Да бъдеш, или да изглеждаш?

д-р Дмитрий Авдеев

Съвременното общество у много хора възпитава черти на истеричност. Как да се борим с това? Своите мисли по този въпрос споделя психотерапевтът и психолог Дмитрий Авдеев.

Дмитрий Александрович, в своите книги вие пишете, че у всеки от нас има черти на истеричност. Възможно ли е това? Нали далеч не всяка жена крещи и „изпада в истерия”, например, за да докаже своята правота.

Много хора предполагат, че „да бъдеш истеричка” – това значи да реагираш неадекватно на сложна ситуация. Тоест да крещиш, да плачеш, да си скубеш косите, да вдигаш скандали. Такова мнение е погрешно. В действителност истерията е да излагаш себе си на показ. Истерикът винаги жадува за внимание към своята персона. И преживява тежко, ако не го получава. Неговото поведение е неестествено и фалшиво. Гордост и тщеславие, лъжливост и позьорство – такава е духовната същност на истерията. Всяко движение, всяка постъпка, всеки жест на истерика цели да предизвика ефект у зрителя. Той се стреми да привлече вниманието към себе си с всички възможни средства.
Особено склонни към това са нарцистичните, самовлюбени личности. От юношеска възраст те са убедени в своята особена значимост. В своите изключителни таланти, в своята необикновено привлекателна външност, които трябва да предизвикват всеобщо възхищение. Такива личности са склонни към фантазиране. Темите на техните измислици са свързани с техните успехи, с постигане на неограничена власт, могъщество, богатство. Те обичат да многословстват за своите знаменити приятели – артисти, политици… Като правило тези разкази или се основават на повърхностни, бегли познанства, или просто са плод на богато въображение. Съобщавайки тези сведения, „личностите” очакват особено възхищение от страна на околните. Безпричинно изискват да се отнасят добре към тях и да им се подчиняват. Колкото и странно да звучи, истерикът може и да остане външно незабележим. Но разговорът с него да изобилства с цитати, да изглежда някак наукообразен. В края на краищата той може просто загадъчно да мълчи. Но всичко това ще бъде позьорство. Защото главното за истерика са зрителят и изгодата.
Например, ако Робинзон Крузо беше склонен към истерия, тя никога не би се развила в него. На необитаем остров не би имало нито почва, нито зрители за нея. Истерикът просто има нужда от слушатели. Иначе неговите дела, извършвани на показ, губят всякакъв смисъл. Описаните качества на истериците, наистина в зачатъчно състояние, присъстват в душата на всеки човек. Само че у някои те се развиват и процъфтяват в пълнота, у други само плахо се прокрадват. А трети веднага ги изкореняват от душата си. За съжаление целият характер на съвременния живот, от детската градина до пенсионирането, предразполага човека към прояви на истеричност. Разбира се, всеки възприема и усвоява тези „уроци” по различен начин. Всичко зависи от възпитанието и светоусещането на човека.

Къде и кога получаваме уроците по истеричност?

Първия урок получаваме в своето семейство. Мисля, че всеки е преминавал през него или го е наблюдавал. Детето иска от майка си бонбон или играчка в магазина. Майката отказва. Малчуганът започва да плаче. След това пада на пода, крещи, търкаля се, настоятелно иска това, което са му отказали. Изплашената майка дава на ревящото дете шепа бонбони или играчка, само и само да го успокои. И ето, доволното дете излапва бонбоните. То е забравило за своята „скръб”.
Да разгледаме внимателно ситуацията. Това е типична истерична реакция. Макар и детска, достатъчно груба и откровена. Как е постъпила майката? Тя е изпълнила прищявката на детето. Детето е съобразило, че по този начин може да настоява на своето. То още много пъти ще приведе в действие тази реакция. Защото тя е дала желания резултат.
Как би трябвало да постъпи майката, за да не развива истерия у детето? Да не забелязва „конвулсиите” на разлудувалото се дете. Да продължи да се занимава със своите дела. След няколко минути детето ще се успокои. Ще превключи на нещо друго и ще забрави за своята молба. След като неговата постъпка е останала без внимание, то повече няма да я повтаря. И първата истерична реакция за него ще премине безследно. Няма да се затвърди в неговото съзнание.
На практика майките дори не се замислят каква мечешка услуга оказват на собствените си деца, изпълнявайки подобни искания. Понякога родителите несъзнателно поощряват у децата си чертите на демонстративност. Ние много обичаме нашите деца да кажат наизуст пред гостите току-що наученото стихотворение или да изпеят песничка. Ето, детето започва да се кланя. А ние гръмко му ръкопляскаме, целуваме го. След два-три такива „концерта” вече не е необходимо да уговаряме детето да изпълни нещо пред гостите. То само започва да се намесва в разговорите на възрастните. И прави всичко на показ: рецитира стихове, танцува, гръмко пее. Усъвършенства чертите на демонстративност. Поведението на детето става явно показно.
Всичко това се усложнява и от факта, че в съвременните семейства има по едно, най-много две деца. Те стават „център на вселената” за родителите. Понякога цялото семейство тича с лъжици и вилици след своето чедо, за да го нахрани по-обилно и вкусно. Децата стават капризни, непослушни, обичат да играят главната роля. Ако не им се удаде да командват, стават агресивни. А ние след това искрено се удивляваме: откъде у детето има толкова егоизъм, толкова гордост, такова неуважение към по-възрастните? Всичко това ние сме му го дали.

Но нали не във всяко семейство възпитават децата по този начин. Все пак родителите учат децата кое е добро и кое – лошо.

Дори ако родителите се стараят правилно да поставят акцентите във възпитанието на детето, те, уви, не са в състояние да го оградят от обществото, в което се култивират съмнителни идеали. Неотдавна едно петгодишно момиченце, след като гледало новините, казало на майка си: когато порасна, аз също ще се разведа с мъжа си. Той ще ми заплати милиони и ще ме покажат по телевизията. Момиченцата на тази възраст знаят всичко за звездите на шоубизнеса: кой с каква „ориентация” е, кой с кого се е развел и кой за кого се е „омъжил”. За съжаление ние живеем в информационен поток, който изобилства с всякакви предизвикателни истории. Всичко това не е нищо друго, освен проява на истеричност. Няма съмнение, че съвременната телевизия формира истерични черти в характера на зрителите. Разбира се, възрастните филтрират информацията. А децата? Те нерядко гледат телевизия без надзора на родителите. И приемат за чиста монета всичко, което им представя „синият екран”.
Какво показват днес? Постоянни „подиуми” и „кастинги”, където се приветства принципът: аз съм първи, аз съм най-добър, аз „ще мина през всички”. А какво е подиумът? Девойка, изложена на погледите на всички. Гледат я хиляди очи, стотици телевизионни камери и фотообективи. Тук има и зрители, и изгода. В обществото се култивира идеалът: девойката като фотомодел. Тоест девойката задължително трябва да има красива външност, бели зъби, хубава фигура. Отправна точка на всичко е не сърцето или умът, а бедрото. Всичко трябва да произлиза от бедрото: и походката, и мислите, и желанията, и чувствата.
Моите наблюдения се потвърждават от статистиката. В проучване на общественото мнение по въпроса: какви искат да станат съвременните момичета, най-популярният отговор е: фотомодел. Нима майките учат дъщерите си на това? Не, разбира се. Това е натрапеният ни от средствата за масова информация „идеал”. Един прост съвет към родителите: контролирайте какво гледат вашите деца. Иначе този „възпитател” ще ви поднесе един куп неприятни изненади.

Излиза, че истерията е повече социално явление, отколкото заболяване. А в какво се състои нейният медицински аспект?

Диапазонът на истеричното поведение е изключително широк и многолик. Истерикът е личност, неспособна да се адаптира. Той не се вписва в социума, в приетите норми на поведение. И разбира се, страда от това. Страданието поражда невроза. А понякога личността се изражда до такава степен, че се развива психопатия. Срещат се и истерични реакции на болестта. Например учените различават пет типа реакции на инфаркт на миокарда. Сред тях е описана и истеричната реакция. За нея са характерни егоцентризъм, демонстративност, завишени изисквания към околните – родствениците и медицинския персонал. Сега е „на мода” соматизацията на истеричните прояви. Тоест истерията се проявява като различни телесни страдания. Човек започва да „боледува” с цел да привлече вниманието към своята персона. За истериците е характерно поведение, което е в разрез със социалните норми.

Съвременната попкултура е своеобразен апотеоз на истерията. Такива са и младите хора с всевъзможни пиърсинги, татуировки и зелено-червено-сини коси. И политикът, за когото самолюбуването е по-скъпо от интересите на държавата. Примери безброй.
Много истерични персони са постоянни посетители на различни манифестации, демонстрации, протести. За тях изобщо не е важно какво или кого защитават, чии права отстояват. Привлича ги самата възможност да бъдат на показ. Впрочем различните „целители” нерядко са истерици, жадуващи за слава и признание. Истеричен характер са имали и много основатели на секти. Понякога истерията се приема за харизма.

Как да се избавим от този недъг?

Как да лекуваме истерията ли? Това е същото, като да се избавим от скъперничеството или леността. Засега не са открити таблетки против тези недъзи. Важно е да познаваме врага лице в лице и да работим над себе си. Първа и много важна крачка е да разгледаме тези качества или техните корени в себе си. Всеки от нас трябва да направи избор – да бъде, или да изглежда? Да реши за себе си кое е по-доброто. Какво да развива в себе си – фалш и показност, или искреност, честност, порядъчност?
Най-голямо място в лечението на истерията заема психотерапията. Многократните, настойчиви и целенасочени разговори ще помогнат на пациента да си изработи правилно отношение към себе си, към околните и към обществото като цяло. Ако истерията е стигнала толкова далече, че е предизвикала невроза, тогава лекарят разработва цял комплекс от лечебни процедури. При повишена емоционална възбудимост и лабилност на настроението се препоръчват различни седативни средства. Това са препарати, приготвени от лекарствени растения – валериан, дяволска уста, божур. Те действат общоуспокояващо на централната нервна система, намаляват нейната възбудимост, подобряват съня. Родствениците и приятелите на пациента трябва да се отнасят към него спокойно. Излишната тревога и безпокойство само ще изострят ситуацията.

Откъс от Мисли за женската душа на Дмитрий Авдеев, „Омофор“, 2013, превод: Татяна Филева