Пет години от 11 септември с Калин Янакиев

Христо Буцев: Пет години след 11 септември 2001 г. имате ли усещането, че това събитие промени отношението ни към политически коректното говорене?

Калин Янакиев: Боя се, че едва ли. Това, което може би влагате в понятието ‛политически коректно говорене‛, аз бих нарекъл ‛говоренето на световната постмодерна левица‛. То не утихна, напротив, сякаш стана по-кресливо, но за мен е още по-объркано и още по-слабо оправдано. Нека да си дадем сметка преди пет години какво си мислехме. Струва ми се, в интервюто* ми с вас преди пет години казах, че светът на исляма най-вероятно е дълбинно раздразнен, дълбинно вбесен от една безбрежно либерална цивилизация, за каквато сякаш се представяше Америка. Ислямът бе дълбинно вбесен от промискуитета на тази безбрежно либерална цивилизация, от нейната (от консервативна и религиозна гледна точка) перверзна сексуална разпуснатост, потребителство и т.н. Казвах, че ние може би бихме могли да разберем чувствата на една дълбоко консервативна, религиозно мотивирана прослойка, която стои в дълбините на тоя ислям. Без да оправдаваме деянието. Оттогава нататък нещата ставаха все по-объркани: Америка се управлява от консервативен елит, нейният президент е откровено консервативен, да не кажем, даже християнски мислещ, даже леко ветхозаветно мислещ религиозен човек. Как би могъл той да е следователно толкова страшен враг на една, стояща от другия полюс, също така консервативна, макар и мюсюлманска, елитарност. За мен в това има известна шизофрения. Срещу Джордж Буш са и американският, и европейският либерализъм, и ислямският хиперконсерватизъм. Би следвало да очакваме, ако не някакво съюзничество, поне някакво разбиране между консерватори. Такова не просто няма, има все по-изостряща се непримиримост. Може би това означава, че в дълбините на терористичния ислям съвсем не стоят консервативни хора. Стоят хора, чиято менталност е по-близка до болшевишката, от ранния период на болшевизма, когато е мечтана една световна революция, една глобална световна катастрофа, която да преобърне пластовете с цената на много кръв, но в името на някаква правда. Ето защо безкрайната грижовност на либералните кръгове на Запад, пък и на Изток, да не обидим самобитната традиция на исляма, да дадем свобода на тяхната религиозна своеобразност, да им дадем пространство, да им дадем глас, е абсолютно неадекватна. Тези хора не искат за себе си място под слънцето, тези хора не искат повече морал и консерватизъм в устоите на световната цивилизация. Те искат ислямски апокалипсис.

Христо Буцев: Вие очаквате крайното да се разбере с крайното.

Калин Янакиев: Не, аз бих казал така: ако от едната и от другата страна стояха консервативни сили, те би трябвало да имат някаква базисна единомисленост. Мисля обаче, че това се оказа погрешно. Нито ръководителят на Ал Кайда, нито Хасан Насрала, ръководителят на шиитската групировка, която стана в момента толкова актуална и толкова гръмлива, са по своя дълбинен етос консервативни хора. Ние по навик свързваме религиозното с консервативното. Тези хора, които стоят срещу американската, европейската и въобще демократичната западна цивилизация – аз и сега ще я нарека постхристиянска – са хора с много висока есхатологична температура. Това означава, че политическите действия спрямо тях – ориентирани към това да се даде възможност техният глас да се чуе, да се огради някакво пространство, в което те да се управляват по своите традиционни религиозно-обществени закони – са нещо абсолютно неадекватно и погрешно. На тези хора това не им липсва, те имат своя глас, към тях са твърде внимателни. В западната цивилизация – от времето, в което тя осъзна своята колониална травма – те се радват на глас, на място под слънцето, на уважение. На тази политическа коректност, с която започнахме. Защо те не са доволни, какво искат повече? Какво искат? Може би искат да унищожат една цивилизация, която благославя и узаконява хомосексуалните бракове. Може би искат да разрушат една цивилизация, която не почита и не уважава Бога, божествения закон. Може би те не понасят една цивилизация на самозабравилия се разум, който забравя, че човекът е творение; и започва да прави от човека творение на самия себе си. Ами дайте си сметка, че тъкмо защото е против тези неща, критикуват Джордж Буш. Нали целият либерален свят ненавижда президента Буш, тъй като в неговата политическа лексика има понятия, свързани с християнския морал, той се позовава на основите на християнския морал. Нали цялата световна либерална общественост ненавижда Буш, тъй като той е главата на т.нар. неоконсерватизъм. Следователно тук има нещо, което ние не бихме могли да разберем, ако продължаваме да поставяме по този начин въпроса. Изглежда ислямската цивилизация не е срещу тази либерална цивилизация, която в момента е en bloc против същия този Буш и същата тази Америка. Как тогава да оценим тези хора, ненавиждащи, нападащи Америка и нейните съюзници? Какво искат те? Аз ви казвам съвсем откровено – тези хора искат религиозна революция. Тези хора искат сприхаво приближаване до ислямски апокалипсис. Те искат битката на народите при Наджав. Между другото, ислямските апокалиптични схващания са точно такива: там, при гробницата на Али, истинският наследник на Мохамед според шиитите, в края на времената Аллах ще събере всички народи и ислямът ще нанесе последното поражение на всички неверници и на всички невярващи.

Марин Бодаков: В последния си роман Орхан Памук намеква, че изтласкването на марксистите от политическата сцена на Турция ги е превърнало в ислямисти – и, парадоксално, точно военните са произвели забрадките.

Калин Янакиев: Да, в тази мисъл има нещо вярно. Бих ви призовал някой ден да се запознаете с писанията на съвременния руски геостратег или геополитик, изключително талантлив като перо, изключително мракобесен като възгледи – Александър Дугин. Той е глава на неоевразийското течение. Този Дугин говори за един неминуем бъдещ, дори вече почти настоящ съюз на т.нар. телурократични сили, т.е. силите на земната, на сухоземната империя, първенствуваща в която, разбира се, е Русия – наследницата на Персия, на древната телурократична империя, със силите на световния ислям и със силите на международната левица. Това е, според Александър Дугин, бъдещият апокалиптичен избран народ. Вижте как две, може би идващи от различни извори на историята утопии, по някакъв начин се събират. Дали Дугин толкова дълбоко греши, като смята, че постсъветската руска месианска империя и крайният, с много висока есхатологична температура ислям, би следвало да бъдат съюзници? И съюзници срещу какво? Срещу световния либерализъм? Срещу християнската, срещу постхристиянската цивилизация? Опитайте се да ми дадете отговор кого ненавиждат тези хора. Или по-точно даже – какво ненавиждат. За мен това е крайно любопитно. До този момент не съм успял да си отговоря ясно на въпроса какво предизвиква този невероятен бяс от страна на радикалния ислям срещу западната цивилизация. Ако това се беше случило през 60-те години, бих могъл може би да разбера. Тогава е тържеството на либерализма. Ако това се беше случило през 30-те, 40-те или началото на 50-те години, пак бих могъл да го разбера. Това е времето на все още съществуващата колониална система на Запада, период на нейната криза. Но какво предизвиква тази ненавист в днешно време?

Христо Буцев: Може би консумативната култура…

Калин Янакиев: Някак си не ми се струва това да е достатъчно дълбокият, за да е последният истински отговор. Може пък и така да кажем – постхристиянският свят, в противоположност на ислямския, живее с изключително ниска апокалиптична температура. Нямам предвид просто това, че западният свят е забравил християнските си корени. Той обаче е престанал да усеща историята, историческото време. Старото осмисляне на историята е като решаване на задача, историята е отпуснатото ни – за да решим глобалната световна задача! – време. Днес ние живеем в режим на ‛и т.н.‛, не живеем времето си целеустремено, не решаваме глобална задача, утопиите свършиха. Напротив, радикалният ислям живее с изключително горещо и интензивно осъзнаване на това, че историята има цел, че тази цел е близко, че тя е тук, сега – и сега трябва да бъде осъществена. Ако в един свят като нашия съсъществуват култури, които поради една или друга историческа причина са с изключително ниска есхатологична и с изключително висока есхатологична температура, между тях не могат да не прехвърчат искри. Между тях война най-вероятно наистина е неминуема. Тогава ние трябва да поставим следващия въпрос – в тази война на чия страна е правдата все пак? Либералният западен свят наивно, бездумно е склонен да отговори: на страната на исляма, защото на негова страна са угнетените. Дугин е склонен да отговори така: правдата е на страната на телурокрацията, защото тя е цивилизацията на героичните образци. (При културата на героя, културата на властта, културата на благочестието неправдата е на страната на таласокрацията, на тези, които владеят моретата, на търговците. На тези, които разграждат недрата на истинската цивилизация, на истинската благочестивост.) Левите сили, общо взето, биха казали нещо като вариация на тези два отговора. Ние бихме ли се съгласили с тези хора? Ако не се съгласим и ако кажем, че правдата е на страната на западната цивилизация, в какво се състои нейната правда тогава? Или ще се измъкнем с лесния отговор: в една война няма прави, няма неправи, тя е трагедия, тя е ужас. Обикновено това е безпомощен отговор, особено ако войната е неминуема. Да, войната е трагедия, но когато тя се води, ние трябва да определим себе си в тая война, да си дадем сметка какво правим в тая война, защо воюваме, има ли какво да защитаваме или трябва да сложим оръжие. Не можем да не си отговорим на този въпрос. Как мислите вие?

Христо Буцев: Аз мисля, че всички страдаме от собствената си политическа коректност. Включително и ислямистите. Имам чувството, че истинските причини за създавалата се ситуация ми убягват. Не знам как да махна покривалото на думите… Как например да обясня на един западноевропеец, че ислямът – освен като другост – може да се схваща и като заплаха; как да обясня на един ислямист, че Америка – освен като заплаха – може да се схваща и като път, постижение, ориентир… Навремето Хитлер е бил много по-откровен: това са ми враговете, искам жизнено пространство, немците са най-великата нация и т.н.

Калин Янакиев: По същия начин в момента са откровени представителите на радикалния ислям. Ние, които сме под покривалото на думите, понякога сами закриваме очите си за онова, което говорят те. А те искат господство на шериата, т.е. на религиозния ислямски закон, над всички. Те също са откровени. Създава се впечатление, че западната цивилизация е омотана в покривалото на думите, че ние сме някак плахи… В това аз пък виждам безспорното ни преимущество. Западната цивилизация, макар да е постхристиянска, все пак е пост-християнска, тя е склонна винаги на покаянна саморефлексия. На самоизпитание, на самоосъждане, на самотерзание, на търсене на вината дълбоко в себе си. Тя не е склонна да се самооблащава. На това я е научило християнството, това е най-доброто, на което я е научило. Поради тази причина ние не можем да застанем по ясен и отчетлив начин срещу хората, които искат да ни унищожат. (Защото тези хора, направо казвам, искат да ни унищожат. Нищо друго не искат. Те не искат за себе си нещо сред нас. Те искат нас да ни няма, това е.) Ние не можем да застанем отчетливо срещу тях тъкмо защото сме свикнали, исторически сме свикнали да саморефлектираме, да саморезонираме, да търсим причините и вините в себе си, да се самообвиняваме. Това е безспорно. То е преимущество, от една страна; от друга обаче е и неизбежната ни слабост. Така е било и по времето на Хитлер, така е било и по времето на болшевизма. Затова и нацизмът, в още по-голяма степен болшевизмът винаги са се отнасяли не тъкмо с враждебност, а с дълбоко презрение към демократичната, към християнската цивилизация. За тях това са слаботелесни в духовно отношение хора, които могат и трябва да бъдат лъгани за благото на световната революция; които трябва да бъдат мамени, мотани; на гърба на чиято политическа коректност може да се градят основите на бъдещата утопия и т.н.

Дайте си сметка, че точно по същия начин се е отнасял Сталин към Чърчил и Рузвелт, които дълбоко е презирал точно заради тяхната наивна моралност. По същия начин Ленин се е отнасял с презрение към буржоазния морализъм и към принципите на буржоазните партии. Същото презрение виждане днес и у ислямистите. Бин Ладен каза за Русия, че макар да е враг, е все пак враг, който заслужава повече уважение. Защото там знаят как да воюват, да секат глави, да разстрелват своите противници. А Западът? Западът, освен че е враг, е и презрян враг. Ние трябва да си даваме сметка за това. Тук непременно трябва да направя една уговорка: когато говоря за радикалния ислям и за болшевишкия фенотип на този радикален ислям, нямам предвид ислямската теология или ислямската религия като цяло. По никакъв начин. Както, разбира се, не бих могъл да отъждествя социализма и социалдемокрацията с болшевизма на Ленин и Сталин. Но ние трябва да признаем, че в света днес съществува един болшевизиран ислям. Той е проблемът, за него говорим. Другият ислям е предмет на ислямоведите, на религиоведите, той не е интересен – в смисъл, че не предизвиква тревога, не предизвиква настръхване на кожата.

Христо Буцев: Но въпросът е, че точно настръхване на кожата предизвиква. Непоносимостта започва да нараства от двете страни. Дали няма да стигнем до положение на демократична Америка през Втората световна война, която прави концентрационни лагери за своите граждани от японски произход, понеже не знае кои са шпиони и кои не.

Калин Янакиев: Ами ако срещу вас стоеше представител на радикалния ислям, той щеше каже: ‛Нали това ви казваме, войната е неизбежна. Ние настъпваме тъкмо за да предизвикаме ответна непоносимост, тази непоносимост да нарасне до необходимия градус, народите да се струпат в долината около Наджав, покрай джамията, в която е погребан Али, и да започне битката на народите. Ние това искаме.‛

Марин Бодаков: А ние знаем ли въобще какво искаме?

Калин Янакиев: Какво искаме наистина ние? Да, това е наистина нашата винаги трагична ситуация, на европейците. Ние винаги даваме отговора какво искаме с по-голямо затруднение. Защото – тук ще трябва да говоря от собствената си конфесиална принадлежност – ние, християните, имаме по-тънък дух. Какво искаме ние: царство Божие, спасение – това са все неща, които са далеч по-малко ясни от битката на народите покрай Наджав. Ако сравним есхатологиите на трите големи авраамични религии, ще видим, че християнската есхатология е най-възвишена – и поради тази причина, най-неясна. За исляма нещата са много прости. Краят на времената означава последна битка и Аллах ще даде победа на правоверните над всички неправоверни. Подир което ще тури край на света и онези, които са оцветени в черно, ще идат в ада, другите ще идат в рая. Толкоз. Юдаизмът, който почти вече не съществува, защото евреите са дълбоко секуларизирани, също има сравнително проста есхатология. Сред огромните изпитания на еврейския народ, ‛мъжът на скърбите Израил‛, народите ще се потресат от това, което са сторили нему, ще се съберат около Елеонската планина, там, около Йерусалим, и ще разберат, че това е ‛мъжът на мира‛, той ще дава мир на тоя свят, а те ще работят под негово ръководство… (Казано много грубо, разбира се, и сигурно твърде секуларно, както звучи съвременната юдаистка есхатология.) Какво казва християнството? Има ли някаква такава яснота? Не. Още по-малко е ясно как да защитим ценността на демокрацията. Това е ценност, която също не е достатъчно телесна, за да можем да кажем: ‛Ето, зад това горещо стоим‛. Няма горещина в тая ценност. Тя, както са забелязали изследователи, не предизвиква ентусиазъм да защитаваш. В това отношение Дугин е прав. Телурократите са по-героични, поради тази причина те имат повече възможност да мобилизират емоционален ресурс. Да, обаче техните ценности са силно съмнителни.

Марин Бодаков: Боя се, че не в „покривалото на думите‛, а в липсата на нови думи за нова ситуация е проблемът ни от пет години насам. А и добивам все по-ясното съзнание, че разломът тук между нас, в евро-американския свят, е много по-голям, отколкото разломите ни с останалия свят.

Калин Янакиев: Така е, християнският свят винаги е живял доста по-трагически. Той е съвестлив свят. Вършил е много грехове, но е все пак по-съвестливият свят, по-комплицираният свят. И все пак най-важното, което мен лично ме изненадва в съвременната политическа ситуация, е следното: радикалният, терористичният ислям ненавижда либерализма. От друга страна, либерализмът или новото постмодерно ляво в световен мащаб по-скоро е склонно да оправдае радикалния ислям, да играе с него; еднакво с него да ненавижда фундаменталисткото християнство на Буш, консерватизма (неоконсерватизма) на една Америка. Абсолютен парадокс. Това е шизофренно раздвоение вътре в Запада. Дайте си сметка, че тъкмо постмодерното ляво е склонно да се възмущава от християнските устои на президента Буш и същевременно да твърди, че ислямският фундаментализъм е реакция на угнетените. Как така? А ислямският фундаментализъм ненавиждал, казвате вие, консумативното, либералното общество, това разграждане на обществения организъм, тази особена перверзност, тая безгранична всенормалност, където всичко вече е нормално. Не виждате ли някаква особена недоразумителност на цялата тая ситуация?

16 август 2006

* "Пред трагичния предел на историята", в. "Култура", бр. 33 от 28 септември 2001 г.