Образът на свещенослужителя и християнина у дякон Игнатий – Васил Левски

Когато говорят за Васил Левски – Апостола на свободата, историците винаги го разкриват като пламенния, неустрашимия, вдъхновен борец-революционер, пожертвал живота си в служба на народа и отечеството си, символ на героизма и патриотизма. Това е образът, който са открили в Левски неговите другари, съвременници, дори врагове, и са го пресъздали чрез своите разкази, спомени, писма и записки, съхранени в историята.

Революционното му дело и героична смърт, християнски характер и мироглед –  всичко това е свързано с неговата религиозност и твърда вяра в Бога.

От ранно детство Васил Ив. Кунчев (Левски) е закърмен с христовата вяра и евангелска нравственост. По спомените на сестра му – Яна Начова, той обичал често да слуша религиозните разкази и наставления на баба си. В такъв момент на възторг “очите му заблестявали като въглени”, а душата му преживявала “нещо необикновено”.

През 1852 г. на 15-годишна възраст този младеж, подбуден от вяра в Бога,  жаден за знания и просвета, по съвета на майка си става послушник при вуйчо си – йеромонах хаджи Василий. Заживява с него в хилендарския метох, в двора на Карловския храм “Св. Богородица”. Първите послушания били обучението в четене, писане и църковно пеене. Под прякото учителство на небезизвестния карловски педагог Райно Попович, който бил и църковен псалт, Васил започва уроците по грамотност с изучаване на Св. Евангелие и посланията на Св. Апостоли.

По-късно, през 1855 г. вуйчото взима със себе си своя племенник и заминават за Стара Загора, където е преместен по служба. Тук младият послушник продължава образованието си в третокласното училище, където след завършване на втори клас е прехвърлен в новооснования курс за свещеници от учителя Атанас Иванов. От този период (1856 – 1861 г.) датират неговите богословски записки: ”Въведение в обличителното богословие”, направени по руски извори. В този неиздаден труд проличава интересът на бъдещия монах към съхранението целостта и неповредеността на православното догматическо учение и разликата му от инославните вероучения. Изтъква се “безконечното преимущество на християнската религия пред другите религии и на православното изповедание пред другите изповедания”, като се отбелязва неговото образователно и нравствено въздействие: ревност за вярата, любов към ближните и духовна мъдрост.

От тези разсъждения на Васил е явно, че той напълно споделя тези истини, които е изложил в своите записки, с което се разкрива нагласата на душата му. Той искрено вярва в Бога и иска да живее по християнски. В този период, чрез молитва и четиво, у Левски се формира християнският му характер и светоглед.

Известният писател Тодор Влайков в спомените си говори за Васил, че бил “много набожен и проникнат с мистичен дух”. Хаджи Господин Славов от Стара Загора го представя от онова време като “смирен и благочестив”.

Най-вероятно този мистичен дух е основната причина, след шест години послушание, Васил съвсем съзнателно и зряло да приеме монашеско пострижение от Пловдивския митрополит Паисий. Това става на 7 декември 1858 г. в Сопотския мъжки манастир. Тогава Васил е на 21 години. На следващата година приема ръкоположение в свещен дяконски чин и служение при храм ”Св. Богородица”, гр. Карлово.

С новото си име – йеродякон Игнатий, бъдещият апостол на свободата започва своето служение на народа – най-напред с молитва пред Божия Престол.

Вярата в Бога поражда молитвеност – желание да общуваш със Създателя, да Му споделяш своите душевни вълнения, да Го молиш за помощ за себе си и за другите, а после и да Му благодариш за онези благодеяния, които Той вече излива над нас като любящ родител.

Освен личната молитва, която Игнатий е извършвал насаме, за него особено важна е била църковната молитва. По време на богослужение, застанал пред църковния иконостас, йеродяконът възгласял:

“С мир на Господа да се помолим, за целия свят, за Божиите църкви, за свещенството, дяконството и църковнослужителите, за българския народ и войнството му, за всеки град и страна и за онези, които живеят в тях, … да им помага Бог и покори под нозете им всеки враг и противник; Да се помолим: за изобилие на земните плодове и за мирни времена, за тези, които пътуват, страдат и боледуват, за пленените и тяхното спасение, за избавление от всяка скръб, гняв, беда и нужда…”

Можем да сме сигурни, че когато младият духовник се е молил с тези думи пред лицето на Бога за целия народ, който се намирал в тирания, под ярема на османското иго, ги е казвал от сърце с голяма вяра и надежда, в Божията помощ.

Дори в по-късно време, вече като революционер, дякон Игнатий продължава наред с организирането и подготовката на въоръжена борба чрез народно въстание да се моли на Бога за успех на своето и народно дело. В неговия “Бележник”, който всъщност е неговият Дневник и който Левски носел винаги със себе си, на предната корица от вътрешната страна с калиграфски букви бил изписан тропаря  (молитва) на св. св. Кирил и Методий, който гласи така:

“Като равни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, молете Владиката на света, всички славянски народи да утвърди в православието и единомислието, да умиротвори света и да спаси нашите души.”

През 1863 г., след участие в Първата легия на Георги С. Раковски в Белград, дякон Игнатий отново се връща в Карлово и подновява своето свещенослужение. На 19 април 1864 г., втория ден на Пасха (Възкресение Христово), след църковната служба той отрязва дългата монашеска коса. За някои този акт, състоял се на Алтън чаир над Карлово,  е отречение от обета пред Бога, но всъщност това не е отречение, нито захвърляне на духовния сан и служение. С тази постъпка Левски е показал това, че свещенослужението ще е несъвместимо занапред с онази революционна дейност, с която се залавя.

Според историческите свидетелства на съвременници, йеродякон Игнатий до края на живота си е съхранил вярата и предаността си към Бога, изразени чрез монашеското му пострижение. Иначе казано, до край останал християнин и духовник-монах.

След “постригването на косата”, макар и вече официално не расоносец, той винаги участвал в църковното богослужение, когато му се отдавал такъв случай – било като дякон или само като църковен певец. При своите обиколки из страната не пропускал такава възможност.

Когато учителствувал в с. Войнягово, Карловско, селяните се наслаждавали и на ангелогласното му църковно пеене в местния храм. В по-късно време, в Добружа (Северна България), Дякона участвал редовно в богослужението като църковен певец. Като учител в с. Еникьой, участвувал в църковните служби на бунтовния поп Харитон от съседното село Конгас. В спомените си Марко Ив. Марков от Троян разказва, как йеродякон Игнатий дошъл за първи път в този град на Илинден (20 юли 1869 г.) и направил силно впечатление на присъстващите в църквата с църковното си пеене. Там бил и на празника Богоявление (6 януари 1872 г.), като участвувал в литийното църковно шествие до р. Бели Осъм и изпял тропаря “Во Иордане крещающеся…”. На следващия ден участвал в службата в Троянския манастир, където знаем, че устроил с монасите революционен комитет начело с архим. Макарий – игумена.

Един свещеник от с. Биримирци, Софийско, си спомня, как през 1871 г., на 2 ноември, дякон Левски дошъл с о. Генадий Драгалевски при него и като поостанал, за Архангеловден му помагал като псалт при извършването на водосвети по домовете на миряните. Дори в един дом местен турчин го похвалил за доброто пеене и му дарил няколко гроша, за поощрение.

През 1870 г., по спомените на съвременници, Левски участвал като дякон при отслужването на св. Литургия, в мъглижкия манастир “Св. Николай”.

Вярата в Бога и личната духовна потребност да общува с Него, което е присъщо на ревностния християнин и свещенослужител, са причината йеродякон Игнатий не само да участва в църковното богослужение, но и да приема насъщната духовна храна за вярващия – освещаващата благодат на Светия Дух, в Тайнствата Изповед и  св. Причастие. Не само като послушник и служещ дякон, но и като революционер бунтовник, Левски е пристъпвал към Изповед и Причащение.

В своите спомени Пловдивският митрополит Максим ни разказва една удивителна случка от началото на декември 1872 г. Тогава младият троянски монах-йеродякон Максим, заедно със свещеник Енчо Николов, председател на Сопотския революционен комитет, отслужвали св. Литургия в храма на девическия метох на Сопотския манастир, където игуменка била лелята на Левски – монахиня Христина.

 “На края на службата – разказва митрополит Максим – със свещеник Енчо отидохме в килията на баба Христина… с цел, уж да причастим болната монахиня. Слязохме по секретна стълбичка, прикрита с черга – килим, в зимника, дето намерихме Дякона (Левски), че си чете причастни молитви пред иконата, при запалено кандило и две вощеници. Аз дякон, снех от рамото си орара и го подадох на Левски, който облечен в расото на леля си Христина, го постави на рамото си и се причасти като дякон – от Св. Потир”.

Известно е и това, че преди да бъде обесен в София Левски сам поискал да бъде изповядан и причастен, което извършил на лобното място софийският свещеник – иконом Тодор Митов. По спомените на Димитър Димов, Левски бил запитан: ”Искаш ли да се причастиш?”, на което той отговорил – ”Желая!”.

Отец Тодор продължил: ”Но ти знаеш, че преди св. Причастие е нужна Изповед! Искаш ли да се изповядаш”. А Апостола отговорил: ”Искам!”. Последвала кратка изповед, а след нея и причастяване.

Относно изповедта на дякон Игнатий, от само себе си е ясно, че такава е имало непосредствено преди неговото ръкоположение за йеродякон, което изисква и църковният канон. Освен изповедта преди обесването му е известна и още една изповед, направена пред споменатия вече отец Енчо Николов в Сопот през месец декември 1872 г. Причината явно е непреднамереното убийство на слугата Стойчо, извършено от Левски, в дома на ловчанския търговец Денчо Халача, станало на 14 август 1872 г. Знайно е, че Левски много съжалявал за извършеното от него убийство, наложено от трагични обстоятелства. В едно писмо до Любен Каравелов пише: ”Жалко за невинното момче!”. По-късно изповядва греха си пред майка си, пред отец Енчо в Сопот и трети път в изповедта пред отец Тодор Митов в София. Будната му съвест, която не престанала да го терзае през останалите години от живота му, му вменила дълг, както свидетелства Захари Стоянов, на бащата на убитото момче да се изплаща пенсия като обезщетение  (кръвнина).

В революционната си деятелност дякон Игнатий винаги е търсил и разчитал на съдействието на духовенството, вярвайки, че любовта към ближния трябва да се прояви на дело дори в това – да се извоюва, макар и с борба, физическата свобода на сънародниците. Убедеността, че делото му е благословено от Бога, се изразявала в това, че създаването на революционни комитети в страната е ставало или с участието, или с присъствието на духовници. Местният свещеник винаги бил или председател, или член на революционния комитет. Узаконяването му се запечатвало с произнасяна гласно клетва, с молитва и водосвет, извършени пред Бога и отечеството.

В едно свое писмо от 12 декември 1872 г. до Ловчанския комитет Левски казва: ”Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т. е. във вярата и честта си (като християнин – б.а.), той е най-ниският и гнуснавият човек на света. По-добре сто години мъки – честно, а нежели да тъпче вярата и честта си!”

В духовниците, свои събратя, дякон Игнатий е виждал най-верни и сигурни хора – служители на народа, с преданост към Бога. Защото, който е предан на Бога, той ревностно служи и за благото на ближния си. Затова в обиколките си из страната той най-напред посвещава в революционното дело енорийските свещеници, монаси, игумени на манастири, монахини, сетне даскали и всякакви други люде – родолюбиви българи.

Негови съратници и верни другари са предимно духовници:

Отец Матей Преображенски, йеромонах Генадий Драгалевски, поп Груио Бански, поп Георги Тилев от Перущица, поп Калин от с. Ябълково, Хасковско, в Старозагорско – поп Минчо Кънев, в Котел – поп Янко и свещеник Иван Николов, в Жеравна – поп Тодор, в Казанлък – поп Стефан Караджов и много други…

В манастирите: в Сопотски – отец Енчо, в Мъглиж – архим. Калиник, в Троянски – архим. Макарий и братството, в Кюстендилско – отец Аверкий Попстоянов от манастира “Св. Иоаким Осоговски”, монахините от Сопотския и Самоковския манастири и много други.

Дори и висши клирици са благославяли делото му. Митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, който е имал познанство с дякон Игнатий още от 1866 г., продължил да поддържа връзки с него и след хиротонията си в 1872 г., като го окуражавал в революционната му деятелност.

През 1869 г. Левски се е опитал да въведе в революционното дело и някои от най-изтъкнатите църковни дейци и сътрудници на Екзархията, но почти безуспешно.

Църковната власт по места, макар и тайно, подкрепяла и похвалявала делото на дякон Игнатий. По сведения на Христо Иванов (Големия), когато архим. хаджи Василий поискал каноническа санкция (наказание), което да се приложи над йеродякон Игнатий заради “свалянето” на расото, бил повикан в Пловдивската митрополия и мъмрен от наместника, като го предупредили да престане да преследва Дякона, иначе щял да бъде изгонен от епархията.

Както казах по-горе, Левски е считал, че одобрението от духовенството и прякото участие на свещенослужителите в народното революционно дело, вършено за полза на целия народ, за да се освободи от духовно и социално робство, е дело благословено от Бога, защото е породено от братска любов към ближния. Вероятно той виждал такава братска жертвоготовност в постъпката на св. Нестор, който убил мъчителя на християни – гладиатора Лий, с благословията на св. Димитър Солунски. Божие одобрение вероятно е видял и в похода на св. цар Константин срещу езическите императори Максенций и Ликиний, в 312 г.

Дори в историята на съседна Русия откриваме сродно събитие. Когато печенегите заплашили русите с нападение в 1380 г., руският княз приема в редиците на своята войска и двама родолюбиви монаси от Сергиево-Троицкия манастир – Александър и Андрей, които заминали, а в последствие и се върнали живи и здрави от военния поход, с благословението на своя игумен св. Сергий Радонежски.

На дякон Игнатий му е било съвсем ясно, че революционната борба не е само за национална свобода, но и за духовно-религиозна свобода. Споменът за еничарството (кръвния данък) не е могло да остави спокойна съвестта, на който и да е християнин, още повече на Левски. При своите обиколки с вуйчо си из страната през 1868 г, като таксидиоти, той добил сведения за многото случаи на потурчвания и ислямизация по българските земи, което застрашавало съхранението на Христовата вяра, религиозното съзнание и култура.

Много показателно в случая е да си припомним как св. Кирил Философ е отговорил на агаряните по време на мисията сред сарацините (ок. 850-860 г.), когато го запитали за опазването на националната свобода. В полемиката си със св. Кирил сарацините-мохамедани упрекнали християните в неспазване на евангелската заповед: Да обичаш враговете си. Вместо това те с оръжие посрещали своите врагове. На така поставения въпрос светителят отговорил:

“Когато в закона има две заповеди, кой спазва закона: този, който спази едната, или онзи, който изпълни и двете?” Агаряните отговорили: ”Който спази и двете!”

Свети Кирил продължил: ”Бог е рекъл: молете се за ония, които ви обиждат, но Той е рекъл още: Никой няма любов по-голяма от тази, да положи душата си за своите приятели. Това ние правим (т.е. да защитаваме страната и народа си от врагове – б.а.) заради нашите приятели, да не бъдат пленени и душите им заедно с телата им”!

Ето го и отговорът на въпроса, какво накара дякон Игнатий да се отдаде на революционна борба – това е любовта към ближния, любовта към измъчения му народ.

Първата и най-важна заповед за християнина е да обикне Бога с цялата си същност, а другата подобна ней е да възлюбиш ближния като себе си (Мат. 22:36). Любовта е изпълнение на Божия закон (Рим.13:10), казва св. ап. Павел. Любовта към ближните е отражение на любовта към Бога, защото в ближните обичаме Божия образ, богоподобната им същност. Християнската любов се отличава от всякаква друга любов по това, че е чиста, безкористна по подбуди и саможертвена по своя характер. Християнската любов е градивна творческа сила не само в религиозния и нравствен живот, но и във всички сфери на личния и обществения. Такава я виждаме и в живота на дякон Игнатий.

Левски счита свободата за най-висше благо, дарено ни от Бога, което човек трябва да отстоява. В писмото си до чорбаджи Генчо Мильов от Карлово той казва: ”Човек е благословен от Бога да бъде господар с всичките си права, и от Бога му се налага първа длъжност, да мисли за народа си”… ”И в Евангелието нали казва: Човече! Трябва да работиш за народа си до смърт и всичко да жертваш за него. Ако ти умреш, нали и Аз за теб се разпнах”.

Според Левски обетът да служи на Бога, който е дал при монашеското си пострижение и дяконско ръкоположение, намира пряк израз в служението на народа. Нали наименованието ”дякон” в превод от гръцки означава ”служител”.

В ”Деяния апостолски” се вижда, че дяконското служение е било народно служение. Така дякон Игнатий е приел дяконското си служение, само че зад пределите на манастира и храма.

Проф. Иван Унджиев по този повод казва: ”Актът на външното разкалугеряване не е акт на ликвидация с вярата. Отрязването и скътването на косата, като я предава на майка си, има своето значение. Даденият обет пред Бога е свято задължение, което по силата на историческите обстоятелства, в които се намира неговият народ, Дякона ще изпълни по друг начин, но пак в преданост на Бога и народа.”

По свидетелството на другаря му от Легията Васил Стоянов, “нему прилягало повече да привързва рани, отколкото да ги причинява”, именно защото чувствителното му и състрадателно сърце се отвращавало от жестокостите.

На Левски му е било пределно ясно, че поробителите никога няма да напуснат България доброволно и че докато народът се превива от страх и позволява да бъде мачкан, робията и кланетата няма да секнат. Левски обичал народа си и желаел да го види свободен. В този смисъл, по подражание на Спасителя, (Мат. 20:23), казва за себе си : ”Аз съм се обрекъл на народа си…”

Революционната борба не само се допуска от християнската съвест, но е и нейна повеля, когато по друг начин не може да се прояви истинска обич и истинско служение на ближните. А любовта на Левски не е отвлечена и утопична. Неговата любов е дейна и практична в ежедневието.

По спомени на свещеник Минчо Кънев от Стара Загора, някога като ученик Игнатий отишъл с другари да берат череши в една градина и попаднали на двама турци, които се опитвали да изнасилят майка и дъщеря. Другарите се изплашили и избягали, а дякончето грабнало кобилицата, с която жените носили кошниците си и заудряло здраво османлиите, докато се разбягали. После Игнатий придружил жените до дома им.

Много ми напомня тази случка за св. прор. Моисей, който при подобни обстоятелства убил един египтянин, измъчвал безпричинно негов сънародник.

Друго добротворство, присъщо на Дякона, било паричното подпомагане на вдовици от комитетските пари, когато научавал, че били в голямо затруднение, без пари и възможност да се изхранват сами.

Левски проявявал своята любов дори към друговерците. Чрез разпространяваните на турски език прокламации от 1869 г. сред родопското население се казва: “А вие братя на мохамедановата вяра, къде са вашите правдини… И вие братя сте погазени, излъгани, както и ний… Ний българите подаваме ви братската си ръка. Религиозни сметки не щем да водим с вас… мюсюлмане! В свободна България има място за синца!…”

През ІІ век св. Юстин Философ казва: ”Нашата религия ни учи да обичаме не само нашите, но и чуждите, дори враговете си”. А Тертулиян потвърждава: ”Ако всички люде обичат своите близки, то християните се отличават от тях по това, че те обичат и ония, които ги мразят”.

Дякон Игнатий изразявал любовта си и в състрадание към враговете си. По спомена на Панайот Хитов от 1867 г., когато Левски е знаменосец в неговата чета, той разказва, че при неизбежни екзекуции на врагове, особено на подведени и заблудени, проявявал състрадание и жалостивост. ”Веднъж край Жеравна, след престрелка с османски военен отряд, било установено, че сред убитите имало няколко българи и поляци, като наемници, събрани от Садък паша. Левски тъй се изпълнил с жалост към тези излъгани хора, (защитаващи нелепа кауза – б.а.), чиято глупост ги е довела да умрат в защита на тиранията, че плакал над тях”. А над главата на починалия четник Иван Капитана прочел заупокойна молитва и я погребал под един бук.

Така е разбирал Христовата любов и Игнатий, отправена към всички честни и достойни граждани на страната. Ратувал е за свята и чиста република, без цар, където всички да живеят в любов и равноправие. Освен за политическа и национална свобода, жадувал и за църковна свобода, за независима самостойна Българска църква, независима от Цариградската патриаршия. В програмата на БРЦК от 1870 г. е посочено, че борбата на народа се води срещу политическия и духовен враг: първият – турското правителство, а вторият – гръцкото духовенство, под чието иго се намирали народът и Българската църква.

Други добродетели, с които е запомнен от своите съвременници Левски, били: смирението, послушанието, снизходителността, нелицимерието и самокритичността.

Когато селяни от Софийско го запитали какъв ще бъде той след освобождението – големец ли? – Дякона отговорил: “Никакъв. Ще ида у други поробени народи да правя това, което правя тук сега.”

Левски бил самокритичен, но подтиква към дисциплина и самокритичност и другите. Когато открива една нередност, че куриерът Атанас Попхинов отварял писмата от Букурещ, го критикува в неспазване на Устава: ”Аз съм посветил себе си на отечеството от 1861 г., да му служа и работя по народната воля. И ако това ти не вършиш, защото си неверен, то децата ти ще видят и ще помислят за тебе (лошо)”. В друго писмо отново говори за самокритика: ”Кажи ми моите, а аз твоите кривици, па да се поправим и се да вървим едно, ако ще бъдем хора.” И пак: “Всеки може да греши, затова на драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел.”

Често критикувал “в очите” натрапения му спътник – Димитър Общи: за проявеното от него разхищение на комитетски пари, бохемството, женкарството и безотговорността пред революционните дейци за постъпките му.

Левски счита съветването или съборното решение при народните дела за най-правилна и мъдра преценка. Както казва премъдрият Соломон: ”Мъдростта се състои в многото съветване. Посъветвай мъдрия и той ще стане още по мъдър.”

Дякона казвал: ”Да се съветваме един други и да се слушаме, да избягваме и най-малката гордост.” Често при срещите си със своя съратник отец Матей Преображенски се съветвал с него за вземането на едно или друго правилно решение.

Апостола проявявал до края на живота си удивителна монашеска скромност, възхитителна честност, пословична пестеливост и фанатично чувство за отчетност на народните пари. За всеки най-дребен разход в своя “Бележник” от 116 стр. той дава ясна отчетност за всеки грош, от къде е взет и къде е отишъл.

Хранел се скромно. За неговата съвест разхищението било равносилно на ограбване на народа, за което пък критикувал чорбаджиите.

Същото казвал и отец Матей Преображенски: ”Туй пиянство ще ни изяде главите” – относно случващите се понякога пиянски пирове на революционни дейци.

В споменатите християнски добродетели на “чутовния му” характер, по думите на Ив. Вазов, мнозина прозирали белег на святост.

Безкористната любов към хората, проявена в революционната му дейност и в личните взаимоотношения с хората, откроява йеродякон Игнатий от мнозина негови съвременници и го издига на висок пиедестал.

Завидно е християнското му братолюбие, но едва ли само то е било достатъчно да го извиси до онова съвършенство в духовния живот, което откриваме в живота на светиите, проявено в пламенна молитвеност, чистосърдечие и преданост на Божията воля и Промисъл. Без да го възвеличаваме повече от това, което е, Дякона – Левски ще остане за нас, неговите потомци, ярък пример на християнин и духовник.

Той завършва земния си път спокоен – опростен и примирен с Бога. На 6 февруари 1873 г. в предсмъртните си минути извършва изповед пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов, който го причастява и със св. Христови тайни. В изповедта си Левски казва, че каквото е правил, го е правил за полза на народа, затова моли, ако в нещо е съгрешил, прошка от него и от Бога. Моли отец Тодор да го поменава в молитвите си като йеродякон Игнатий, а също да се моли и за българския народ. Минути след тази изповед той е обесен на мястото, където днес в София се намира паметникът “Левски”, издигнат през 1895 г.

През нощта след неговата смърт, въпреки опасността, тялото му е откопано от гробището за престъпници, където било първоначално заровено, и превозено, за да бъде Левски погребан повторно по християнски в олтаря на църквата „Св. Петка Самарджийска”. Това сторили клисарите Христо Хамбарков и Илия Джагаров с участието на поп Христо Стоилов. Апостола на Свободата е погребан от лявата страна на св. Престол.

При разкопки на 30 май 1956 г., екипът на археолозите Стамен Михайлов и  Георги Джингов открива тленните останки на Апостола – скелет, вписан с индикация №95. В онова време тези останки небрежно са откопани и пренесени в чувал до хранилището на новооснования Софийски архиологичен музей, където и безследно изчезват.

Днес от дякон Игнатий за поколенията ще остане не само споменът за един патриот и революционер, но и споменът за един чист християнин и духовник. Като скъпа реликва са запазени отрязаните му коси, кръстчето от Божи гроб, на което има снимка с неговия лик, “Бележника”, 150 писма, сабята, револверът, дяконските богослужебни одежди в Сопотския манастир и горчивият спомен за изгубените тленни останки.

Бог да го упокои в Небесното Царство!