1154 години от основаването на Българската православна църква

На 4 март 870 г. е обособена и прогласена като автономна Българската православна църква.

На Константинополския събор през 870 г., на нарочно заседание, проведено на 4 март, били взети исторически решения за нашия народ и неговото християнско бъдеще. Бил разгледан въпросът дали нашата Църква да принадлежи към Римската, или към Константинополската катедра. Така, по времето на управлението на св. княз Борис-Михаил Покръстител, било решено, че Църквата в българските земи в бъдеще ще принадлежи към Константинополския патриархат и ще изпълнява своята мисия като неразделна част от Православната църква, но с вече автономен статут.

Териториалното разширение през първата половина на IX в. поставя българската държава в по-непосредствен досег с християнския свят не само на юг, но и на северозапад. Далновидният държавник княз Борис (852–889г.) се съобразява с това обстоятелство и решава да въведе християнството като официална религия.

Той прозира духовно-етническото единство на държавата само чрез еднаква за двата етноса (славяни и българи) религия.

Първоначално се предвижда покръстването да се извърши от Западната (Римска) църква – през 862 г. между княз Борис и крал Людовик Немски е сключен съюз, който урежда и приемането на християнството. За да разруши тоя съюз и да прекъсне по-нататъшното сближение, Византия организира коалиция от Великоморавия, Хърватско и Сърбия против България. През 863 г. българските войски са разбити и княз Борис сключва мирен договор с Византия, но при едно категорично условие: българските пратеници да бъдат покръстени в Константинопол, а след това да се покръсти владетелят и целият народ. Заедно с покръстените пратеници в българската столица Плиска пристига и византийска духовна мисия. Бързината на стеклите се събития не дава време на Борис да подготви приближените си и народа към съдбовното му решение. Затова покръстването му и това на семейството му не става нито публично, нито тържествено, а тайно, през нощта.

За кръстник на владетеля е определен самият византийски император Михаил III, представен по делегация (т.е. не присъства лично). Така Борис се покръства под името Михаил и става княз. Тези събития се отнасят към есента на 864 г.

Масовото покръстване на българския народ започва през пролетта на 865 г. Успоредно с покръстването са разрушени езическите храмове или са превърнати в църкви, сринати са езическите капища и на тяхно място започва строителство на християнски светилища.

Искрените стремежи на княз Борис не са разбрани във византийската столица. Защитниците на пентархията (идеята за предимството на петте архиепископи/респективно – патриарси/на петте най-големи древни катедри в Църквата: Йерусалим, Антиохия, Александрия, Рим и Константинопол) не допускат дори възможността България да има автономна църква, камо ли самостоятелна патриаршия. Ето защо България възстановява политическия съюз с немците и търси протекцията на Римската църква. През лятото на 865 г. за Рим заминава българска делегация, която представя на папа Николай I списък от 115 въпроса, които засягат уреждането на църковно-религиозния живот, традициите и обичаите на българите, чиито корени водят до далечното езическо минало.

През есента на същата 865 г. нарочна папска делегация, ръководена от епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски донася “Отговорите на папа Николай по допитванията на българите” (Responsa papae Nikolai Primi ad consulta Bulgarorum).

Тези отговори са един изключително важен документ, в който се откриват най-наболелите проблеми на наскоро християнизираното българско общество. Обаче по един от основните въпроси – за самостойната българска Църква, възглавявана от патриарх, папата отговаря, че не може да вземе становище, докато не научи от своите пратеници за състоянието на християнската проповед и съществуващото устройство на Църквата.

Връзките със Западната църква на практика означават изгонване на византийското духовенство и вкарване на папски мисионери. Княз Борис одобрява епископ Формоза и поисква от папата да го постави за български архиепископ. Новият римски папа Адриан II отказва да стори това под предлог, че Формоза има своя епархия в Италия. Последният наскоро е отзован и на негово място са изпратени епископите Доминик Тривизийски и Гримоалд Полимартийски. Княз Борис тогава поисква дякон Мартин или някой кардинал, “достоен по мъдрост и живот”, за българската архиепископска катедра, но отново получава отказ. Вместо това е изпратен иподякон Силвестър и неколцина други духовници, които Борис отказва да приеме и подновява искането си за епископ Формоза. Папата категорично отговаря, че той ще избере и посочи бъдещия български духовен глава.

Тригодишните безплодни преговори с Рим карат княз Борис отново да обърне поглед към Константинопол.

Още в самото начало на преговорите става ясно, че този път Византия е много по-сговорчива и склонна на отстъпки. По това време в нейната столица заседава църковен събор (869/870), който обсъжда спорни въпроси между Византийската и Римската църкви. В Константинопол пристига българска делегация, ръководена от видния сановник Петър, която заедно с немската делегация е поканена на последното, заключително заседание (28 февруари 870 г.).

Три дни след закриването на събора, на 4 март 870 г., император Василий I свиква в дворецаизвънредно заседание, на което взимат участие представителите на папа Адриан II и на източните патриаршии, както и българската делегация.

Съвсем изненадващо за папските легати започват дискусия за юрисдикцията на българската Църква, от която става ясно, че земите на българската държава по-рано се числят към диоцеза на Константинополската патриаршия. Веднага последва решение, въпреки възраженията на папските легати, България да получи своя архиепископия под опеката на Константинопол. Така са поставени основите на поместна Българска църква, тясно свързана с православния Изток. Хронологически тя се явява осма по ред в общността на източно-християнските църкви през IX в.

Източник: Официален сайт на Св. Синод на БПЦ-БП