150 години от рождението на Станимир п. Стефанов Станимиров

На 26.10.2008г. се навършват 150 години от рождението на Станимир п. Стефанов Станимиров (26.10.1858 – 07.01.1943 г.) – един от първите български църковни историци, изявен деец на Българската православна църква.

Станимир Станимиров е роден в Габрово, в семейството на иконом Стефан Станимиров – дългогодишен архиерейски наместник и активен участник в борбата за независима българска църква, габровски делегат в събора за устав на Търновската епархия. Отец Стефан развива активна дейност по вноса и разпространението на църковни книги от Одеса и Москва, които му изпращат Васил Рашеев и Иван Вазов. При посещението си в Габрово след провъзгласяването на Българската екзархия, еп. Иларион Макариополски отсяда в попстефановата къща и дава на своя домакин икономска офикия. Съпругата на иконома – х. Екатерина е дъщеря на архим. х. Силвестри – архиерейски наместник, ефимерий на Габровския девически манастир. Брата на иконом Стефан Станимиров – свещ. Рачо Станимиров също служи в църквата „Св. Успение Богородично” в Габрово. Основоположник на рода Станимирови е габровския книжовник Петко Станимер, автор на известния. „Станимиров писмовник” – ръкопис от 1783г. с примерни писма до духовни лица.

Образование
До 6 клас Станимир Станимиров учи в Габровското училище (Априловска гимназия) а през 1875 г. със стипендия на руския Св. Синод е записан направо във втори клас на Киевската духовна семинария. Завършва я с отличие и остава да следва в Духовната академия. По това време в Киев пребивава Йосиф Соколски – в следствие на общуването между двамата по-късно Станимиров става най-подробния биограф на интересния духовник. През 1883 г. Станимир завършва Академията като кандидат-магистър по Богословие.

Църковно-обществена и просветна дейност
През 1884 г. Ст. Станимиров заминава за Цариград и работи като деловодител на училищното попечителство към Българската Екзархия – институцията която създава и поддържа над 3000 български училища в земите, останали под османска власт.

През 1885 г. се завръща в Габрово и става директор на Априловската гимназия. През 1886 г. Станимиров се пренася в София и става директор на Първа софийска мъжка гимназия. На този пост Станимиров е един от инициаторите за откриването на Висш педагогически курс към гимназията, който година по-късно прераства в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Станимиров е сред първите седем университетски преподаватели (т. нар. „Нови Седмочисленици”) и чете 2 курса лекции по история.

През 1894 г. по лично настояване на Екзарх Йосиф I Станимиров отново заминава за Цариград, където като ректор оглавява новоучредената Цариградска духовна семинария. През трите години, които прекарва в Екзархията Станимиров участва активно в политическите усилия на Екзарх Йосиф I за духовно обгрижване на българските земи останали в границите на империята.

През 1899 г. Станимиров се завръща в София и заема отново мястото си на директор на Първа мъжка гимназия.

През 1908 г. е поканен от Цар Фердинанд да оглави Частната на Н.В. класическа гимназия – една уникална в българската история образователна институция, която има само двама ученика – престолонаследника княз Борис Търновски и брат му – княз Кирил Преславски. Станимиров е наставник на целия процес по обучението на царските деца – той подбира преподавателите, одобрява и надзирава учебната програма, и пише доклади лично до монарха в един екземпляр. Станимиров преподава на князете Руски език и Църковна история.

През 1914 г. Станимиров е поканен от Екзарх Йосиф за секретар на Св. Синод, който наскоро е пренесъл седалището си от Цариград в София и изпълнява тази длъжност до 1917 г. Като обществено активна и известна фигура, Станимиров е подпредседател на Софийския окръжен учебен съвет, член на Висшия учебен съвет, а също така на духовната цензура при Светия синод. Член-основател е на Българското историческо дружество, на Археологическия институт, първи председател на Българското народонаучно дружество, несменяем председател на Славянска беседа в периода 1909-1920 г. В периода 1921-1923 г. Станимиров е директор на Народната библиотека и Народния етнографски музей.

За цялостната си педагогическа и обществена дейност Станимир Попстефанов Станимиров е награден с ордените: “За Гражданска заслуга” II и III; “Св. Александър” III степен и сръбския кралски орден “Св.Сава”- III ст.

Станимир Станимиров е един от първите български църковни историци. Автор е на множество статии посветени на църковната история на отделни епархии като Ловеч, София, Габрово, и манастирите около него, Пловдив, Търново, Самоков, Троян, а също и за християнството в Средец (II-IV в.) и пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски. Изследва подробно българските духовни училища, както и архиереите на младата българска църква. Издирва и публикува жития на български светци. Повече от двадесет са изданията, в които печата свои трудове. По поръчение на Св. Синод, Станимиров написва първите учебници по църковна история „Учебни по история на Българската черква” (1894) и „Учебник по история на християнската черква” (1897). Учебниците са приети във всички средни училища и претърпяват няколко преиздавания, последното от 1925 г.

През 2007 г., по случай предстоящия юбилей Столичният общински съвет кръсти улица на името на Станимир Станимиров.

Библиография

Учебник по история на българската черква (1894)
Учебник по история на християнската черква (1897)
Умозрително богословие (1898)
Свещена история. Вехти завет (1900)
Свещена история. Нови завет (1900)
Из дейността на Отдела за народното просвещение и духовните работи за откриване на духовни училища в България. (Училищен преглед, год,12, кн.9 (1907)
Из историята на Самоковско-Рилското духовно училище. (Уч.пр., год.12, кн.10)
Из историята на Търновското епархиално Богословско училище (1909)
Юбилейна страница из историята на Държавното духовно училище в Самоков (Църк.в., год 11, кн.19-20 (1910)
Спомените ми за Екзарх Йосиф I (поредица статии издадени в сб. „Екзарх Йосиф в спомени на съвременници” – 1995г.)
Из историята на Самоковското духовно училище (1911)
Стефан Ковачевич – епископ Ладиокийски
Спомените ми за архиепископ Йосиф Соколски. (ИИД кн.5, 1922)
Страници из живота и дейността на архиепископ Йосифа Соколски. (ИИД, кн.4, 1924)
Архиепископ Йосиф Соколски и опитите му да се върне в лоното на православната черква (Сб. В. Златарски 1925)
Из историята на Българското свещеническо екзархийско училище в Одрин (1925)
Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1895-1896
Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1896-1897
Архиепископ Йосиф Соколски в Холм (1925)
Материали за историята на Габровските манастири (1926)
Българският първоучител Св.Климент Охридски от Ив.Снегаров – рецензия (1927)
Из историята на Бачковския манастир (ИИД, кн 7-8 – 1928)
Религиозният живот в София от освобождението до днес – в Юбилейна книга на града София (1928)
Архиепископ Йосиф Соколски в Киево-Печерската Лавра. Сп. Духовна Култура (1930)
Из черковната история на град Ловеч. (Ловеч и ловчанско 1930 – 38) н
Из черковната история на гр.София (Нар.страж 1932-1936)
Най-старият храм “Св. Йоан Рилски” в Средец (Нар. Страж -1931)
Житие на Св. Николая Нови Софийски (1931)
Житие на Св. Георги Нови Софийски (1932)
Кондиката на Троянския храм “Преподобна Параскева” (ИИД кн.11-12 – 1932)
Бачковският манастир през XV век (ИИД 1935)
Бачковският манастир през втората половина на XVI и през XVII век (ИИД 1937)
Чудотворната икона Св. Богородица Петричка в Бачковския манастир (1939)