Премъдростните книги на Стария Завет

Старият Завет представя две гледни точки за природата на „премъдростта”. На първо място, на премъдростта се гледа като на способност да се установят практически и значими отношения между човека и Бога, другите хора и света като цяло. Старозаветната премъдрост в този контекст не е философска или интелектуална премъдрост, а „практическо знание, което дава възможност на човека да живее добър живот както в очите на човеците, така и на Бога”. Старозаветните мъдреци търсели начин да „тълкуват за народа [на Израил] смисъла на живота и човешкото съществуване в светлината на учението на закона и пророците”. На второ място, Старият Завет вижда премъдростта като божествена и метафизична (или мистична) сила, „еманация на славата на Всемогъщия”, „божествена цел, чрез която се направлява вселената”.

В голяма част от Стария Завет на принципа на премъдростта се придава личностен характер и той е в тясна връзка със Самия Бог. В Притчи 8:22-36 премъдростта е олицетворена и представена като съществувала с Бога преди сътворението на света и като ключ за вечния живот. Книгата Премъдрост Соломонова също я персонифицира като интелигентна, света и ненатрапчива невеста на добрите, която е израз на чистотата, силата, славата, светлината и добротата на Самия Бог (Прем. 7:22-8:1). Премъдростта е описана също като „единороден дух”, „словото”, чрез което „всичко” е направено (Прем. 7:22, 9:1).

На основата на подобни старозаветни откъси новозаветни писатели като св. ап. Павел, както и много отци на Църквата, са смятали старозаветния принцип на премъдростта за живото Слово Божие, второто Лице на Светата Троица, въплътило се в личността на Иисуса Христа. Така в 1 Коринтяни 1:24-30 св. ап. Павел говори за Иисуса Христа като за Божия сила и премъдрост, Който е направил възможни за нас „правда и освещение, и изкупление”.

В светата божествена литургия на Православната църква ние се обръщаме към Иисуса Христа като „Мъдрост и Слово Божие и Сила”. Следователно, от библейска гледна точка, принципът на премъдростта е както с практическа, така и с мистическа значимост.

Старият Завет съдържа седем книги, общо познати като премъдростни книги. Книгата Йов, която датира от десети или девети век пр. Хр., е философско и богословско разсъждение върху „проблема за праведния страдалец”. Защо и праведният страдалец, и неправедният човек успяват да съществуват в света, създаден от Бога? Аргументът в книга Йов в отговор на този проблем е, че има създаден от Бога ред и модел във вселената, според който несправедливостите в света в крайна сметка ще бъдат превърнати в добро. Бог накрая ще доведе праведните до победа, а неправедните ще бъдат победени. Как точно ще стане това не е уточнено в текста.

Книгата Псалтир е изиграла много съществена роля в богослужебния живот на Православната църква. Тя често е наричана „книга с църковни песни от втория храм”, защото е съставена в сегашния си вид в дните на Ездра (пети век пр. Хр.), за да се използва в службите в наново построения храм в Йерусалим. Книгата съдържа хвалебни химни, молитви за времена на криза и песни на вярата. Централната ѝ тема е отношението Бог – смисъл на човешкото съществуване. За да открие човек смисъла на собственото си съществуване, той трябва да е тясно и хармонично свързан с Господа, Който е основа на всичко съществуващо и извор на всеки смисъл.

Книгата Притчи е сбор от афоризми и стихове, свързани с отношението премъдрост – праведност – набожност. Притчи получава окончателната си писмена форма през трети век пр. Хр., но през целия период след плена са били използвани по-ранни версии на книгата. През този период равините използвали този набор от максими и поговорки за моралното и религиозно възпитание на еврейските младежи.

Книгата Еклесиаст, записана през пети век пр. Хр., е най-песимистичната книга в Библията. Но въпреки дълбоките резерви на автора си относно бъдещето и значението на този живот, Еклисиаст насочва ума към Бога като единствен истински извор на надежда и смисъл. Само Бог може да ни разкрие значимостта на нашия живот и само чрез Бога бихме могли в действителност да се надяваме на избавление от суетата на този живот и от жилото на греха и смъртта (Екл. 12). Еклисиаст също намеква за надеждата за безсмъртие (12:7), но тази тема не е доразвита.

Песен на песните е написана някъде между времето на цар Соломон (десети век пр. Хр.) и трети век пр. Хр. Това е дълъг псалм за отношението между човека и Божията любов. Този поетичен разказ за истинската любов на един мъж и една жена е тълкуван от отците на Църквата като икона на старозаветните отношения между Бога и Израил, както и на новозаветните отношения между Иисус Христос и Неговата Църква.

Книгата Премъдрост Соломонова е подробно обсъждане на проблема за премъдростта и за значението на човешкото съществуване. Съставянето ѝ се датира късно – първи век пр. Хр. Книгата предрича победа и безсмъртие за праведните и съд и осъждане за нечестивите (глави 1-5); описва и възхвалява премъдростта като божествен и мистичен принцип, проява на Самия Бог (6-9); проследява как премъдростта е направлявала Божия народ от дните на Авраам до ерата на Мойсей (10-12); набляга на любовта на Бога към народа Му (16-19).

Последната част от старозаветната премъдростна литература е книгата Премъдрост на Иисуса син Сирахов, наричана също Ecclesiasticus. Това е късен израз (втори век пр. Хр.) на премъдростното предание, съхранено в книгата Притчи. Премъдростта Сирахова се тълкува като практическо разбиране на Божия закон, което дава възможност за добър живот под властта на Бога.

Цялостното послание на премъдростната литература

Старозаветната премъдростна литература приема безспорно съществуването на Бога. То се приема за самоподразбиращо се и не се поставя под съмнение. Бог е описан като всемогъщ, всезнаещ, вездесъщ, вечен, безкраен, съвършено добър, съвършено справедлив и съвършено милостив. Бог е всемогъщият Творец на света, Баща на човечеството, Който се разкрива на човечеството чрез природата и историята, и най-вече – чрез историята на Израил, Божия народ. Премъдростните книги твърдят, че смисълът и изпълването на човешкия живот зависят от отношенията на човека с Бога. Грехът отдалечава човека от Божието присъствие, докато покаянието и покорството водят до помирение с Бога. Човешката греховност е основната пречка за осъществяването на човешките надежди и нужди. Премъдростната литература също свързва темата за човешкото спасение с темата за живота след смъртта (вж. например Прем. 3:1-9 и Пс. 16, 17, 49 и 73). Тази връзка отбелязва нов етап в старозаветното разбиране за Божия изкупителен план. Темата за личното безсмъртие, за надеждата отвъд смъртта, за бъдещ живот, не е развита в пълнота в повечето от старозаветните писания. Загубили пътя към вечния Божи живот, древните израилтяни очевидно тълкували Божиите обещания в завета в изцяло материален смисъл. „Обетованата земя” не била нищо друго, а ханаанската земя; щастието обещано от Бога не било нищо друго, а мир и доволство в този свят. Но в премъдростните книги (и в някои от писанията на пророците) присъства и разбирането, че щастието в този живот, който твърде скоро се прекъсва от смъртта, не е достатъчно изпълнение на Божиите обещания. Само ако смъртта може да бъде победена, би било възможно истинско щастие. Това прозрение станало напълно явно в Новия Завет и в учението на християнската Църква.

Основна грижа в старозаветните премъдростни книги е проблемът за злото, страданието и безсмислеността. Човешката преходност и зависимост са противопоставени на Божията трансцендентност и сила, силно се набляга и на огромните ограничения в човешкото познание. Непрекъснато се подчертава огромната човешка нужда от Бога. Правилният отговор на житейските трудности и мъки е във вярата, надеждата и покорството: вярата в Божията безкрайна справедливост и милост (Йов); надеждата за избавление от злото, страданието, безсмислеността и смъртта (Еклисиаст, Псалми и Премъдрост); и покорството пред Божия закон (Тора), като начин да се избегне злото, страданието и безсмислеността (Притчи и Премъдрост Сирахова).

Премъдростните книги ни предлагат житейски избор между смисъл и безсмисленост, между надежда и отчаяние. Животът може да е в основата си смислен или безсмислен. Нито едната от възможностите не може да бъде обективно или научно потвърдена. Според премъдростните книги ние трябва да изберем между смисъл и безсмислие – трябва да решим дали да живеем в надежда или в отчаяние. За старозаветните мъдреци пътят на вярата, надеждата и покорството е правилният избор, защото той е ответът на исторически и житейски изпитаната покана на Бога.

Посланието на Библията, Джордж Кронк, Омофор, 2007, превод: Людмила Митева