Левски в измеренията на светостта

Може ли Васил Иванов Кунчев (Левски) да бъде канонизиран за светец?

Европейската традиция, към която принадлежат българите и заради която желаят присъствие в европейското семейство, познава два типа исторически символа, които служат за образец на европейската култура. Това са образа на християнския светец и образа на революционера. Чрез светците и чрез революционерите европейските общества търсят да изразят духа на определа епоха и като голяма цел – да обобщат посредством делото на един човек съдържанието на идеята за цивилизация.

От гледна точка на въпроса човек-общество образът на християнския светец и този на революционера посочват двата пътя на обществена промяна. Пътят на светеца е път на личностното самоусъвършенстване и така посредством духовната и нравствена промяната на личностите се променя и обществото. Пътят на революционера е пътят на развитие на гражданските ценности за да се стигне задължително до социална промяна на обществото, за да бъде то подобрено дори и по насилствен начин. Двата пътя – на духовника и на борецът за граждански правдини – са автономни и не се пресичат. Светци-революционери в календара на християнските църкви няма, както и дейци на църквата не са включени в героизирания пантеон на социалните или националните революционери.

 Подходът на българското мислене към функционирането на тези два типа в общественото съзнание е по-различен от класическия европейски модел. Причината за това разминаване е отсъствието на адекватна понатийна и филосфофска система в българската хуманитаристика, оставаща до края на XXв. и началото на ХХІв. предимно еклектична, компилативна или подражателска. Освен това наличието на почти ирационални забрани в българската хуманитаристика да се преразглеждат тези относно историята на българите води до механична работа с готови щампи, а оттам и до битуването на едни и същи представи, невинаги отговарящи на фактите. Готовият еталон в историческите представи обаче не позволява създаването на йерархия, която да различава случаите и най-важно – да разработи адекватна и специфична терминология за всеки частен случай в историята. Липсата на понятия и термини, съотнесени към универсалната човешка цивилизация и по сетне към българските достижения, или обратно – от българските идеи към европейските – има за следствие неправомерното равнопоставяне на част от европейската политическа и социална идеология с общата българска политическа традиция. Например това равнопоставяне на идеите на XIXв. с традиционните български политически представи тогава, които са представи от епохата на Средновековието, води до парадокси.

 Липсата на масов обществен образователен ценз през Възраждането не позволява да се преведат на български език идеите на западното Просвещение, което се настанява в българското мислене едва през края на ХХв. благодарение на връзката си с марксисткото светоусещане. Дори и славянската Библия не успява да се появи през Възраждането в превод на новобългарски, макар Билията да остава най-влиятелното четиво в целокупната българска история и висока народна култура. Тази понятийна неадекватност в книгите на европейските и българските политически идеи предизвиква любопитно смесване в общественото съзнание. Става дума за това, че революционни идеи и християнски възгледи се преплитат в делата и възгледите на възрожденците. Това смесване се отнася с особена сила за революционните работници от навечерието на Априлското въстание.

 Революционно-християнската еклектика се запазва и увековачава от българската литература. До ден днешен българските литератори говорят с патос за две неща като за едно и също. От смесването или по-точно от придаването на качества на християнските светци на революционните фигури през последните 70 години се ползваше и пропагандата на комунистическата революция. Случките от живота на революционерите-комунисти бяха описани като точно копие на християнските жития, с тази разлика, че понятието "революция" заместваше името на Христос, а социално-политическата дума "партия" заместваше културологичното Църква.

 Вероятно подведени от специфичното образование през последните 50 години и затруднени от отсъствието на хуманитарни творби, съобразени с християнската традиция, някои днешни расоносни политици побързаха да обявят процедура по канонизация на Васил Левски. Подобна непремислена маневра предизвика и ще предизвиква доста спорове. Расото като политическа тога изисква обаче обосноваване в духа на каноните и традицията на Църквата. И понеже канонизацията на революционер, и то "баш комита" е прецедент в историята на Църквата, то ние ще се опитаме да проследим принципите на църковната канонизация и възраженията, които би следвало да има църквата при канонизирането на Васил Левски.

 Науката за светостта се нарича "Агиология". Православната църква е развила тази наука за нуждите на своята проповед, принудена да въведе правила при канонизацията заради непрекъснатата поява на благочестиви Христови следовници. В агиологията са изложени принципите на канонизирането, подредени по написаното в Библията, писанията на светите Отци, каноните на Църквата и различните форми на святост, познати на църковната история вече повече от 2000 години. Съществуват специални решения на Вселенските събори като постановлението на VII Вселенски събор, например, обясняващо почитта към светците като "Негови (на Христос) истински служители". Светците според учението на Църквата са християни, които са благоугодили на Бога посредством изпълнение на Неговите заповеди и чрез Дара на светия Дух са се осветили изцяло и са обожествени и по душа и по тяло. Светиите имат прослава на земята и приживе и след успението си. Често пъти мощите им са нетленни, а чудото присъства на гробовете им. Образец за святост на Българската Православна Църква е св.Иван Рилски, който от 1050 години закриля нашият народ от бедствия и от несгоди. В това число и политически. Св.Иван Рилски е едновременно български светец, защото е бил член на българската Църква, но едновременно е и всеправославен светец, защото посланието му за асктеизъм и въздържателство е общочовешко. Обстоятелството, че през Възраждането именно Рилският манастир се превърна в културно и национално средище на българския народ доказва устойчивостта и истинността на църковната канонизация.

 Много важен факт, различаващ Православната от Римската църква е актът на канонизация. Православната Църква приема едно съществуващо положение на всенародна, в смисъл на всехристиянска почит, докато Римската църква подхожда административно, посочвайки светеца и след това налагайки култа към него. И при двете обаче канонизацията става след непрекъснато наблюдение на фактите около делата и местата на подвизаване на светеца и едва след много внимателна проверка от страна на няколко независими комисии и след народно допитване се пристъпва към канонизация на светията.

 В православието са познати няколко групи светци: Св.Богородица, Светите ангели, Пророците, Св.Йоан Предтеча, Апостолите, Апостолските Отци, Равноапостоли, Отците на Църквата, Апологетите, Мъчениците и Други. Към дрчгите спадат: преподобните (монасите), изповедниците, праведниците. Под монаси се разбира хората прославили Христос чрез непрекъснато отдаване на монашеския си обет и чрез духовни подвизи на смирение и отказ от света. Както се вижда Светците на Църквата задължително трябва да имат заслуги към разпространяването и утвърждаването на вярата. От тях се иска едновременно – и това е важно да се подчертае -, едновременно живот според Божиите заповеди и защита на вярата посредством проповед, дела, страдание и защита на Църквата.

 Национален принцип се допуска само тогава, когато това е от значение за запазване на религията сред народа, защото църквата е Една, Вселенска и Апостолическа, както гласи еднаквия в тази точка Символ на вярата и у Православната и у Римската църква. Всички светци, почитани в поместните календари на Църквата са канонизирани като български, гръцки, сръбски, румънски, руски или финландски, но не защото са проповядвали национални идеали, а защото са се проявили като истински Христови последователи. Тук образец е Евангелието. Така например св. цар Борис I е канонизиран защото е бил български Покръстител и така разпространява християнството като защитник на Църквата от езическата реакция. Аналогичен е примерът със св.Александър Невски, защитник на вярата, аналогичен е примерът със свети крал Стефан Милутин и други руски или гръцки светци.

 Последният канонизиран светец от българските светци е св. Софроний Врачански. Неговото дело е свързано с разпространението на вярата посредством проповеди, разпространение на книги и помощ на православните руси в борбата им срещу мюсюлманската империя на отоманците. Винаги св.Софроний проповядвал мир, любов и смирение.

Животът му е живот на страдалец, на мъченик.

 Обръщайки се към делото на Васил Левски според автентичните документи на епохата ние срещаме други идеи и дела, различни от идеите и делата на християнските светии. В документите за живота, дейността и идеологията на Левски не могат да се открият качества, превръщащи революционера в светец. Това не изважда разбира се Левски от страниците на революционната епопея, нито го отхвърля от мястото му в българската история, нито го дамгосва със знак на грешник. Но със сигурност идеологията и делата на Левски го отдалечават от сбора на светците. Историческите извори недвусмислено и без специално тълкувание доказват страстната обвързаност на Левски с революцията и идеите на Просвещението, но не дават основание да се видят там заслуги за Православната Църква, видяна като вселенски Богочовешки организъм. Нека впрочем разлистим някои страници от обилната документация за живота и делото на Васил Левски.

 Историците разполагат с три вида извори-личната кореспонденция на Левски, идеологическите и политическите му възгледи, публикувани в уставите и програмите на революционното движение, и, на трето място, разказите на негови сподвижници или участници е революционната борба. Това са документите. Стихотворенията на Ботев и Вазов не могат да се приемат за достоверни свидетелства, защото поетическата метафора не може да замести конкретният исторически факт. За разлика от литературата историята е точна наука и там всяко твърдение може да се провери с паралел в паметниците на епохата. Похватите на поезията, както пише още Аристотел, целят психологическо и естетическо внушение повече, отколкото достоверност и обективност на квалификациите в текста.

 В кореспонденцията на Левски се срещат някои пропоръки, необясними от християнската нравственост. Тези препоръки и нареждания са отправени към работниците в комитетската мрежа. "Предателите трябва да се убиват с време", пише Левски до сливенци през лятото на 1871; "Величко ефенди до някой ден ще се возвеличи с главата надолу", пише Левски до Любен Каравелов през юли месец 1872г.; "Тайната поща стори сефтето да убива" отново пише Левски до Каравелов. Тези и други подобни наставления до други работници и по други случаи влизат в сблъсък с шестата Божия заповед "Не убивай".

 Ето какво пише Левски до Д.Х.Попов, лятото на 1872г. – "И дето има пари ще искаме, ще искаме, ако не дават ще взимаме". Това желание е в противоречие с десетата Божия заповед -"Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти". Освен това е нарушена осмата Божия заповед "Не кради". Важно е да се отбележи, че оправдание от типа на "Това е нужно за революцията " има прагматично-комитетска, а не етична философска мотивация.

 Във вторият тип документи – програми, устави и платформи на организацията се натъкваме на сходни текстове, но вече със силата на вътрешен закон. В "Нареда до работниците за Освобождението на българския народ", съставена от Васил Левски през 1871г., четем следното "…Наказателен закон. 1. Ако някой войвода[…] издаде нещо на неприятелите ни, ще се накаже със смърт." Същото наказание по други поводи се повтаря в още четири точки. Относно убийството Библията е категорична, а църковните канони постановяват, че то е разрешено само във време на война или пък е помилвано само в случаите на липса на умисъл или по необходимост от лична защита. Тук обаче не срещаме неумисъл и лична защита, нито пък война, защото това е вътрешен правилник на организация, а не е програма за освобождението на България. Съвсем различно е поведението на работниците от Априлското въстание, когато схватките с поробителя и фанатизираните черкезки и башибозушки орди са предизвикани от защита на личния имот и семейна чест. Както и случаите на самозащита в борбата на наследствените на Левски комитети от македонската организация.

 В програма на БРЦК от 1.VIII.1870г. Левски пише следното: "Ни немаме претенции на историческо, на каноническо, на короновано и на религиозно право", с което се оспорва целият авторитет на Св.Библия и учението на църковните авторитети.

 В програма на БРЦК от 29.IV.- 4.V.1872г.,т.10 се казва следното "Ние не въставаме против турският народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят и бранят. С една реч, ние считаме за приятели и сичките народи, които съчувстват на нашето дело без да гледаме на вяра и народност." Следователно революцията не може и не е замислена като християно-българска, а като интернационално-надрелигиозна – факт, който говори за свободомислието на Левски, но не му позволява да стане светец на една Църква, която ако не следва строгото религиозно деление трябва да се закрие като институция без легитимност.

 Третият вид документи за дейността и идеологията на Левски са разказите на очевидци и сътрудници. Ето какво разказва Захари Стоянов, публикувал биография на Левски веднага след Освобождението през 1884г. В нея Стоянов казва дословно следното:" Освен ненавистта си към турците Левски мразел още от душа и други няколко елемента в България. Те били: богатите, учените, калугерите и мустакатите бабаити, които били юнаци само на слова". Качеството "омраза", забранено от Христовата заповед "Обичай ближния си" не позволява да се мисли за святост в християнския смисъл на думата. Самият Левски, както пише Захари Стоянов, е наричал свещениците "кръстени турци", което е хула срещу Църквата.

 Освен всичко казано дотук, може да се сумират и някои факти, разказани от Захари Стоянов в биографията на Левски, публикувана между впрочем наново през 1980г. От разказаното научаваме че:1.Левски се отказва демостративно от монашеството, появявайки се на Втория ден на Великден в цивилно облекло пред вярващите в Карловската черква и по такъв начин публично се отказва от обета си; 2.Левски открадва коня на вуйчо си хаджи Василий;3. Левски на няколко пъти организира групи за насилствено вземане на пари от учители, чорбаджии и др. "елементи". Още много може да се цитира от документалното наследство, свързано с делото на Левски, откъдето ясно проличава голямото разминаване на християнска нравственост и революционна дейност.

Затова ние считаме, че опитите за канонизация на Левски ще доведат до ненужни атаки срещу Православната църква от страна на по-ревностните вярващи, както и от противниците на православието. Може да се стигне до появата на съмнения в правилността на канонизацията и на други светии и в крайна сметка до отпадане на вярата на православните. А заедно с това и до сериозни поражения в позицията на св. Православна Църква. Говорейки с лека ръка за вяра и църква, за Бог и светец, за народ и християнство човек не бива да забравя нито за секунда писаното в Библията.

Въобще проблемът за канонизацията на Васил Левски е много голям. Той засяга дефиницията на понятието "истина" в смисъла, в който това понятие циркулира в българската хуманитаристика.

 Естествено някой ще подсети, съвсем неправомерно разбира се, за канонизацията на св.цар Борис I, който според един латински документ е убил 52 болярски рода. Тук случаят обаче е друг. Първо, царят е легитимен управляващ и той има право да се разпорежда с хората, нарушили закона на държавата – нещо, което е изяснено в Евангелието с думите на Христос – "Отдавай Божието Богу, Кесаревото Кесарю", а също така е разяснено в Посланието на св.ап.Павел до Римляни,13,1-2. Освен това възстаналите болярски родове са наказани не според християнския закон, а според действащия езически закон. Освен това св.цар Борис I се връща в манстира и продължава аскетичния си живот изживявайки епитимията си (църковното си наказание) за убийство, наложено му от църквата, каейки се, както разказват документите, ден и нощ. И най-накрая св.цар Борис I е наднародностен светия, защото образа му и разказа за живота му са запазени в небългарска среда – руска и гръцка. Никога св.цар Борис не е давал препоръки или наставления за убийство или грабеж.

 Що се отнася за монашеството, Църквата е категорична – монах, излязъл от манастира не може да бъде за пример. Историята знае два подобни случая. Единият е с прочутия философ и политик във Византия от XIв. Михаил Псел. Той излиза от манастира заради държавни дела, но Църквата не го канонизира, въпреки трактатите му по богословие и логика, поучителни и до ден днешен. Вторият случай е известният австроунгарски дипломат Кевенхюлер, напуснал манастира за да помага на Хабсбургите. Той остава в историята като дипломат, но не и като духовно лице.

 Никой днес не знае покаянието на Левски, защото той не е имал време да го стори. Никой не знае дали Левски е искал да се върне в манастира, защото той не го е поискал на процеса. Никой не знае каква е била изповедта на Левски, защото нейното съдържание е тайна.