“Атака” да не посяга на иконата Левски

Политиците няма как да не присъстват на чествания като 19 февруари или 2 юни. Това би се изтълкувало много лошо от обществото, защото става въпрос за традиция, характерна за всички държави и утвърдена и в България веднага след Освобождението. Въпросът е тяхното присъствие да не се използва за извличане на тясно партийни изгоди.

Същината на това, което направи "Атака" в София, Варна и в други градове при отдаване на почит към Васил Левски, има друго измерение. В тази духовна оскъдица, в която живеем от много години, се посяга на една българска икона. На един идеал, на една нравствена опора, какъвто е Левски. В когото българите винаги са виждали онова, което не са, но което биха искали да бъдат. И на един такъв идеал сега някой се осмелява да посегне, за да го манипулира в своя политическа схема и програма.

Още по-странно е, че това се прави с Левски, а не с един Ботев. Който в известна степен може да бъде политически ангажиран "със задна дата". С Левски това е просто невъзможно. Той е провиждал в бъдещето с неговите разбирания за толерантността и търпимостта между етносите и религиите с визията си за отношенията на българите с другите им сънародници. А онова, което най-много впечатлява у Левски, е, че има пълно съвпадение между думи и действия. Той е показал чрез делата си истинността на своите думи. В този смисъл саможертвата му е един от най-великите примери, символ на изкуплението на нацията. Ето защо всякаква спекулация с името на Апостола е просто кощунствена.

Но освен това подобни спекулации са и своего рода провокация срещу национализма. Цели 15 години истинските патриоти се мъчиха да заличат негативния смисъл на самата дума националист. И когато най-после се заговори спокойно за национализъм и национални проблеми, се оказа, че и с това се злоупотребява по недопустим начин. Какво значи Левски – националист? Левски, напротив, е казал, че всички – българи, турци, евреи и т.н., просто трябва да са равни пред законите. Така че няма място за някаква национална сепаратизация, която да изтъква само един от етносите. Всичко друго е вече не просто национализъм, а намирисва на нацизъм и расизъм.

Винаги съм имал известно отношение към тази тема. И виждам, че думата национализъм просто не можа да се наложи в нашия политически речник. За това предпочитам да употребявам думата родолюбие. Но родолюбието може да означава само едно – равенство на всички пред закона, без да се толерира нито едно малцинство с каквито и да е привилегии. В това отношение не може да има никакви компромиси. Но също толкова недопустимо е да се толерира само българският етнос и да се потъпкват правата на другите.

За съжаление хората имат известно основание да се чувстват дискомфортно от престъпността, която често придобива етнически облик, или от незаслужени привилегии на някое малцинство. Но това не бива да става повод да се насъскват останалите против тях. Защото нищо по-лошо не може да се случи на България от разпалването на етническа вражда. Това, което стана в Босна, Косово или Хърватско, у нас може да придобие още по-уродливи, трагични форми. Така че българският национализъм просто няма друга алтернатива, освен да бъде градивен. За съжаление именно интелигенцията, която след 1989 г. трябваше да поеме идеята за родолюбието и да я представи в градивен и цивилизован вид, не го направи. А предпочете да прегърне едни малко абстрактни либерални идеи. И това даде възможност върху национализма да се упражняват и да спекулират с него хора, които, меко казано, не са наясно с проблема.

Лошото е, че общата социална криза захранва именно лидери като Волен Сидеров. Това вече звучи наистина тревожно. Защото преди Втората световна война в Испания имаше една "Фаланга", а у нас – "Бранник" и "Легион". Огромна част от българите сега са готови да заменят свободата на словото и политическите си права за сметка на сигурността. Това, разбира се, е под равнището на средната политическа култура, но все пак е опасно.

Вина за създалата се ситуация има и политическата класа. Тя отдавна трябваше ясно да заяви, че като цяло стои зад националните ценности, а не да прегръща глобализма. Влизането ни в ЕС далеч не означава – и не изисква – национално обезличаване. Достатъчно е да вземем пример от политическия елит на Гърция, Полша, Румъния, Турция и т.н. – всяка от тях яростно защитава интересите си, независимо дали правителството е ляво или дясно. Само ние в Европа правим неприятно изключение от това правило. И може би Германия, където все още тежи бремето на историческата отговорност за Втората световна война и престъпленията на нацизма.

Тук е мястото да кажем, че изборният успех на Симеон Сакскобургготски през 2001 г. се дължеше именно на акумулиране не само на протестен, но и на умерено националистически вот. Но тези, които виждаха в лицето на бившия цар символ на държавността, и рецитираха, че той ще започне политика на утвърждаване на националните приоритети, скоро се разочароваха. И съвсем закономерно дойде времето на "Атака".

Все пак аз съм оптимист. И за разлика от някои социолози не виждам някакво нарастване на електоралната тежест на крайните националисти. Хората скоро ще разпознаят истинското градивно родолюбие от площадно-митингаджийските крясъци и от откровения расизъм и ксенофобия. Още повече че подобни формации открито декларират своя антиевропеизъм. А в българското общество има вече консенсус по въпроса за членството в ЕС. Хората го очакват и възлагат големи, макар и може би малко преувеличени, надежди на своето еврочленство. И когато някой каже, че членството в ЕС и НАТО е вредно, това отблъсква мнозинството от гласоподавателите. А и като цяло призивите и заклинанията на хора като Волен Сидеров или Боян Расате биха звучали актуално в навечерието на Балканската война или през 30-те години, но не и сега, в началото на ХХI век. Затова съм уверен, че на следващите избори хората ще поставят нещата по местата им.

Публикувано във в. Стандарт, бр. 4713, 21 февруари 2006