Как се родиха насилници и жертви

Източник: в. Сега

Децата на Прехода се самовъзпитаха, докато училището и семейството си ги прехвърляха

Само месец откакто е започнала учебната година, и вече пет министерства спорят за това кой по-добре знае от какво имат нужда учениците. Освен традиционните ведомства – на образованието, на здравеопазването и на социалните грижи – към общия хор се включиха министърът на бедствията и авариите и даже вътрешното министерство, което иска да образова децата в училище за видовете престъпления и как да се предпазят от тях. Получи се някаква какафония от вопли по кифли, намалени часове, тестове вместо изпити и социални помощи срещу присъствие, която прерасна в обичаен конфликт между институциите, подправен с принципното несъгласие на родителски комитети и сдружения. Само че липсата на цялостна национална стратегия за образование и възпитание на подрастващите прави усилията на всички тези институции безрезултатни, а ежбите им звучат смешно и користно на фона на новините за случаите на детска агресия. И се питам дали оригиналните "час на полицая" и "час по гражданска защита" няма да изместят традиционните общообразователни предмети от българското училище. И дали от подгряване на кифли и мляко на учителите ще им остане време да възпитават, а не само да образоват? Защото, оказва се, вкъщи също няма време за възпитание – все пак родителите работят много, за да осигуряват децата си, основно материално. И по пътя от дома до училище и обратно децата губят нещо.

Моя приятелка, начална учителка, ми разказа, че някои от родителите на нейните второкласници я питали може ли да се направи така, че децата им да остават в училище и в събота, и в неделя. Предупреждавам изрично, че не става въпрос за бедни и необразовани родители, напротив.

Чудя се какво ли ще стане с тези момчета и момичета, които от малки се оказват нежелани вкъщи дори през почивните дни. Какви хора ще станат от тях, какъв пример за родителство получават те? Само училището ли трябва да се грижи за тях като една огромна и нонстоп действаща занималня?
Безспорно времето, в което живеем, поставя по-високи изисквания и към децата, и към техните родители и учители. Само че дефицитът в социалните компетентности на семейството и неподготвеността му да поеме социалните роли, които обществото предявява, най-добре илюстрират пропуските във възпитателната сфера. Ако се съмнявате в тази теза, влезте в който и да е интернет форум за родители – там ще видите огромно количество въпроси, свързани с възпитанието на деца от всички възрасти. Ще видите как пубертетът се превръща в "препъникамък" за родителите поради липсата на осъвременена информация за това какво всъщност се случва в този възрастов период. Обнадеждаващо е, че отговорите на тези въпроси все по-често имат адекватно звучене, че самите родители под формата на взаимопомощ търсят реално разрешение на проблемите на децата си. Страшно е, че родители, които нямат интернет, на практика нямат възможност да получат необходимата им подкрепа, няма на кого да задават въпроси, няма откъде да получават отговори. Много малка част от тях търсят помощта на педагогическите съветници и психолози в училище и обикновено това става, когато вече имат сериозен проблем с поведението на децата си.

За училището е непосилно да обхване в превантивно-възпитателната и корекционна дейност всички, тъй като училищните психолози отговарят за огромен брой ученици – нормативът, определен за една щатна бройка, е 500 ученици. Училищата с над 1200 ученици могат да си позволят двама педагогически съветници, които, освен че трябва да работят с учениците и техните семейства, в повечето случаи вършат и несъответстваща на длъжностната им характеристика дейност.

Всеки ще се съгласи, че освен от чаша топло мляко, добър учебник и дрешки за първия учебен ден всяко едно дете се нуждае и от добри родители и педагози, които заедно да му помогнат да порасне, да го окуражават да се превърне в личност и да развие потенциала си. За съжаление този социален възпитателен идеал е недостижим, особено у нас в условията на все още продължаващия преход.

Допреди 1989 година възпитанието беше дело на партията, която на практика изземаше тази функция на семейството и я позиционираше в училището. Всички ние сме свидетели как училището в последните години прехвърля отговорността за възпитанието отново в семейството. В резултат на това децата, родени и растящи в този период, на практика се оказаха обградени от ценностен вакуум. Те се възпитаваха и самовъзпитаваха в пространството между училището и семейството, двете социални институции, които имат най-важна роля за тяхната социализация. Неслучайно повечето от жертвите и насилниците, основни лица в драмите, на които ставаме свидетели посредством медиите, са на възраст до 15-16 години. Това са децата на Прехода, нашите деца. Те са резултат от неумението на родителите да възпитават и от неумението на обществото да се ангажира наистина с проблемите им.

Последните новини за насилие от деца върху деца звучат страшно. Страшно е, защото, когато чуваме гласа на децата, това е глас на жертви. Шокиращо е, защото в този глас разпознаваме собственото си безхаберие, жестокост и безперспективност – а това е гласът на нашето бъдеще.

Някъде по пътя между дома и училището всички ние сме сбъркали. Може би сме забравили да си зададем въпроса дали това, което правим уж в името на децата си, е правилно, може би сме пропуснали да попитаме тях самите от какво имат нужда. Забравяме, че пътят към ада е покрит с добри намерения.

Има една народна поговорка, която гласи: "Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуваха". За съжаление институциите, родителите и учителите не дават признаци на помъдряване. Докато това стане, ще четем в новините как деца се убиват и малтретират едно друго, ще гледаме стриптийз, заснет от телефоните им, и ще се срамуваме от правописа им.