Религиознание – със или без Бога?

Култура

Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човеческий ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца си със светите Ангели (Марк. 8:38).

Представената наскоро Концепция на Св. Синод относно изучаването на религия в българското училище не може да бъде отхвърлена дори от един атеист, стига да е добросъвестен.

Защото тя отстоява свободата на избора по отношение на религиозното познание. Дава възможност да избереш истинното (вероизповедно) познание, но можеш да избереш и алтернативата – „неконфесионален“, безверен прочит на вярата.

Онези, които са си дали труда да прочетат Синодалната концепция, се убеждават, че тя е съобразена с правата на човека, свободата на съвестта, свободата на избора, че е съвременна, демократична, конституционносъобразна, законосъобразна, прагматична, толерантна, умерена, проверена в практиката.

На всичкото отгоре тя е европейска. Нейната основа – вероизповедният (конфесионалният) принцип – е преобладаващият европейски модел. Близо 20 страни членки на Европейския съюз имат именно вероизповеден начин на преподаването на религия в училище.

Сред тях са и класически западноевропейски държави, като Испания, Германия, Австрия, Белгия, Италия и пр.; и бившите ни комунистически посестрими, като Полша, Чехия, Словакия, Унгария и пр. Конфесионално е преподаването по религия и във всички традиционно православни страни, които сега са членки на ЕС: Гърция, Кипър, Румъния…

Затова нека изрично да обозначим този основополагащ принцип за вероизповедност (конфесионалност) по този начин: това е преобладаващият общообразователен демократичен европейски модел (ПОДЕМ).

Точно този модел е и българският, който от десетина години се прилага у нас (съответно като СИП и ЗИП). И ето че сега, когато е дошло времето да се направи следващата естествена крачка за довършване на започнатата работа (включването на предмета „Религия“ в нормалната учебна програма), изведнъж се провежда диверсионен опит за връщане всичко назад и за подмяна на цялото начинание. Вместо ПОДЕМ се предлага „неконфесионален‛ (невероучителен, т. е. без вяра, т. е. без Бога) модел за преподаване на религия.

Същността на текущия спор е именно в избора между двата метода – конфесионален или неконфесионален. А не уж за мнима „задължителност“, която никой никога не се е канил да налага.

И тъй, кой у нас приема и кой отхвърля ПОДЕМ?

Синодалният проект е официално подкрепен и от българските мюсюлмани, и от българските римокатолици.

Не го приемат сектите. Те никога няма да го приемат. Ясно защо.

Не го приемат и мнозина от онези, чието религиозно съзнание е никакво. Те не са нито християни, нито мюсюлмани, нито будисти, нито сектанти, нито дори атеисти. Тяхната религиозна никаквост им се струва доста „удобна“, защото, от една страна, религията е отговорност, която те се боят да поемат. От друга страна, в опразненото място за Бога вътре в тях тихомълком се е възцарило егото. А то не иска да губи божествените си пълномощия.

Всъщност може би религиозно никаквите люде имат най-голяма нужда от религиозна просвета – не само за да познаят Бога, но и да познаят себе си. Те са жертви именно на богоотстъпничеството и изстиването на вярата през последния век и половина българска история…

Обичайните възражения, които се отправят срещу ПОДЕМ, ясно свидетелстват за непознаването му. Ето най-често повдиганите:

Възражение първо – Децата не биват да бъдат принуждавани да изучават „Религия – Православие“ като задължителен предмет в училище! Отговор – Понятието „задължителен предмет“ е нелепо клише от терминологията на МОН. Всъщност според ПОДЕМ предметът „Религия – Православие“ има алтернатива (примерно „Религиознание“) за онези, които не желаят да го изучават. Там, където има значимо мюсюлманско или римокатолическо население, ще има възможност да се изучава „Религия – Ислям“ или „Религия – Католицизъм“.

Възражение второ – Нарушава се конституцията и законът – нали у нас държавата е отделена от Църквата! Отговор – Това е много важна неистина. Не се нарушава нито конституцията, нито законът. Държавните и църковните институции са отделени, но не са разлъчени. Те имат съвместни отговорности, съвместни дейности и съвместни проекти. Нали „отделянето“ не означава, че българската държава трябва да отмени честването на Великден и Рождество Христово като официални празници, да махне образа на св. Йоан Рилски от българския лев или да забрани „Върви, народе възродени“ в българските училища? Българската държава и понастоящем е възприела вероизповедно изучаване на предмета „Религия“ в общообразователната система (под формата на СИП и ЗИП). Синодалният проект идва не да отрече тази практика, а да я усъвършенства и въздигне.

Възражение трето – В смесените райони, ако половината деца в класа учат „Религия – Православие“, а другата половина „Религия – Ислям“, това ще доведе до деление по верски признак, а оттам и до верско напрежение! Отговор – Практиката показва обратното. Тъкмо училището ще възпита толерантност в това отношение, а иначе, ако се опразни образователната ниша, може да я запълнят съмнителни „християнски“ или „мюсюлмански“ учения, възпитаващи верска омраза. Впрочем подобно възражение е скалъпено, доколкото и православните, и мюсюлманите подкрепят конфесионалния модел.

Но ако проектът ПОДЕМ удовлетворява всички изисквания, тогава откъде идват неговите опоненти? Какво оспорват? И каква е алтернативата?

Алтернативата е проектът, изработен от т. нар. Обществен съвет (ОС), назначен от Министерството на образованието и науката и включващ историци, богослови и пр. под ръководството на проф. Георги Бакалов.

Този проект, застъпващ „неконфесионалност“, се компрометира. До такава степен, че самият образователен министър Даниел Вълчев, който е поръчал разработката, при посещението си в Св. Синод се разграничи от проекта на ОС. Това разграничаване му прави чест.

Но, ще каже някой, нещата в живота никога не са черно-бели. Не можем да отсечем, че проектът ПОДЕМ е на „добрите“, а проектът ОС – на „лошите“. Толкова ли е съвършен единият и толкова ли е непоправим другият, нали уж е правен от експерти? Длъжни ли сме да правим еднозначен избор?

Да.

Защото става дума за избор между два противоположни принципа. Важната разлика между двата проекта е не в професионализма на авторите и разработките, а в същността. Единият е стъпил на автентична основа (преподаване на религията с Бога), а другият – на неавтентична (преподаване на религия без Бога).

Образно казано, едното е изучаване на плуване във вода, а другото – изучаване на плуване без вода.

Кой и как ще поеме отговорността за провала на проекта ОС?

Трудно е да се разпредели вината – доколко тя е на МОН и доколко на „Обществения съвет“. Самото название на този орган е подвеждащо. Всъщност това не е „обществен съвет“, защото нито е излъчен от обществото, нито се е зародил в недрата на обществото. Това са хора, наети от министър Вълчев, за да свършат възложената им работа.

Ако говорим за избор на основен модел на религиозно образование в България, то проектът ОС не подлежи на подобряване поради два вида фундаментална несъстоятелност – по процедура и по същество.

Изначалната несъстоятелност по процедура на проекта ОС е, че той е пренебрегнал същността на Църквата – свещеноначалието. Меродавни в Православието са не „експертите“, а църковната съборност начело със свещеноначалниците (епископите). Тяхното елиминиране в случая е толкова нередно, че поставя под въпрос експертността на самите експерти от ОС. Те, ако наистина познават същността на Църквата, са били длъжни да изискат от министъра да включи в ОС представител на Св. Синод. Нещо повече. Именно в качеството им на църковно компетентни те не може да не знаят, че щом са православни християни, за подобно начинание те са длъжни да вземат благословение от Св. Синод. Без такова благословение работата им се превръща в самочинен акт на съзнателно църковно непослушание. Нещо още повече. При наличието на висше църковно решение (на Св. Синод) по дадения въпрос, упорстването в отстояването на противосинодалната (противоцърковната) позиция само по себе си злепоставя „експертите“ като членове на Църквата.

Изначалната насъстоятелност по същество пък се отнася до светския дух, с който е пропит „неконфесионалният“ модел. Някои дори се изпуснаха да нарекат този подход с разобличаващия ги термин „надконфесионален“. Самото това понятие е диагноза за обзетост от светския дух, т. е. за религиозна несъстоятелност. Възможно ли е някой православен християнин да поставя себе си (или нечий преподавателски метод) „над“ своето вероизповедание, над Православието, т.е. над Богооткровението?

Ако отделянето на Църквата от държавата (въведено от „димитровската“ конституция) е триумф на секуларизма, то двойно по-голям триумф за секуларизма би било той да навлезе вътре в самото преподаване на религия. Това превземане на религията отвътре би било много по-пагубно за нея, отколкото нейното външно отричане от атеистите.

Българската общообразователна система се срамува от Христа. Тя се срамува от Православието, от православната религиозност и църковност. Но това не е нещо ново. Това е общоевропейски болестен процес, който у нас се откроява отпреди Освобождението, още по времето на Каравелов и Ботев.

„Научният атеизъм“ беше крайният етап в това развитие. Рухването на комунизма доведе и до дискредитиране на класическото безбожие. Чистите атеисти понастоящем са рядкост.

Затова основната борба на Църквата сега не е срещу „научния“ атеизъм, а срещу светския дух (секуларизма). По-голямата част от днешните българи не са същински атеисти, а в съзнанието им цари духовно-религиозна никаквост, която им се привижда като свобода.

Православната Църква воюва срещу светския дух, но винаги запазва човешката свобода. Онази свобода, която Бог е дал на Адам и Ева, на Каин и Авел, на Юда и на св. Петър. Христос никого няма да спаси против волята му и Църквата Христова (тялото, чията Глава е Спасителят) никого няма да спаси против волята му. И всички онези, които се срамят от Христа, ще имат възможност да изберат предмета „религиознание“ (верознание, Бого-знание), преподаван без вярата, без Бога.

Понякога се задава нелепият въпрос – може ли Църквата да приеме варианта на ОС като основен в българското образование по религия? Отговорът е ясен и еднозначен.

Не. Няма как да го приеме. Защото е противоцърковен. Защото духът му е светски.
По същия начин е самоочевиден и отговорът на въпроса – а не може ли да се направи компромисен (смесен) вариант между модела ПОДЕМ и модела ОС? Този привидно „разумен“ подход издава пълно неразбиране. Защото двата модела са различни в самата си същност, в служението на два различни духа – духа на Църквата и духа на света. Не може да служиш на двама господари. Не бива и да даваш Божието кесарю.

Трябва също така да се отхвърли фалшивата дилемата – че уж трябвало или да приемем проекта на ОС, или „нищо“. Защото проектът ОС не е крачка напред спрямо сегашното положение, не е дори равен на „нищо“. Той е голяма крачка назад, защото подменя същността на преподавания предмет

И тъй, какво предстои?

Има три варианта. И трите са печеливши за Църквата.

Първият вариант е МОН да възприеме модела ПОДЕМ като основа за по-нататъшната работа, след което работна група от специалисти незабавно да разработи всичко, свързано с нормативна база, кадри, учебни планове, учебници и пр.

Вторият вариант прилича дори на „Соломоново решение“: да бъдат приети и двата проекта, макар и в различна употреба. Синодалният проект да бъде признат за основен под името „Религия – Православие“. А проектът ОС да бъде разработен като неконфесионална алтернатива под името „Религиознание“. Свои проекти под името „Религия – Ислям“ и съответно „Религия – Католицизъм“ ще могат да предложат и другите традиционни за България вероизповедания.

Третият вариант е МОН да отхвърли Синодалния проект и да приеме за основен модела на ОС (религиознание без Бога).

Тогава Църквата ще продължи да се бори за вероизповедния принцип и със сигурност ще спечели тази борба. Времето работи за нейния проект и той непременно ще бъде приет. Рано или късно. При този или при следващия министър. При този или при следващия кабинет.

Нещо повече. Понеже проектът ПОДЕМ е основан на истински неща, това дава допълнителна силна морална кауза на всички, които се борят за осъществяването му.

Тъй самата борба за този проект може да прерасне в много по-мощно средство за православно религиозно образование и просвещение, отколкото училищният учебен предмет. Защото чрез тази борба Църквата ще може да проведе едно вероизповедно ограмотяване (оглашение, катехизация) не само на децата, а и на целия български народ. Който да преодолее своята религиозна никаквост, да се завърне в Православието и да престане да се срами от Христа.