Неразвитостта на гражданското общество в България и слабостта на външната православна Църква

Това сгради, храмове, недвижима и движима собственост, благотворителни организации (старопиталища, сиропиталища, хоспитали, т.е. болници или страноприемници, манастири, санаториуми, дормиториуми, милосердни кухни за изпадналите в нужда, дрехохранилища и стокохранилища), автомобилни паркове, цветни градини, овощни и зеленчукови, банки, общежития, черкви, библиотеки, лаври, гробища, параклиси, семинарии, университети, летовни селища, лозя, ниви, пасбища, складове, работилници, техника и инструменти, транспортни средства, вкл. рейсове, самолети, кораби, търговски организации, фабрики, корпорации, настоятелства… Накратко: всичко, което спомага на събраните заедно в Божие име да осигуряват своят духовен живот, култ и ритуал, да проявяват любов към ближния и то не само съзерцателно, но и като "дейна любов" в смисъла на Достоевски (вж. 1, 83-85) визирани в гл. ІV. "Маловерната дама" от книга втора на "Братя Карамазови", да постъпват като "добрия самарянин" и да помагат на нуждаещите се с дрехи, лекарства, храна, подслон, обгрижване – дори последните да се намират на края на света.

Външни църкви в гореуказания смисъл притежават световните религии, вкл. юдейството и исляма, а католицизмът и протестантството имат по-развити и модерни външни църкви от тази на Православието.

Осъществявайки не само душеспасителни, но и телоспасителни социални грижи, външната Църква конкурира модерната държава. Защото когато една държава е богата, загрижена за населението си и сама полага всички необходими социални грижи, колкото по-малко са бедните, самотните и изоставените болни – толкова повече са маловерните, съмняващите се и невярващите.

Има люти времена, както епохата на гонения срещу ранното християнство и тези на комунистическите режими и деспотични правителства в Европа, Азия, Латинска Америка, Африка, Русия, Китай – когато цялата външна Църква бива отнета и одържавена, а самите вярващи и свещеници преследвани, изселвани, премахвани, изтезавани в "концлагери", заменяни със сътрудници на властта, преоблечени в раса. Дотам в някои случаи да останат едва ли не само "двама или трима събрани" в негово име, от които сетне както от “малко синапено зрънце” броят на вярващите наново се разраства.

Какъв е статусът на външната православна Църква след 1990 г. в България?

Одържавена от комунистическата държава, десетки храмове и параклиси бидоха закрити, затрити или превърнати в паметници и музеи, в туристически обекти, почти цялата недвижима и движима собственост, имоти, сгради, средства, дарохранилища, икони, златна утвар – отнети и заграбени още в периода 1944 – 1989 г.

Сега тази далеч немалка собственост бива уж реституирана и върната на Църквата. Ала чрез различни машинации и мошеничества голяма част от църковните блага трансформирани в "компенсаторки" или чрез "заменки" биват наново заграбени – този път от изникналите нови частни собственици, мафиоти, чиновници и хора близки до властта.

Външната Църква е превърната в една от най-големите “реститутки”, която следва да се пребори, вкл. с юридически средства и с помощта на полицията да си възстанови собствеността, да влезе във владение и да увеличи възможностите си за проява на дейна любов към ближните.

Тези имущества следва да се стопанисват разумно, а добитите средства употребяват за построяване на хосписи, старопиталища, сиропиталища, милосърдни дормиториуми, кухни и столови. Да не се допуска паричните средства да се отклоняват по частни сметки на предрешените в раса. Иначе сред самите упълномощени лица управляващи имотите и средствата на външната църква ще останат само "двама или трима" истински християни, а останалите ще подкарат луксозни лимузини и сами ще станат дерибеи или бизнесмени.

Бидейки собственик на земи, имоти, сгради, пари….. – външната църква като институция се оказва вид корпорация, изкуствено създадено обществено тяло съгласно вижданията на Хобс в глава ХVІ и ХХІІ от труда му “Левиатан” (срв. 2, 172 – 178 и 240 – 257).

Тъкмо тези изкуствени тела или организации, институции от обществено естество, ставайки фиктивни персони и юридически лица започват да защитават своите правни интереси, отстоявайки особените си и частни потребности и дирейки удовлетворяването им в сблъсък и в договориране във взаимен интерес с други корпорации, юридически лица, изкуствени тела и организации, те стигат и до сблъсък с държавата като най-голямото изкуствено тяло обхващащо останалите в себе си на определена територия и екстериториално – и започват да изискват от нея тя да гарантира законно и конституционно техните справедливи особени и частни интереси, вкл. от частно-собственическо естество, стига това да не е в ущърб и да не вреди на потребностите и интересите на останалите корпорации и на самата държава. Напротив, тази защита способства за общата материална и духовна мощ.

Когато държавата попадне в ръцете на деспотично, клептократично или порнократично (съгласно книгата на Прудон "La pornocratie") правителство и вземе системно да нарушава интересите на въпросните корпорации, сред които и тези на външните църкви – корпорациите в историята на Новото време се сплотяват в отстояването на своите материални и духовни интереси и така се ражда гражданското общество.

Според "Философия на правото" на Хегел то (гражданското общество) е медиатор между семейството и държавата, възниква в модерността и е опосредстване потребностите на всеки индивид и тяхното удовлетворяване чрез удовлетворяване интересите на всички останали в една "система на потребностите"; това опосредстване придобива действителност и изгражда всеобщото съдържание на свободата чрез "закрилата на собствеността чрез правосъдието" и грижата за "предотвратяването на оставащата в тези системи случайност и вниманието към особения интерес като към общ чрез полицията и корпорацията" (3, пар. 188, с. 263).

Следователно, ставайки член на гражданското общество, модерната европейска Църква започва да отстоява интересите си на "външна Църква" и отделена особена корпорация включително с помощта на правосъдието и полицията и постига в материалното поле на своята власт нужното самоотделяне, независимост и свобода от държавата.

Хобс изрично отбелязва, че и неодушевени предмети "като например черква, болница, мост, могат да бъдат представяни от ректор, началник, надзирател" и че въпросните представители "могат да бъдат упълномощени да поддържат в добро състояние тия предмети от техните собственици или от хората, натоварени да се грижат за това" (2, 175).

Пита се: Кой е собственикът на всичките черкви, манастири, църковни дворове, отдавани под наем, имотите и средствата на цялата външна православна църква в момента в България? Държавата или БПЦ като особена корпорация? На какво основание различни храмове, например "Св. 40 мъченици" във Велико Търново и други обявени за паметници на културата продължават да се числят, а и приходите от тях да се прибират към Националния исторически музей и Министерство на културата, т.е. от изпълнителната власт на българската посткомунистическа държава?

Дори те да функционират като туристически обекти, не трябва ли печалбите да постъпват в касите на БПЦ, която да ги използва за благотворителни цели: издържане на сиропиталица, приюти за бездомни и старопиталища, хосписи, кухни за бедните, дормиториуми за босяци?

Редно е да се провери: Дали тази незаконно одържавена от екскомунистическата държава собственост не е преминала в ръцете на частни лица, препродадена и превърната в други имоти (хотели, ресторанти с многозначителни имена "Манастирска изба", "Калугерско ханче"), които носят приходи на частни собственици вместо на БПЦ? И ако има юридически и полицейски начини тя да си ги отвоюва проявявайки се като добър стопанин и pastor bonus защо не се прави това? Защо не виждаме дела в съдопроизводството, които БПЦ да води, бидейки член на гражданското общество срещу държавата или срещу частни лица заграбили имотите й в страната и в чужбина?

Истината е, че този проблем не е само на БПЦ, а е свързан с голямата слабост на гражданското общество в България. Не само БПЦ, но и стотици хиляди, дори повече от милион бивши частни собственици бяха ощетени след промените от 1989 г. Правният механизъм, който бе избран се оказа толкова несъвършен ("компесаторки", "заменки"), че с него злоупотребиха и неимоверно се обогатиха тъкмо екскомунистите и техните приближени, а уж възстановените в правата си бивши собственици, в голямото си мнозинство доограбени, разорени, подиграни……

От гореприведената дефиниция на Хегел за гражданското общество е видно, че без закрилата на правосъдието и полицията то е слабо, а свободата му лишена от действителност и безсъдържателна. Може да се стигне дотам, неговите поборници да бъдат преследвани и малтретирани тъкмо от деспотичните или корупмирани правосъдие и полиция. Така до мъчениците на вярата се нареждат "мъчениците" на гражданското общество, честните до наивност интелектуалци прегърнали неговата кауза в борба срещу клептократични и порнократични държави. Не считаме обаче, че и след приемането на България в ЕО борбата за гражданското общество у нас е кауза пердута.

Огорчително е, че тъкмо тези две основни власти – съдебната и изпълнителната (правителството, включая полицията) – бяха умишлено отслабени в периода след 1989 г. с цел от това да се възползват групи заинтересовани лица от самата власт и техни клиенти, роднини, приятелски и фирмени "кръгове" в скверно бракосъчетание с организираната от самите тях, или контролирана от тях, престъпност. Всичко това с прозирната цел да се облагодетелстват и разбогатеят лично и групово сплотено, превръщайки се по този начин в нелегитимни корпорации мощни с власт, собственост, връзки и пари в страната и в чужбина, прониквайки дори в самите църковни среди и работейки едновременно и против гражданското общество и против държавата и против устоите на семейството. Отслабена е и третата основна власт (законодателната, Парламента, Народното събрание), тъй като болшинството от депутатите са по правило "проверени доверени лица", често прости и послушни представители не на народа, а "храненици" и "лобита" на въпросните властващи родове, кланове и групи. Така са предадени националните интереси на България и тези на гражданското общество.

Според някои съвременни автори гражданското общество е отмиращо понятие, което губи място и научна употреба в политологията. То било надживяло себе си в западноевропейската цивилизация, а събуждането му за нов живот в източно-европейските страни след настъпилите там промени и преход било нещо провизорно (виж 4, 99-116). Усеща се паралогизмът: преходът приключи – няма нужда повече от гражданско общество! Все едно да се каже: голите и босите нямат нужда от облекло, несвободните – от свобода, бившите "роби на труда" – от това да заживеят като граждани.

Концепцията за "смъртта на гражданското общество" не е нова. Тя бе една от поредните фалшиви декларации за смърт, както се говореше за "края на историята", "края на изкуството", "края на големите наративи", "смъртта на идеологиите"…… А какво наблюдаваме? Възраждане на световните религии, подновени интереси към историята и паметта, нови исторически държави, съвременни форми на изкуството. И нов ренесанс на гражданското общество, което започва да никне вече и извън Европа и Северна Америка, дори в ислямски страни!

Един от доводите да се твърди, че то било отмряло, изхожда от констатацията за попадане на медиите под контрол и загубата на свободата на мислене, съвест и мнение в условията на съвременното масово конвейрно възпитание, образование, информиране-дезинформиране и деформиране с помощта на електронните медии и комуникации, където чрез "виртуалната реалност" на измислени новини или предавания уж "на живо" публичното мнение на гражданите ежедневно бива успешно манипулирано, вкл. чрез рекламите като механизъм за производство на ненужни и измислени потребности превръщащи хората в роботизирани консуматори.

Твърдението е, че имаме истински-свободно гражданско общество само там, където то защитава потребностите си освен чрез "трите власти" (правораздаване, полиция, законодателство) и чрез новопоявилата се "четвърта власт" – медиите, свободният печат, телевизионни канали, Интернет, радио, книгоиздаване. Някои привличат и свободното масово граждански ангажирано изкуство (кино, театър, художествени акции).

Ала презумпцията, че без достъп до масовите медии днес е невъзможно да се изгради силно гражданско общество, тъй като то не би смогнало да формира и изрази публично мнение нито да пробие и разпръсне информационния боклук и мъглата на дезинформацията, е невярно.

Остава и един друг, класически-изпитан път: гражданското неподчинение и публичната съпротива, съзнателното организиране на обществени безредици (манифестации, блокиране на кръстовища, завладяване на улиците и площадите, различни обсади и живи вериги около радио, телевизия, парламент, умишлени саботажи на електроснабдяване, водоснабдяване, пощи, транспорт, спиране движението по магистрали и летища и пр.).

Тогава гражданските искания въпреки "несвободните медии" биват отразени в информационните средства, а държавата търпи щети и икономиката на цели сектори спира докато не се постигне консенсус с протестиращите.

Изводът е, че гражданското общество не е отмряло, а получава една друга и съвременна феноменология.

Тъкмо в тези новоразвили се съвременни форми на гражданско общество не виждаме БПЦ да участва. Тя не притежава собствена медия, а само използва държавните или частни такива, но никога бунтовно, а само хрисимо и назидателно-поучително. Липсват пламенни публични проповеди на открито и по площади, пристанища и кръстопътища, с каквито изяви е изпъстрен живота на Иисус и на апостолите. Къде са поклонническите и протестни шевствия предвождани от духовни пастири с раса, икони, хоругви, факли, свещи? Дори поп Гапон е оглавил граждански протест!

Това говори, че БПЦ е занемарила своите външни религиозни ритуали и обряди, които са от градско, а не от гробищно или офисно естество. Православните свещеници са неотделени от държавата дотам, че продължават да се водят на държавна служба и заплата и не се срамят периодично да "освещават" публичните появи на корумпирани политици и бизнесмени от сенчесто естество. Вместо да се издържат от приходите от огромните църковни имоти и от вноските на вярващите те започват да благославят не друг, а слугите на Козлоногия и да приемат от тях лично за себе си, а не за Църквата, щедри дарения и парични вноски.

Докато религия, която продължава да е държавна (така е било и преди два-три века, дори от ХVІІ век, с англиканската и галиканската Църкви, които били превърнати в "държавно учреждение", а духовенството им в "опора и съюзник на управляващите", срв. 5, 123-124, когато е властвал принципа: cuius regio eius religio) не е съвременна, а изостанала.

През средните векове "определящ културата и доминиращ факт е била религията, в Новото време – науката" (5, 127). Това означава, че в ХХІ век духовната власт вече не е изцяло в ръцете на духовенството. Тя преминава и в ръцете на интелектуалците, артистите, учените, учителите, хората на изкуството, музиката, литературата, в университетите, в медиите, нейни носители стават всички високообразовани и съвестни граждани.

Необходим е нов съюз между хората на вярата и хората на разума с помощта на съвременни учени свещеници и съвременно вярващи учени за изграждането на силно гражданско общество в България.

Точно в епохата на прехода, когато имаше остра нужда от "полицейска държава" и от сурово некорумпирано правосъдие – тези институции бяха отслабени. А след като слабата държава премина отново в ръцете на онези, които я отслабиха в свой интерес, сега те искат да я засилят в свой интерес. И не друг, а те да изградят новата европейска "правова държава". И преди, и сега, и завинаги! Както е казал поетът: "Тъй върви светът!" Тази подмяна на ценностите не би се случила, ако гражданското общество в България не бе толкова слабо, в сравнение с другите страни минали прехода. Тя ще продължи, ако то не се засили и не я възпре.

Само преди няколко месеца в Чехия държавата обезщети с милиарди чешките Църкви, чиято собственост е била одържавена по "времето на комунизма" (виж 6, стр. 8 ). Ето как в други страни Църквата като член на гражданското общество използва успешно механизмите на правосъдието, за да защити своите интереси. Настояваме БПЦ да последва този пример.

Б Е Л Е Ж К И
1. Достоевский, Ф. М. Братья Карамазовы, т.1, Москва, 1980.
2. Хобс, Томас. Левиатан, София, 1970.
3. Хегел, Г. В. Ф. Философия на правото, изд. Гал-Ико, С., 2000.
4. Малинов, Св. Има ли бъдеще понятието “гражданско общество”?, сп. Разум, 1/2007.
5. Бицилли, Петър. Увод в изучаването на новата и най-новата история, изд. БАН, С., 1973.
6. Suddeutsche Zeitung, 26/27 Januar 2008.