Боговидението като опитна еклисиология

„Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи.“ (2 Кор. 12:1-5)

Този евангелски текст наистина е един от най-хубавите, въпреки че в Новия Завет няма по-малко или повече хубави текстове… Първия път някои го четат бързо, когато го четат за втори път обаче се спират на всяка дума и го четат стих по стих. Един бъдещ монах на Света Гора поискал да прочете Лествицата за девет дена и я разделил на стихове. В крайна сметка това четене продължило цели девет години, а човекът междувременно станал монах. Във всеки евангелски стих се усеща благодатта на Светия Дух, затова и новозаветните текстове не могата изцяло да се обяснят чрез анализ. Светият Дух не се изчерпва с проповеди и анализи.

В евангелските слова на свети апостол Павел се вижда православното богословие на боговидението. Сякаш апостолът ни казва – Царството Божие не се включва в това, което човек може да помисли и да си представи. Тук можем да откроим една разлика с католическото и протестантското богословие, защото когато един католик или протестант говори за съзерцаване на Бога или за общение с Него, той винаги приема, че това, което получава, е тварен дар (тоест някакво преживяване на щастие, утеха, благословение…), който принадлежи на границите на нашето съществуване, на нашата тварна природа, т.е. нещо, което се побира в рамките на нашия ум и можем да разберем. Свети апостол Павел ни казва обаче, че то не е усвоимо от хората. Тези слова са неизказани, те не се изричат, човек не може да ги проумее. Съдържанието на боговидението или на общението с Бога дава едно преживяване, което е свръхчовешко. Затова и човек усеща, че то е над неговите естествени природни и интелектуални сили. Именно затова апостолът може по някакъв начин да се хвали за това преживяване, защото чувства, че то не е негово, не идва от неговите сили. Един мистик от древната епоха или един християнин – западен мистик, се гордее с това, което чрез своя ум приема от Бога и създава философия за него. Тук обаче чувстваме, че това нещо не може да се разбере интелектуално, т.е. да се означи с понятия.

Мнозина ограничават християнския живот до добродетелите и особено ние, клириците, често правим това. Някой казва: „Е, добър съм, на никого не дължа нищо, за какво ми е нужен Бог?“ Добродетелта обаче е повеля, която съществува, за да може човек да се доближи Бога. Добродетелта е начин, който Бог е избрал, за да ни говори. Добродетелите не са самостоятелни ценности. Към този въпрос трябва да се подхожда внимателно. Ето например на Запад са създали една метафизика на ценностите – Бог е първата и най-висшата ценност, и следва цяла поредица от други ценности – справедливостта, доброто и т.н. Оттук тези ценности по някакъв начин стават божества след Бога. В православното богословие това са нетварни Божии енергии, начин, по който Бог се явява. Тоест общението с Бога превъзхожда тези неща и то е неизказано.

Богословието в своята дълбочина, изпълнено в опита на всеки верен, не само на монаха, е неизказано и не може да се анализира с думи. Свети Симеон Нови Богослов коментира по удивителен начин как може да се опише преживяването на неизказаните слова: „Единственото преживяване на тези неизказани слова, което имаме, е светата Евхаристия, като преживяване в приобщаването към Тялото и Кръвта Христови“. Той препраща към едно равнище на общение с Бога, което е много повече и много по-горе от всякакво рационално разбиране. „Където и да търсиш, няма да намериш нищо по-висше в този свят от това тясно единение между Бога и човека от единението в светата Евхаристия.“ Затова отците казват, че съзерцаването на нетварната светлина става главно по време на св. Литургия или след св. Причастие. Защо това преживяване на Царството Божие се открива в св. Евхаристия, в събранието, и почти никога на отделни личности? С други думи, защо се открива на хора, които имат общение с евхаристийното събрание? Например свети Серафим Саровски е видял Бога по време на Литургията, така се е случило и при много други светии. Защо е така? Защото в Православната църква боговидението никога не е насочено към конкретни личности, боговидението принадлежи на Църквата! Колкото повече човек живее в Църквата, толкова повече се доближава до реалността на боговидението. Боговидението за нас е опитна еклисиология, то е еклисиология, която преживяваме, и се дава на хора, които винаги са готови, както св. ап. Павел, да се смирят и да приемат себе си просто като членове на Христовото Тяло. Бог винаги дава харизмите на Църквата, а не на отделни хора; когато един човек се въцъркови, тогава този човек може да получи боговидение и харизми. Когато този човек иска да възлюби всички и да се открие в Тялото.

Никой не получава харизма като отделна личност, без да доведе някой друг със себе си, тоест без някой друг със и в себе си. Именно затова най-доброто боговидение за св. Симеон Нови Богослов е Евхаристията, защото Тя е събранието. Св. Григорий Богослов казва, че Евхаристията в събранието е онтологически много по-значимо събитие от събитието, което се случва с един християнин, който се моли. Но и този, който се моли, пак завършва в събранието. За нас не съществува неевхаристийна молитва. Нека си спомним как велика подвижница като св. Мария Египетска изчакала да се причасти преди да си отиде от този свят.

* * *

Някои ще запитат как става така, че пустинниците не се причастяват. Св. Никодим Светогорец отговаря, че пустинниците никога не са станали такива без Църквата, тоест става дума за изключения, които Бог знае как да устрои… Тези човеци се отдалечават от Евхаристията не защото нямат нужда от нея, а за да я преживеят по-дълбоко. В православното богословие пустинничеството парадоксално е общностно събитие – човек напуска хората, за да ги обикне, а не за да ги намрази. Пустинникът се отдалечава, за да обикне по-чисто, за да се моли за света и да му се отдаде по-пълно, а не защото мрази света. Нашето монашество няма социална дейност, а има екзистенциална аскеза в тази любов, в това да крепи целия свят. Тоест, когато един монах се моли в килията, целият свят се препраща от него към Бога и Бог казва „Да!“ на тази конкретна молитва, тогава Той снизхожда за целия свят – за вас, за мене, за всички… С други думи, молитвата е общностно събитие, както и боговидението и всички харизми. Те се дават на един, защото този един е станал всички или иска да стане всички. Който ги иска тези дарове за себе си, не ги получава. Това е знак, че той е в прелест. Човек в прелест е този, който е получил нещо в даден момент и не го споделя с другите. Вчера ми се обади една жена – университетски преподавател, която наскоро се обърна към Църквата, и ми каза:
– Отче, имах едно преживяване!
Тя е имала духовно преживяване по време на молитвата, подобно на тези, които Бог дава на начинаещите, за да ги насърчи. И тя си мислеше, че е докоснала седмото небе, че се е докоснала до онова, за което свети апостол Павел говори, че не може да се изкаже. Аз й казах това, което ми беше казал преди време старецът Паисий в момент на подобно преживяване, което имах, когато бях по-млад:
– Виж, в началото Бог дава няколко бонбона. Това, което ти изпраща, е само едно бонбонче, но целта Му е да ти каже, да каже на всеки от нас, че съществува цяла сладкарница, която някой може да управлява и да има и за него, и за другите.

Днес индивидуализъмът ни е превзел в много голяма степен и това е тъжно. Ще ви дам един простичък пример. Когато се причастяваме в храма, мнозина от нас имат различни усещания за това, което се случва, но малцина от нас имат усещането, че чрез светото Причастие духовно ставаме един човек. Едно същество, ново битие, ново братство, което не е биологично, а есхатологично. Наричате свещениците отци (бащи), без да са ваши родители, наричате другите братя, без да са ви братя, тоест има нов дух на отношения, нали? Колко от нас го чувстваме по този начин? Докато мнозина от нас казват – ще се причастя, за да се чувствам добре, но се оказва, че след Причастието не се чувстваш по-добре. Защото Бог не е длъжен да отговаря на визията ти за индивидуално щастие. Навярно това, което казвам, е странно. Мнозина вземат св. Причастие като награда, или мнозина го дават понякога като награда. И някои питат – колко пъти трябва да се причастяваме? Това ли е най-важното? По-важно е дали в Причастието сме се почувствали едно цяло с другите. В духовния живот св. Причастие и Тайнствата въобще осъществяват този нов живот, за който сме призвани.

„…те всички в единомислие бяха заедно“ (Деян. 2:1)
Този евангелски стих иска да ни каже, че реално ние не съществуваме поотделно. Това е тайната на единосъщието на неразделната Троица. Какво означава единосъщна Троица? Означава, че същността е перихоретична, че едното лице прониква другото. Какво означава, че трите лица на Светата Троица се проникват взаимно? Това означава, че едното съществува чрез другите. С други думи, това е нов начин на живот, който Христос ни е предал. Отецът е Отец, защото има Син, и Синът е Син, защото има Отец, тоест единият е абсолютна онтологична предпоставка на другия. Ако успеем да заживеем по този начин – всеки от нас да е абсолютна онтологична предпоставка на другия, тогава ще разберем какво е онтолгичната любов. Тази онтологична любов към другите ни е нужна за вечността. Затова, когато някой се обръщаше към стареца Порфирий с молба да се помоли за него, той никога не казваше „Господи, Иисусе Христе, помилуй го„, а „Господи Иисусе Христе, помилуй ме„, тоест проблемите на другия са мои проблеми. Така ли е и за нас? Очевидно не, ние сме се научили много внимателно да отделяме нашите проблеми от проблемите на другите.

Съществува индивидуална духовност, която е от западен тип и в своята сърцевина е пиетистична. Питеизмът лежи в нейния корен. Можем да четем и отци, и западни аскети, днес това е на мода, но не разбираме този нов начин на живот, защото нашето същество, което се е научило да приема всичко индивидуално, дори и Бога, се съпротивлява. И Сам Бог отхвърля това приемане, защото Той е Общение, затова и ми казва: „Ела в Църквата да Ме видиш и се изповядай, за да Ме видиш!“.Какво значи да се изповядам? Тогава общувам с другия – отивам при свещеника, и всъщност какво правя – чрез този акт възстановявам общението и със самия себе си. Всъщност всички грехове имат общностно измерение – откраднал си… от някого, наклеветил си… някого, гонил си… кого, себе си ли? Винаги става дума за някой друг.

И така, чрез Тайнствата влизаме в Църквата, чрез Изповедта, и преди всичко чрез самото Кръщение – и то е общностно събитие. Съществува едно Христово Тяло, чрез Кръщението аз ставам част от него, тоест влизам в една общност, в една мрежа от отношения. Получавам Миропомазанието, което също е общностно събитие. А как ще живея в тази общност? Ето, че идва ред на Изповедта, която обаче не идва, за да отхвърли нещо, а е израз на осиновяване, както и Кръщението. Сякаш в един момент казвам на своя баща: „Татко, съгреших!“. Като в едно семейство – и бащинството, и синовството се възстановяват. След това идва светата Евхаристия, където отново ставаме едно тяло. Къде тук е индивидуалността?

За съжаление, ние сме сами и грешни, защото обожаваме себе си, и в корена на този грях е любовта към собственото ни аз. Когато тази любов е патологична, каквато тя обикновено е, когато е прилепване към егото (защото съществува и здрава любов към себе си в Бога обаче), тогава това страстно себелюбие ни кара да губим смисъла на всички неща, а резултатът е липсата на жив опит в Бога. Тогава започваме да мислим, че Бог е виновен, че Църквата е виновна, че Тайнствата са виновни. И тогава идва нашето падение – когато Адам казал: „Тази жена, която Ти ми даде, е виновна!“, когато пък Ева казала: „Тази змия, която Ти създаде, е виновна!“. Ако Адам беше казал: „Аз съм виновен за това, което стана!“, и Ева беше казала: „Не, аз сгреших!“, нямаше да има абсолютно никакво падение на човека. Падението на човека било в отхвърлянето на другия.

Сещам се за един мъж, който идваше от някакво братство и си говореше с един от известните старци на Света Гора. В един момент човекът се умили от думите на стареца и в своето умиление каза пред всички:
– Геронда, аз… какво да ти кажа… нямам други грехове, почти никакви, но имам само един!
– И кой е той?
– Не е голям – осъждам.
А старецът му отвърна:
– Нима е малък този грях? Бог дойде не да съди, а да спаси света. Синът каза: не дойдох да съдя, а да спася света. Нито Синът, нито Отецът съдят. И съдът ще се случи в есхатона и ще продължи няколко минути. Леко или тежко е това, което ми казваш? То е много тежко, защото всъщност вземаш съда от Бога.

Така правим всички ние – превръщаме се в богове едни срещу други. С най-голяма лекота съдим когото си поискаме. Това е показателно за нас, по това се вижда колко много боледуваме без да го разбираме. Погребваме се взаимно и особено в църковните среди. А християнинът трябва да бъде този, който не съди, защото знае, че е грешен. Единстветото, което ни различава от другите, които не са християни, е, че ние знаем, че сме грешни, а те не го знаят и затова и не получават благодат. Ние получаваме благодат – ако спрем да осъзнаваме това, край с благодатта…

Добронамерена критика е отправял св. Йоан Златоуст, но мисля, че тя може да се отправя само в два случая, както казва св. Василий Велики. Можем да отправяме критика спрямо другия, когато трябва да предпазим трети човек от онзи, който има конкретен проблем, като казваме: „Този е измамник, не ходи с него!“. Това не е осъждане, освен ако не се свърже с много епитети. И вторият случай – когато трябва да го кажем на някого, да го обсъдим с него, за да му помогнем. Една такава благонамерена критика не е осъждане. От друга страна, в душата си разбираме кога критиката ни е за помощ и кога – за осъждане. Когато някой поставя себе си над другия, тогава това е осъждане, а когато като съотговорен за неговите думи и действия го критикува, това не е осъждане. Въпросът не е в осъждането, а в това колко лесно се отделяме един от друг, в това, че забравяме, че Църквата е Тяло, че новото битие, което ни е дадено, не е някакво индивидуално спасение, а начин да видим ближния в Бога и Бог в ближния. Бог защо се въплъти? Какво е Въплъщението? Да видим Бога в ближния. Защото, не го казвам аз, а Господ за часа на съда в притчата за овцете и козите (Мат. 25:31-46). Той казва на онези, които не са помогнали на ближния: „Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.“. Затова казвам, че трябва да видиш Бога в ближния. Това е целият проблем. В момента, в който не можеш да видиш Бога в брата, ти си заболял. Ти се намираш в екзистенциално състояние, което води към смъртта. Затова е последвала смъртта – от мига, в който не си могъл да видиш другия като бог. Според притчата за овцете и козите, и тези, които Го възлюбили, и тези, които не Го възлюбили, не видели Христос като страдащ; видели обаче ближния като страдащ. Християнското понятие за милостиня обаче не е „аз имам, давам ти и… ех, колко хубаво се чувствам!“, а се крие във факта, че се приемаме като едно тяло, като части на едно цяло. Това е християнският комунизъм – ако го бяхме приложили, другият комунизъм никога нямаше да завладее половин Европа, защото християнският комунизъм означава да давам, за да живея. Другият комунизъм е вземам, тоест заграбвам, за да живея. При нас, православните, милостинята не е просто дълг, а въпрос на вътрешна, екзистенциална необходимост – давам, за да живея, и не мога да живея именно защото не давам. Нашата трагедия идва от това, че не даваме, не се отдаваме, не знаем да прощаваме. Колко хубава дума е „συγχωρώ“ („прощавам“ – бел.прев.), неин аналог липсва в английския, във френския… тази дума има значението на „прощавам“, но и на „правя място на другите в мене“.

Когато на Запад църквата е една институция, която замества Христос, а папата е представител на Христос, в този случай общността не е реално събитие; общувам, защото имам съсед, по принуда трябва да общувам и да споделя живота си с него. А в Евангелието се казва – този, който има две дрехи, да даде едната; ако някой те удари по едната страна, обърни и другата… Какъв смисъл има това? Някой те удря, защо трябва да обърнеш и другата страна? Един моралист ще каже: „Но този е престъпник, трябва да го вразумиш!“ Не! Обърни и другата! Защо? Именно заради любовта, за да научиш какво е любов, не другият, първо ти. Ще срещнеш трудности по пътя към това да научиш каква е тази любов, казва св. Максим Изповедник. Но ако ти я познаеш, ще можеш да я преподаваш и на други; ако не я познаеш, на какво ще научиш другия?…

Превод: Константин Константинов