Истината като личност

През цялото си търсене Юджийн продължавал да ходи на службите в православните храмове в града. Описвайки преживяванията си там, той написал: „И все пак в мъртвилото на града има искра „съборност”: „заедност”, „единение”. Както видяхме, след Великата седмица и Пасха в руската катедрала през 1957 г. той казал, че не е виждал такава радост и „единение” сред хората. „След това – заключил той – външният свят е наистина мрачен. Хората навсякъде са само част, парчета от счупено цяло. Човек осъзнава това много ясно след такава велика седмица.”

Юджийн бил едно от тези парчета, част от „външния свят”, която можела само да наблюдава, но не и пълноценно да участва в радостта и единението. Дългите години на отчаяние, отчуждение и страдание го подготвили обаче за времето, когато най-накрая щял да може да влезе. „Когато обръщането действително се случи – пише той в по-късни години, – процесът на откровение е съвсем простичък: човек е в нужда, той страда и после някак другият свят се отваря. Колкото повече страдаш и си в трудност, нуждаеш се отчаяно от Бога, толкова по-сигурно е, че Той ще ти дойде на помощ, ще ти открие Кой е и ще ти покаже изхода.”

„Юджийн беше бягал от Бога толкова дълго – разказва Алисън. – И колкото повече беше съгрешавал против Него, толкова по-упорито Бог го беше преследвал. Накрая той не можеше да бяга повече и се предаде.” Сега, макар и от дълбините на ада, Юджийн се обърнал към Онзи, против Когото се бунтувал. Опитвайки се да укроти бунтовния си дух, да приеме Бога и да се смири, той написал този съществен откъс с дата 28 февруари 1959 г.:

„Какви ли страдания не е запазил Бог за човека от нашите времена! Сякаш човекът не е страдал достатъчно в историята – не, просто човек не е осъзнал Божието присъствие в страданието си. Сега Бог допуска човек да страда, без да му се разкрива като причина за това страдание; Той иска човекът да достигне върха на отчаянието. Що за жесток Бог трябва да е Той!? – Не, това е безкрайната и неизмерима Божия любов, която Го кара да допуска за нас толкова страдание. Човекът се смята за самодостатъчен и дори сега мисли, че може да избяга от съдбата си със собствени усилия. Да избягаме! – това е единствената ни мисъл. Да избягаме от лудостта, ада, съвременния живот – това е всичко, което искаме. Но ние не можем да избягаме!!! Ние трябва да преминем през този ад, да го приемем, да разберем, че Божията любов причинява нашето страдание. Колко ужасно! Да страдаме така, без да знаем защо, мислейки си, всъщност, че е без причина. Причината е Божията любов – виждаме ли я как блести в тъмнината? – слепи сме. Господи Иисусе Христе, помилуй нас; света Богородице, моли се за нас грешните.”

За пръв път произведенията на Достоевски, които Алисън веднъж му казала да прочете, започнали да впечатляват Юджийн със своята голяма духовна сила. Всички съвременни човешки екзистенциални колебания били разкрити от Достоевски. Той предлагал отговори, които сякаш обърквали човешката мисъл, защото в действителност идвали от Христовото Евангелие. В образа на Иван от „Братя Карамазови” Юджийн видял човека, който бил сам той през всичките тези години: силноинтелектуален западен човек, който се опитва да разбере всичко с ума си и затова достига само до съмнението, до атеизма. В една кратка разработка, озаглавена „Отговор до Иван”, Юджийн се опитал да отговори на съмненията на Иван, като в същото време отговарял и на своя собствен „стар човек”:

„Когато достигне веднъж до нивото на съмнението, пред човека се отварят два пътя: пътят на въпросите, на съмненията, на опитите да разбере, докато накрая стигне до състоянието да се съмнява във всичко, да бъде съсипан от съмнението, или пък да се поддаде на някоя лъженаука, която „обяснява” – т.е. заличава непримиримите парадокси на нашето съществуване; или пътят на приемането и на молитвата, приемане дори на съмнението (без да си измисля повече съмнения, отколкото предполага непосредственото преживяване), молейки се да ни се даде повече, за да изпитаме и проверим себе си, молейки за повече живот, повече неща, които да приемем и за които да плачем, приемайки и молейки се, докато се съмняваме, знаейки, че пътят на съмнението крие толкова възможности за грешка, колкото и пътят на лесното приемане. (…) На всеки, който търси начин разумно да обясни страданието от живота – хедонистите, „философите”, тези, които просто не ги е грижа, – има поне един друг човек, който [пада в ямите на съмнението], който води себе си към съмнението повече, отколкото в действителност (екзистенциално) се съмнява, който обяснява другата страна от парадокса на човешкия живот (истинската доброта, покаянието и дори състраданието, което първо го е подтикнало да се съмнява) точно толкова нелепо, колкото и лъжливите утешители (които мрази) заличават страданието, греха и злото.

Защото сме навлезли във времето на последното съмнение, окончателното и най-голямото от всички: съмнението във всичко, отхвърлянето на всичко логично, изоставянето на всеки опит да се търси „смисъла” на света и на човешкия живот.

Но човекът от това последно съмнение накрая пада в същата клопка като лъжливите утешители, онези, които заличават страданието: и двете страни са мислили твърде много, твърде упорито са се опитвали да намерят „смисъл”, да „обяснят” живота. Едните обясняват нещата твърде лесно, за другите липсата на обяснение е, може би, твърде лесно решение. Но и двете страни се доверяват на ума, и двете твърдят, че животът трябва да има смисъл, трябва да бъде обяснен и че ако аз, нормалният питащ човек, мога (или не мога) да го разбера, то това е всичко, което е нужно.

О, горди и суетни човеко! Ти не можеш да намериш смисъл, никакъв истински смисъл в живота, докато не си го изживял много по-дълбоко, отколкото ти подсказва съмнението. Ти наистина си стигнал по-далеч от лъжливите утешители, ти си отказал да се задоволиш с очевидното двуличие, което ни предпазва от непоносимото страдание на нашия ближен; но и ти, на свой ред, си спрял, спрял на самия праг на тайната на живота…

Ти не можеш да продължиш, защото си достигнал до тайната на съществуването чрез ума си, с въпроси и изискани обяснения; а тайната може да се открие само чрез коленопреклонение, смирение, молитва и приемане. Приеми всичко, поеми всичко в себе си всичко, каквото ти се дава. Ако не направиш това, ако се скриеш дори от най-малкото страдание и се подслониш в рационалната страна на съмнението, тогава грешката е твоя и светът престава да има смисъл точно заради теб, който гледаш към него и не разбираш. Ти грешиш и постоянно си противоречиш, а очакваш да видиш света чист и смислен!”

ГОДИНИ НАРЕД Юджийн страдал, защото истината му се изплъзвала. Той търсел истината преди всичко друго и я търсил със съзнанието си: чрез западната философия, чрез метафизиката на Гуенон, чрез източните религии и дори чрез опитите с ума си да отстъпи встрани от процесите на логиката. Сега, когато неговите непосредствени преживявания в Православието започнали да се разгарят в душата му, той започнал да разбира, че Истината изобщо не е такава, каквато смятал, че трябва да бъде и че използвал погрешното средство, за да я открие. „След моята среща с Православието и православните – си спомня по-късно той – една нова идея влезе в моето съзнание: че Истината не е някаква абстрактна идея, търсена и разбирана чрез ума, а е нещо лично – дори Личност – търсена и обикната от сърцето. Ето така срещнах Иисус Христос.”

Докато бил под влиянието на Алън Уотс и източните религии, Юджийн мислел, че принципът на личностния Бог бил недостоен за Абсолюта, че бил продукт на човешкия ум и че отвъд това съществувало неличностното „Аз”. Със своето ново светоусещане обаче той открил, че точно обратното било вярно: че вярата в неличностно божество била, както казал той, „вид духовна незрялост” и че отвъд това е Създателят на вселената, Който Сам се разкрил като абсолютна Личност, чието име е АЗ СЪМ.

Истината, която Юджийн търсел наистина, била Личност – Този, Който казал: „Аз съм Пътят и Истината и Животът”, а по думите на Достоевски, колко хубава и дълбока, колко човешка била тази Истина! Блажени Августин, търсейки Истината, подобно на Юджийн, веднъж попитал: „Нима Истината тогава е нищо, понеже не се разпръсква в крайното или безкрайно пространство?” И Истината му отговорила отдалеч: „И наистина, АЗ СЪМ Този, Който СЪМ”. Виждайки славата на Този, Който е Истината, Августин могъл само да възкликне: „О, Истина, Която си Вечност! И Любов, Която си Истина! И Вечност, Която си Любов!”

Тази Истина слязла на земята и приела човешка плът, за да може човекът – и Юджийн – да бъде едно с Него. По думите на св. Ефрем Сирин: „Истината слезе в утробата, излезе оттам и отхвърли греха на човека”. Сега, за да познае Истината, Юджийн трябвало да започне личностна връзка с Него, да се покае за греховете си, да се очисти от всичката нечистота и да Го обикне с цялото си същество.

В своя дневник Юджийн написал: „Нашето поколение беше научено да не вярва в нищо по-висше от човешкия разум и от идеите на този разум, затова днешните конфликти са „идеологически”, затова Истината я няма в тях. Защото Истината се открива единствено в живото общение с живата Истина, Иисус Христос; без Него няма живот, няма Истина”.

В други бележки Юджийн се изразява още по-силно: „Истината е Иисус Христос, Богочовекът; грешка е да се отхвърля тази Истина, това е просто желание човек да бъде като Бога. Всички, които не са с Него, са срещу Него, защото Той е Истина, Истината за всичко, което съществува, за нашето най-дълбоко „аз” и който отхвърля това, отхвърля всичко. Безразличието е грешка; безразличният е избрал да не приеме Него…

Когато истински се покоряваме на Него, Истината, Истината ни изпълва”.

Много влияния довели Юджийн до прага на Истината: Бах с неговата възвишена християнска музика, Гуенон, който наблягал на необходимостта от древните традиции и критикувал модерността. Но единствено Православието – бидейки християнство в пълнота – го довело до връзката с пълнотата на Истината, неизкривения образ на Иисус Христос. Нищо друго не успяло да го задоволи, но когато за пръв път се сблъскал лично с Православието, сърцето му незабавно казало: „Сега си у дома”, въпреки че изминало известно време, преди разумът му да отвърне на сърцето.

Към края на живота си Юджийн попитал: „Има ли специален орган в нас, който да приема Божието откровение? Да, в известен смисъл има такъв орган, въпреки че обикновено ние го затваряме и не му позволяваме да се разтвори: Божието откровение се дава на това, което наричаме обичащо сърце…

Това не е първото от всички чудеса, с които Бог се разкрива на човека, но това е нещо, с което Бог се разкрива на сърцето, което е готово за Него. Затова то се нарича „горящо сърце”.

ОБРЪЩАНЕТО към християнството при някои хора е свързано понякога с драматични моменти, но случаят на Юджийн не бил такъв. Неговото обръщане било като постепенно пробуждане за това, което Бог вече бил посял в сърцето му. Много години по-късно, в писмо до човек, който също търсел духовното чрез Рене Гуенон, Юджийн написал: „Сега съм благодарен, че моето приближаване към Православието продължи няколко години и в него нямаше никакви емоционални вълнения – отново поради влиянието на Гуенон, което ми помогна да се задълбоча в Православието без въодушевленията и спадовете, с които се сблъскват някои хора при обръщането си към християнството, особено когато не са съвсем готови за нещо толкова дълбоко като Православието”.

Дори в бавния и недраматичен процес на своето обръщане Юджийн достигнал измерения, непроумени от Гуенон. Според един биограф: „Гуенон не могъл да приеме, че най-високата форма на познание за човека била да достигне до съюз на разума и чувствата, съюз на интелекта и любовта. Поради това (…) той настоявал да следва самотния път на чисто интелектуалната интуиция”. Тази тенденция най-накрая довела Гуенон до приeмането на съзерцателен суфистичен тарика (от араб. = път, бел. ред.), но неговото „обръщане” съвсем не било това, което Юджийн изпитал. „Противно на това, което обикновено се разглежда като „обръщане” – пише Гуенон, – в него няма нищо, което да загатва превъзходството на една традиция над друга, а само това, което човек би могъл да нарече основания за духовно удобство, което е нещо доста по-различно от индивидуалното предпочитание.”

Какво помогнало на Юджийн да достигне това, което другите проникновени интелектуалци като Гуенон и Шуон не могли? Приятел, който го познавал от много години, ни дава отговора: „Той беше много интелигентен – гений, когото малко хора осъзнаваха като такъв. В същото време беше много обикновен, не беше сложен изобщо, подобно на майка си и баща си. Можеше да види нещата точно каквито бяха. Беше земен, топъл, честен човек”.

В съответствие с постепенното му обръщане, тази страна на Юджийн не могла да бъде лесно забелязана в продължение на няколко години, докато той се променял от приятелството си с други православни християни. Връщайки се към християнството, останал мълчалив, замислен. В него все още имало горчивина и софистични наслоявания, придобити през годините. Тъмнотата на голямото екзистенциално съмнение на Иван Карамазов все още го притеснявала. Все още се намирал в това, което блажени Августин, говорейки за постепенния процес на собственото си обръщане, нарекъл „съмняващото се състояние на вярата”. Сега обаче Юджийн виждал светлината на радостта и надеждата в края на тъмния тунел и не можел да не я следва до края. Той сякаш чувал Гласа, който Августин чул, когато за пръв път осъзнал, че се е отдалечил от Бога: „Аз съм храна за порасналите човеци; расти и ще се храниш чрез Мен”.

Юджийн имал още да страда, но сега започнал да изживява „новата идея” за Истината като Личност, като жива реалност, в която страданието имало смисъл. Страданието на света, пише Юджийн, „има „смисъл”, но няма начин това да бъде изпитано на думи; „смисълът” трябва да бъде изживян, за него не може да се говори”.

Докато предишните страдания на Юджийн го потопили в атмосфера на неувереност и отчаяние, то в новите му страдания имало надежда. Новите страдания били агонията на покаянието, което носело в себе си надеждата за изкупление. Сега, когато Юджийн се обръщал към Бога, трябвало да започне болезнения процес на откъсване от старата си същност и приближаване към Истината като Личност. По думите на руския духовен писател св. Теофан Затворник (когото Юджийн по-късно превел на английски): „Това е нещо болезнено, но спасява. Този, който не е изпитал това болезнено откъсване, все още не е започнал да живее чрез покаяние. Невъзможно е за човека да започне да се пречиства от всичко, без да премине през това тежко изпитание”.

Като християнин, Юджийн продължил да презира модерния свят и не се надявал на нищо от него. Той искал само да избяга от него. В известен смисъл се чувствал дори по-отчужден от християнството, в което бил възпитан, защото, докато това християнство било в примирие със света, неговото било от друг свят. Най-накрая той открил цeлта на човешкото съществуване, а именно: да живее вечно в изцяло друг свят, съединен с Иисус Христос в Неговото царство.

Юджийн имал аскетична вяра. Той жадувал за християнство, което да подчертава не земните утешения и награди, а небесното изкупление чрез силни страдания на земята. Нищо друго не било така истинско за него, който страдал толкова много. Само Бог, Който позволява на чедата Си да бъдат съвършени на небето чрез страдание на земята и Който Сам дал пример, като приел живот чрез страдание – единствено такъв Бог можел да привлече към Себе Си най-високи духовни качества и бил достоен за почитание от човека.

Преди Юджийн отхвърлял съществуването на Бога, Който, според него, се забавлявал да „забива карфици в хората”. Сега той затвърдил вярата си в Него, Който, позволявайки страданието в света, Сам пострадал далеч повече от Своето творение. Обръщайки се отново към неверника в личността на Иван Карамазов, той написал: „Богочовекът, Който единствен страдал съвсем невинен – нима търсиш „обяснение” от Него? Обяснението Му е Неговият живот – погледни го. (…) Ние всички заслужаваме своето страдание, или най-малкото трябва да гледаме на него с радост, като на възможност да живеем по-смислено и да подхождаме към ближния си и към Бога по-сърдечно. Но Иисус Христос не заслужавал да страда. Той нямал причина, защото бил невинен, нямало какво да научи, нямало нищо, което да спечели от страданието. Това бил безкористен акт на добра воля, какъвто дори не можем да си представим. Той страдал, както не можем да си представим никой да страда, защото единствен не можел да избяга от състраданието и страдащия човек. Не предложил на Себе Си лъжливо утешение, нито лесен изход, какъвто търсим всеки ден. Единствен Той изживял пълнотата на човешката болка и страдание.

И така, Той знае какво ни е на нас… Ние знаем, че съществуването е страдание и знаем, че нашият Господ ни обича, че заради тази любов е пострадал повече и от най-големите светци; ние знаем това, но все пак си позволяваме да се „съмняваме”, да задаваме дрeбнавите си въпроси за „смисъла” на всичко. О, подли човече! Приеми го и страдай повече, и се моли на Бога – моли се не за нещо, не заради нещо, просто отдай сърдечните си молитви и сълзи на Него. Той знае „защо” са. Той знае всичко”.

ЕДНА ВЕЧЕР, докато Юджийн се разхождал по една улица в Сан Франциско, неочаквано стигнал до същото място, където преди време почувствал демонските сили в себе си, породени от поезията на Ницше и където осъзнал ужаса на ада. Точно както и преди, слънцето залязвало на хоризонта. Този път обаче Юджийн си помислил за живота в залеза на християнството и си припомнил как той самият разпънал Христа с греховете си. Чудел се, че Господ му показвал Своята милост, че се разкрил на един толкова голям грешник. Той се чувствал принизен и грешен, но и по-облагороден и въздигнат към величието и красотата на Бога, Който все още го обичал.

Когато Юджийн стоял на това място преди, той чул гласа на сатанинския пророк Ницше, който в отговор на страданието и самотата в света вдигнал юмрук срещу Бога. Сега Юджийн чул различен глас – този на руския пророк Достоевски, който в отговор на същото страдание мислел, че човек трябва да падне на земята в покаяние, в благодарност и благоговение пред Създателя. Трябвало да осъзнае, че собствените му грехове увеличават страданията в света. Стремейки се да отхвърли съмненията на Иван, Юджийн последвал примера на другия брат на Карамазов, Альоша. Коленичейки пред своя Господ Иисус Христос в здрачевината на улицата, Юджийн заплакал с разкаяние.

Превод: Людмила Митева

[поръчай книгата]