Камъче, изстреляно от прашка

Прот. Димитрий Харциз

Най-големият дар, който имаме от Господа е дарът да опознаваме хората. Онези, които Той поставя на пътя ни „неочаквано“ и „съвсем случайно“, и след срещата вече нищо не е същото. Някои от тях, по Божията милост, ни стават близки, други прелитат покрай живота ни като камъче, изстреляно от саморъчно измайсторена прашка. Дори тези мимолетни срещи без съмнение са дар от Бога.

Беше в началото на новото хилядолетие. По онова време служех в първата си енория, в село Новобирилюси¹. Един много уважаван от нас и скъп за семейството човек ни дойде да на гости – архидякон Лев от Красноярск. Между другото, по-късно именно той стана „лелей”² на нашия Михаил. Не знам защо, но „лелей“ в Сибир се нарича кръстникът. И така, дойде той у нас, когато синът ни Миша все още не беше роден, но вече чувствахме отец Лев като наша сродна душа.

Както си му е редът, събрахме се, отслужихме заедно литургията, хапнахме и пийнахме по чаша за здравето на енориашите и благоденствието на енорията на църквата „Света Троица“ в село Новобирилюси.

Дойде още един прекрасен човек, практически местна забележителност – военният комисар на областта Григорий Борисович, когото всички с уважение наричаха Грибишич. И Григорий Борисович ни покани в банята си.

Живеехме в тристаен „апартамент“ в дървена, двуетажна сграда, грижливо предоставена от околийската управа за нуждите на местния старчески дом. И, разбира се, нямахме баня. Затова предложението на Грибишич беше прието със забележително чувство на удовлетворение. Къщата на военния комисар не беше близо до нашата, намираше се на два или дори три километра от вкъщи, но банята е удоволствие, от което истинският сибиряк не може да се откаже, така че решението беше: луд умора няма!

То се знае, доволно се изкъпахме, напарихме се. Седнахме на гостоприемната трапеза, песни попяхме. Тук трябва да отбележа, че гласът на бъдещия „лелей“ на нашия Миша е като йерихонска тръба. Много красив и плътен бас. Освен това отец Лев е завършил пеене в истинска консерватория, така че да го слушаш е наистина голямо удоволствие.

И така, хапнахме, пихме чай със сладко от червени боровинки, изпяхме много песни. Свечери се, притъмня, стана време да тръгваме. Както си спомняте, дълъг път ни чакаше и то през тъмното село. Излязохме от двора. На небето няколко самотни звезди, като монаси отшелници. Луна никаква. С две думи, тъмно като в корема на кита, погълнал пророк Йона. Само в лъскавите локви се отразяваше светлината от прозорците на къщите. В общи линии – тъмница.

Вървим, никого не закачаме, мълчим. Подсмърчаме само от бързото ходене. Изведнъж някой притичва от двора на къщата, покрай която току-що минахме и с доста пиян, но все пак силен глас вика: „Не мърдайте, изчадия, сега ще ви пребия!“ В светлината на прозореца, отразена в локвата, бегло се очертава мъжка фигура, но съвсем ясно се вижда, че в ръцете си държи нещо, което сериозно напомня на огромен кол. И тази крещяща личност, размахвайки дълга и дебела пръчка, се втурва към нас със скоростта на разгонен бик. |

Тогава се случи следното. Отец Лев изрева с лъвския си глас. В тъмнината и тишината, повярвайте ми, си беше страшно. Личността се забави малко, но продължи да се движи. Преди време се занимавах с класическа борба, сега я наричат ​​гръко-римска. Награбих бедния човек на „мелница“³ и акуратно го приземих, или по-точно, плиснах го в канавката край пътя, пълна със студена вода. Опазил ме Бог, не съм го удрял, защото един свещеник не може да бие никого. Просто го охладих малко – за негово добро. А и перспективата да ни натупат с кол никак не ми се нравеше. Мен – както и да е, но отец Лев?

Постояхме няколко секунди до бъхтещата във водата личност. За всеки случай, да не би този „Титаник“ да вземе да не изплува. Видяхме, че всичко е наред и продължихме. Чувам, че отново тича. Е, мисля си, ще трябва пак да го натопя. А личността внезапно възкликва сърдечно с човешки глас: „Отче, това Вие ли сте?“ Позна ме е явно.

„Простете, бесните ме хванаха, помислих, че сектанти пак се мотаят тук с техните глупости и реших да им дам да се разберат. Виждам, че съм сгрешил. Благодаря Ви!“

Поклони се и бързо се отдалечи.

Прибрахме се у дома, разказахме на жена ми за случилото се, посмяхме се малко и това беше всичко.

Мина време, наложи се да ремонтирам парното в храма. Пари в селската енория – нула рубли, нула-нула копейки. Търся заварчик, който взема евтино. Мъж влиза в храма. Протяга ръка и казва:

„Ще направя всичко, без да искам пари. Благодаря Ви, отче. Аз, след онзи път, когато ме метнахте в локвата – помните ли, когато се разхождахте през нощта с едно огромно куче? Е, след това спрях да пия!“

Бележки

Заглавието е от редакцията.

Източник: Foma.ru