Разговор за Камъка

Веднъж един професор извика при себе си пишещия сказанието, което, любезни читателю, стои пред погледа ти, и започна да му разказва как е посетил стареца Исидор и как старецът го е изповядал. Споменът за тази изповед бе силно развълнувала душата на професора; и той дълго не можеше да намери подходящите думи, затова многократно се връщаше към началото на разказа си. Подир известно време можа да овладее сълзите, които неспирно избликваха при представата за отец Исидор, и да събере мислите си. Тогава, макар и все още недоволен от думите си – каза на своя събеседник да запише следващото по-долу повествование, наречено от него.

„Аз се боя от интелигентността – започна той, – опасявам се да не би от думите ми да излезе, едва ли не, че отец Исидор просто се е харесал на мен, интелигента. Изобщо не е това… Работата е там, че аз (някой си професор, някой си интелигент, някой си болен човек, пишете го както знаете) направо лице в лице се натъкнах на този Старец, и никаква пречка не застана между мене и него, между мене и Христос. Аз отивах при Стареца, побъркан от църковни въпроси, озлобен от политика, от епископи, от Мережковски, от Духовната Академия с нейните професори. Но колкото и да носех в себе си товара на рационализма и озлоблението, – всичко това се стопи и изчезна в килията на отец Исидор. После се случваше същото; после отново боледувах. Но в мен оставаше – до най-дребните подробности, до ясния спомен за одеждата, за очите и пр. – и си остана впечатлението за онзи удар в нещо твърдо. Килията, цветята – никакъв мирис. Въздухът чист. Дишаш свободно. Не мога да опиша килията – обикновено не помня подробности. Но нещо някак си беше ужасно светло, чисто, леко бе в килията – нещо съвършено изумително.
Сега все пак ще подредя мислите си и ще разкажа за посещението си подред.
Влязох в килията, знаейки какво е килия. Бях на петдесет години. Виждал съм монаси и свещеници, и едни, и други, различни. Пристигнах с чувство на формално смирение, изпратен бях от Епископа при неговия изповедник; и не в това е работата, че бях утешен, както би ме утешил и първият срещнат поп, когото бих признал, по изискване, за мой отец и съдник в изповедта и отношенията ми. Не, ето за какво е думата. Аз влязох заедно с мой другар в съвсем мъничка килия, в отдалечения ъгъл на манастира. Порази ме ведростта, чистотата и простотата на всичко наоколо, и ми се стори, че всичко ще бъде както винаги ставаше, че мило и прилично ще ме приеме мил, приличен монах, че аз най-чинно ще се изповядам, и всичко ще бъде както трябва. Но ето че не беше нищо такова: внезапно осъзнах, че в тази килия, в нейната простота владее някаква безкрайна, безгранична власт. Сам не знаех в какво тук тя се съдържа, и с всичките си съмнения си казвах:
„Ти, ти си въобразяваш, нервничиш, представяш си картини“.
Тогава Старецът, явно разбирайки – сега със сигурност зная това, – и кой съм аз, и какво съм, посрещна ме, като един глупав невежествен монах, и, в разговора от няколко минути, когато аз се опитвах нещо да му докажа и обясня, явно видях, че на него нищо не мога да обясня и разкажа. Виждах, че ако сега започна да му обяснявам, ей сега, влизайки в килията, той кратко и ясно ще ми отговори, че аз съм по-умен от него в богословието, във философията и във всичко, което знам по-добре от него, започвайки от философията и свършвайки с катехизиса, и че за какво ли вятърът ме е довеял при него, Стареца, нещо да търся и питам.
Тогава почувствах, че съм дошъл да търся друго, и просто почнах да плача. На моя плач Старецът отвърна с молитва и с това, как „плачущите ще се утешат“. И отново разбрах, че този отговор – и с молитвата, и с „плачущите“ – ми казва:
„Ето, това ти отговарям, каквото и ти сам би си отговорил, ако си дошъл при мене за катехизичен или за омилетичен отговор“.
Отново ме досрамя. Тогава ясно и точно почувствах, че, по Божия милост, съм там, където ми е нужно, и помолих Стареца да изповяда мене и дошлия с мене мой другар. И точно тогава изпитах това, което ще нарека усет за Църква. Старецът се подигна и както си беше облечен – по риза, пусната върху панталони от домашно платно и с нахлузени смачкани чехли, – спокойно застана и каза:
„Е, хайде“.
Извади епитрахила, надяна го; върху ризата нахлузи и стегна стария брокатен наръкавник [„Твоята десница, Господи, се прослави със сила…“ – б. пр.] и благослови Бога. После се обърна към мене и към другаря ми и поиска да започнем да четем 50-и Псалом, Символа на вярата и други молитви. Аз четях вяло този псалом и молитвите, макар че ги знаех на три езика, бърках дума подир дума, и чувствах, когато ме поправят, че силата ме поддържа и ме води.
След като прочетохме молитвите, той ми подаде книжка, по която да чета установеното изповядване на грехове. При това той гледаше мене и стоящия до мен мой другар и с погледа си ми казваше, че нему, според неговата власт, не са му нужни моите празни приказки и дребнави подробности, че трябва да чета заедно със събрата си, стоящ редом до мен, това, което тук е написано, да се разкайвам и признавам в това, което чувам и виждам.
Беше ме срам, че наблягах на отделни думи от изповедната молитва. Струваше ми се, че Старецът ми казва:
„За какво е това? За какво ми е притрябвала, умнико, твоята логика и твоето разбиране?“
Когато той прочете отпустителната молитва, можах само това да му кажа:
„Сега в душата ми, сам не разбирам защо, – „Христос воскресе из мертвих“.
Тогава той изпя до края:
„Смертию смерть поправ и сущим во гробех живот даровав“.
Тогава отново заплаках, и той отново ми каза, че ще бъда утешен, и когато си тръгвах, той ми целуна ръка.
Знам само едно: че аз видях Камъка и на него – Църквата (Мат. 16:18), и всякаквите неразбории по-нататък аз отнасях към тази минута.
И нищо повече, освен онова величие, не мога да кажа. Това завинаги остана у мене като велик удар. Църквата ми се откри за миг и после се скри, – Църквата в просто одеяние и златни наръкавници и епитрахил на Камъка. Никога повече нищо подобно… Защото отец Исидор не е някой недостъпен, някой, както казват у нас, „важна птица“ изповедник, нито пък известен човек. Познавам и съм виждал изповедници и старци – „мужици“, както се казва, и „умници“, както се казва. Работата е там, че аз, аристократът, не видях в него нито мужика, нито умника. И че всички мои определения се оказаха непригодни. И пак повтарям: той не е нито едното, нито другото; той е повече от това. Той не е като Варнава (не го познавах, но съм слушал, как той здравата се захващал с работата). Той не е и някой изискан и изтънчен изповедник, каквито мнозина съм виждал в Москва. Той е някаква средина , златна среда – тоест нещо велико, което не се вмества в моите определения.
Познавам един епископ. Той също е благодатен. Но на него трябва да му дотегнеш, да „изнудиш“ от него благодатта. А там, при отец Исидор, в отношенията имаше някаква необикновена лекота. За да стане ясно за какво говоря, ще поясня още веднъж думите си.
Необикновено леки са тъй наричаните селски свещеници. Отлично зная как леко е да се изповядаш при селските свещеници, каквито щете – дураци ли, черносотници ли. Но при тях винаги спестяваш нещо – премълчаваш нещо, което ти чувстваш и което те не могат да разберат, и разбирането на което ти не очакваш от тях, не можеш и да го изискваш.
Тук е друго. Тук лекотата е пряма и непосредствена. Ужасно рядко се среща това отсъствие на двойна завеса. И цялото ми впечатление се резюмира ето в какво:
Аз, интелигентен и образован, човек на науката, зная всички условности, с които изповядващият може да подходи към другата душа. Но аз бях повален, сринат заедно с всичките си условности: нищо подобно нямаше в тази душа – душата на отец Исидор“.
Така разказвачът завърши своя разказ за отец Исидор.