Дойди и виж

Случи ми се обаче, след четиридневен престой в Сърбия (за пръв път през живота ми) и аз да попадна в клопката на това изкушение; ръцете ме засърбяха да излея на хартия видяното и чутото там.

Уморени сме от пътуването, изнервени от лутането из шумния, “еклектичен”, доста мръсен и общо взето подобен на София Белград. Градът излъчва изтощение и депресия не само чрез разрушените и прогорени от бомбандировките сгради… Може да се каже че сме скептични за ползата от това посещение. В Сърбия сме по покана на епископ Игнатий Мидич, а организатор на посещението е Лазар Маркович – човекът-оркестър, който всеотдайно бдеше над нашата група.

Качваме се на петнадесетия етаж на най-високата сграда в Белград, която стърчи в центъра на града. Там вече ни очакват отец Булич и няколко сътрудници от Православния пaстирски консултaтивен център. Млади хора са. Координаторът е аспирант в Богословския факултет. Посрещат ни много сърдечно. Разказват за дейността си подробно и с желание. Центърът е уникален опит за синтез между западната практика на психиатрична помощ и социалното служение в Православната църква. За три години и половина през това място са минали около осем хиляди души с най-различни проблеми: депресия, наркомания, военноинвалиди и ветерани от войните, алкохолизъм, психични разстройства след престой в секти, опити за самоубийство, проблеми в семейството или училището… Сътрудниците на Центъра са част от духовния и интелектуалния елит на Сърбия (известни свещеници с голям пастирски опит, университетски преподаватели и учени). Показаха ни списък с хора, чакащи със седмици за прием. За да може да посрещне огромната нужда от такъв вид помощ, Центърът обучава всяка година десетки доброволци (предимно студенти богослови, психолози и социaлни рaботници). Цялата дейност се върши с благословението на патриарх Павле, който молитвено и с целия си авторитет стои зад начинанието.

Говорихме много след края на срещата и се опитвахме да преценим дали наистина травмите от войната и наличието на много хора с психически проблеми, които търсят помощ чрез Църквата, е единствената причина за успеха на този проект.

На следващия ден бяхме в Пожаревац, на гости на епископ Игнатий Мидич. Първото ни впечатление е от срещата по време на вечернята, когато той ни посрещна и благослови. Бяхме малко дистанцирани от достолепното му облачение по време на богослужението, а такова достолепност излъчваше целият епархийски “дворец” (пред входа му се разхождаха два достолепни пауна) и храмът. Решихме, че това ще бъде официална среща с размяна на протоколни любезности. Не се случи нищо подобно. След богослужението пристигнаха и двама университетски преподаватели по богословие – отците Радован Бигович и Владимир Перишич – които той беше поканил за срещата. Започнахме разговор, който с усилие прекъснахме към полунощ, защото епископът трябваше да става рано и да пътува за служба в друг град. Макар да се виждахме за първи път, оказа се че е възможно да заговорим лично, веднага, за нещата, които ни свързват, разделят измъчват или окуражават като православни християни от Едната Съборна Църква. В този разговор много от въпросите, които ни се струваха безнадеждно-безизходни, много “възли” се разплитаха по толкова естествен и убедителен начин, та се почувствахме като деца (каквито всъщност бяхме в присъствието на опитния духовник и умен човек, който така добре разбираше от какво се нуждаем и се опита да ни помогне).

На другия ден бяхме на гости на епископ Ириней Булович в Нови Сад. Тръгнахме си с “пълни” ръце и една идея по-добре разбрали какво означава изразът “от препълнено сърце говорят устата”. Епископът остана с нас няколко часа, пропускайки други ангажименти и закъснявайки за представянето на последната книга на проф. Владета Йеротич – един от най-уважаваните сръбски интелектуалци, което трябваше да води лично. Това беше разговор за хората и като че ли за това – как да се почувстваш част от Църквата не само по убеждение, а по вдъхновение.

И в двете епархии на тръгване напълниха багажниците на колите ни с богословските списания, които издават. Оказа се, че почти всяка епархия в Сръбската църква издава богословско списание и духовна литература за деца и възрастни. И това се прави не поради излишък от средства (финансовото им състояние не е по-различно от това на Българската православна църква), но като следствие от осъзнататa просветна и учителна мисия на Църквата в света. Наистина тази мисионерска тревога не просто стимулира творческата продуктивност на богословите, но понякога ги довежда до изтощение.

Запознахме се с множество други инициативи и дейности. Всичките обединени от усещането за присъствието на Църквата в света. Присъствие, което е обърнато към конкретния човек: от изпадналия в безизходица бежанец от войната до мастития интелектуалец.

Единната Църква

Докaто обсъждaхме с нaшите домaкини прогрaмaтa нa посещението, ни нaпрaви впечaтление, че всички – и миряни и свещеници – споменaвaхa епископите си сaмо с мaлките им именa: Ириней, Пaвле, Амфилохий … И товa не беше порaди липсa нa увaжение към личносттa нa съответния епископ, още по–мaлко порaди незaчитaне нa неговия сaн и положение в Църквaтa. Епископът просто беше един от тях. Дa, той е пaстирът, иконaтa Христовa, носителят нa духовнaтa влaст и в същото време си остaвaше един от тях: единомишленик, брaт в Христa, човек, при когото можеш дa отидеш не сaмо зa блaгословение, но и зa съвет. Липсвaше теaтрaлно–протоколнaтa дистaнция, липсвaше “институциятa” епископ. В общувaнето остaвaше сaмо огромното увaжение към конкретнaтa личност, съчетaлa се с Христa и рaзвилa в себе си дaровете нa Светия Дух.

Докaто общувaх с миряни, свещеници и епископи, докaто нaблюдaвaх кaк се отнaсят помежду си, в пaметтa ми постоянно изплувaхa думите нa свети aпостол Пaвел, че Църквaтa е тяло Христово, а ние – негови части, всеки със своите отговорности и призвание. В Църквaтa винaги ще имa йерaрхия, но никогa кaстово общество, в което всякa “прослойкa” (миряни, свещеници, монаси и епископи) дa преследвa някaкви собствени цели. Почувствах пaрaдоксaлното единство, в което се изпълняват рaзличните и уникални служения; единния ритъм в живота на църковнaтa общност, който много трудно се предaвa с думи, но безпогрешно се улaвя и в нaй–незнaчителните детaйли.

Евхаристията – живот в Христа

В центъра на всеки разговор по време на нашите срещи – зa социaлнaтa aктивност нa Църквaтa, зa религиозното обрaзовaние, за кризата на църковното съзнание или пък зa църковното единство – неизменно се оказваше въпросът за Евхaристиятa и Евхaристийнaтa общност. Всякa богословскa тезa, всеки “плaн зa действие“ имаше смисъл само във връзка с евхaристийния опит и литургичнaтa трaдиция нa Църквaтa. Може много и дълго да се говори за евхаристийното богословие, за връщането му към апостолското и светоотеческото предание, отношението му към църковното възраждане в някои от поместните православните църкви, но това винаги става от една единствена изходна позиция. Тя може да бъде формулирана много кратко: “На Изток Евхаристията не е схващана като едно от тайнствата в Църквата, а като Тайнство и разкриване на самата Църква… Фактът, събитието, преживяването на евхаристийния (литургичния) живот на Църквата винаги предхождат и служат като извор на богословието за Църквата и нейната Евхаристия – Литургията.”*

От това разбиране следват най-важните изводи за Църквата като евхаристийна общност около Трапезата Господня, за богословието като винаги осмисляне на жив опит и отговор на конкретна заплаха за чистотата на Христовата вяра, за енорията като общност в Христа… Изброяването може да продължи още, но на евхаристийното богословие ще отделим специално място и внимание в някой от следващите броеве на списанието.

Сега ми се иска да разкажа за плодовете на това богословие, такива, каквито ги видях в енорията на едно Белградско предградие.

Пристигаме със закъснение за неделната литургия. Цялата енория (предимно млади хора) е излязла на зелената морава пред църквата, където свещеникът кръщава младо семейство. Тайнството кръщение е включено в последованието на литургията и с това автоматично се превръща от частно семейно тържество в празник и радост за цялата енория. В църквата няма “професионален” хор. На клироса пеят няколко човека, но всъщност отговарят всички енориаши. Почувствах се така, сякаш цял живот съм посещавал тази църквичка. Отецът изнесе чашата със Светите Тайни и всички миряни се наредиха за причастяване около Трапезата Господня. Първи се причастиха новокръстеното семейство.

Практиката на честото причастяване в някои епархии на Сръбската православна църква (както и в редица други поместни Православни църкви) е първото нещо, което забелязва човек от България. Разбира се, че и ние бяхме впечатлени и провокирани да мислим в много посоки.

Причастяване четири пъти в годината или на всяка неделна литургия? Поставен така въпросът води единствено до конфронтация и емоционално разгорещяване. Връзката на честото причастяване с апостолското и светоотеческото предание, със структурата на самата литургия е очевидна. Възражението, че честото причастяване ще превърне тайнството в рутина, в делнично преживяване, че ще започнем да го приемаме “недостойно” е неубедително. Както и да се подготвяме, на каквато и аскеза да се подложим никога няма да станем “достойни” за приемането на Светите Дарове. Резултатът от личните ми усилия и самоподготовка е превръщането на тайнството в събитие от моя живот, в празник за мен. Така избледнява евхаристийното измерение на съборната Църква.

Но завръщането към древната и автентична традиция не може да стане с декрети отгоре или пък с емоционални реакции. Всички йерарси, с които разговаряхме на тази тема бяха единодушни: не бива да се осъждаме взаимно за различните практики на причастяване. Братската любов е над всичко. Промяната в Църквата е търпелив и целенасочен процес, предполага осмисляне наново на това що е Църква, спасение, живот в Христа, тайнство и на много други реалности сред които живеем. И накрая идва осъзнатата от цялата Църква потребност за промяна – от епископа до мирянина…

След края на литургията предстоятелят на храма отец Радован Бигович (който е професор и декан на Богословския факултет) ни посрещна и представи на голямото си семейство. Поканиха ни на традиционните неделни събирания в енорийския център – уютна дървена барака в непосредствена близост до църквата. На чаша джезве кафе, сандвичи и задушевен разговор се усетих не просто гостоприемно посрещнат, а сред свои; част от тяхното “заедно” – без много приказки и усилия, без някаква подготовка. Попитахме отеца как се са се събрали. Той каза простичко: застанах пред тях и ги поканих.

В същата тази барачка – конак по тяхному – свещениците провеждат обучението на катехумените. Институтът на оглашените е възстановен в много от енориите. Епископ Игнатий ни разказа, как на Велика Събота, в навечерието на Пасха, събира всички оглашени от своята епархия и ги кръщава в някой открит водоем или в баптистериума пред епископския дом. Обикновено се събирали около 800 – 1 000 човека.

Докато се опитвах да подредя все още хаотичните си мисли не ме напускаше усещането, че нещо много важно, нещо съществено постоянно се изплъзва от редовете. Питах се как най-добре да споделя личния си опит от срещата и се сетих за евантелската история, в коята Филип среща Натанаил и въодушевен от срещата с Месия му казва: “Намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона и говориха пророците” (Иоан.1:45). След скептичния отговор на Натанаил Филип не се впуска с пяна на уста да го засипва с цитати, доказателства, впечатления, а произнася две простички думи: “Дойди и виж” (Иоан.1:46).

© Омофор