Мюсюлманско жертвоприношение за Света Богородица

Българите почитат Божията Майка с обичаи, заети от Корана

Българското село Росен се намира на половината път между двата приморски града Бургас и Созопол, на 6 километра от брега на Черно море. Селото е голямо, има няколко магазина, училище, библиотека и църква. Тук живеят основно българи, но има и цяла циганска улица. 

В деня преди празника Успение Богородично на вратата ми почука Иван – як 78-годишен старец, работил дълго време като строител в СССР и говорещ добре руски. «Утре е Богородица, ще раздават курбан. Ако отидеш, приготви си тенджера или бидон», каза той.

Богородица… курбан… Непривично за православното ухо съчетание! “Богородица” – така наричат тук празника Успение, който Българската църква, живееща по нов стил, отбелязва на 15 август, а “курбан” е чорба от овнешко месо, която се вари предишния ден и се раздава безплатно на всички, дошли за празника.

Когато за пръв път чух за този български обичай, аз неволно го асоциирах с големия мюсюлмански празник Курбан-байрям – празника на жертвоприношението. «Курбан» е арабска дума и означава «жертва». Става дума за жертвоприношението на овца или друго животно, който всеки правоверен мюсюлманин трябва да извърши веднъж в годината като знак за своята покорност пред Аллаха. Така е заповядал в Корана пророк Мохамед. След коленето на курбана (жертвеното животно) месото му се раздава на съседи и гости. Традицията на курбана е донесена в България от турците, тя се е запазила след 500-годишното им господство и се е вплела по един чудноват начин в православния бит. Курбан се прави по различни поводи – за помен на покойници, на кръщене или като благодарност за излекуване от болест. Канят се съседите. А в селата със смесено население християните отиват на гости на мюсюлманите и обратно. Така курбанът служи по-своему на добросъседските отношения в България.

В село Росен, в околните села и дори в най-близкия административен център – Созопол – отношението към курбана и Богородица е особено благоговейно. На 2-3 километра от Росен, в една живописна горичка, в която от незапомнени времена струи извор, смятан за чудотворен, има издигнат параклис в чест на Успение Богородично. През годината той е празен, но на празника всичко тук се изпълва с хора.

Овцете за курбана се донасят от съседните села, разказва местният свещеник протойерей Борис Беров. Някои ги жертват просто така, други искат благословение, трети нямат нищо против, ако им се плати по някой-друг лев.

Вечерта преди празника близо до параклиса върху едри камъни се инсталират големи казани. Наблизо колят агнетата. Тази година са пожертвани 15 глави плюс няколко кокошки, които също ще отидат за курбана. Сипват в казаните вода от извора, палят огън, слагат месото, и до сутринта курбанът ври под зоркото око на местните готвачки.

Още от вечерта започват да се събират и богомолците. Пристигат с коли, циганите нерядко на коне. Нощуват в палатки или просто на земята – през горещото българско лято това е дори приятно.

Утрото на празника започва с молебен. Параклисчето не може да побере всички. Навсякъде буйно горят свещи. Те са много, слагат ги дори върху пода. Пред олтарната преграда се трупат шишета олио, пешкири, салфетки – всичко това са пожертвувания, които ще бъдат продадени след богослужението.

Лицата на хората в параклиса са сериозни и съсредоточени, въпреки че навън се чуват оживени разговори, звънене на мобилни телефони. Това обаче не тревожи богомолците. Сред дошлите за празника е и кметът на Созопол Панайот Рейзи със съпругата си. Въпреки че е известен и уважаван от всички, кметът си стои скромно сред тълпата от хора. «Този празник е наша древна традиция. Тук съм днес не като кмет, а просто като православен човек», казва г-н Рейзи.

Любопитно е, че почти не се виждат жени с кърпи на главите. И младите, и старите са облечени южняшки свободно, но това не пречи на благочестивото настроение на събралите се.

След молебена свещеникът се обръща към богомолците с проповед, в която разказва за историята на празника Успение и неговото значение. Пред параклиса се прави водосвет, след което всички отиват на мястото, където ги чака вече готовият курбан, сварен според тукашните манастирски изисквания без всякакви подправки – само със сол. Тук вече се е наредила опашка. Въпреки южния си темперамент, хората се държат достойно, не се суетят, всеки чака търпеливо да получи порцията си. Отец Борис благославя казаните с курбана. “Не се безпокойте, ще стигне за всички”, казва успокоително той. 

След раздаването на курбана започва нещо като църковна разпродажба. От параклиса се изнасят дарените вещи. Всеки си избира по нещо и се нарежда с него на опашката при отец Борис, който е възседнал тържествено пейката пред храма. Той хвърля по един бърз поглед на покупката и определя цената: два-три лева – по-евтино, отколкото в магазина. Парите ще отидат за ремонт на параклиса. Ако на ред е някое окъсано циганче с дрънкулка в ръка или бедна старица със скромния си избор, отец Борис не взима пари: «Това е подарък», казва той. Хората се усмихват щастливо. | ng-religions.ru

Снимки: авторът

Превод: Андрей Романов

{jcomments on}