Поклонническо пътуване до манастира “Св. Георги”, Хаджидимово

Нa 13 и 14 октомври група от нашата енория тръгна за манастира “Св. Георги” в Хаджидимово, който се намира на юг от гр. Гоце Делчев. Поклонническото пътуване, организирано от отец Николай, беше предизвикано от общото ни желание да посетим това свято място. Срещнахме се с митрополит Натанаил и имахме радостта да присъстваме на Светата Литургия заедно с младите монаси. Но самото пътуване (в целия смисъл на думата) до манастира и обратно също се оказа важно, и ще започна с него.

 Не претендирам да говоря от името на всички “пътници”, но все пак смея да твърдя, че “по пътя” малко или много всеки от нас – колкото и да сме различни – е усетил единодушието между нас като жива (и красива!) реалност. Всеки, който познава пътя до Хаджидимово, ще се съгласи, че природата е изключително красива. От където и да минеш, било на изток или на запад от Рилските планини, си заобиколен от прекрасни гледки. И в онзи късен есеннен ден, с гори потопени в  жълти и червени багри, природата беше действително (ако открадна от Вазов) “тържествена”. Но имаше дух на тържественост също у и нас, независим от видимите неща. Все пак бяхме отделили време за нещо благо и ценно: да се съберем в общото поклонение и чрез него да се опознаем по-добре като отделни хора в една обща енория.

Това събитие подчертава именно тези две неща: различията между нас като личности и единодушието между нас като вярващи в Христа. И видяхме как различията ни могат да не ни разделят, а напротив – да ни направят по-мъдри, като взаимно се допълваме чрез тях. Просто казано: някой трябва да се грижи за говоренето, друг за слушането, трети за отговарянето, четвърти за мълчанието.

Както пише епископ Калистос, нашето духовно пътуване към Бога “се случва в общение с останалите, а не самостоятелно”¹. Или както Алексей Хомяков пише: “Никой не се спасява сам. Човек се спасява в Църквата, като неин член, и в единение с другите членове. Вярващият е в обществото на вярата, любящият е в обществото на любовта, а молещият се е в обществото на молитвата.”² Православието ясно осъзнава църковния характер на истинското християнство.

 

* * *

Манастирът “Св. Георги”

Отделните моменти от пътуването и престоя ни в манастира остават за нас като лични спомени. Тук е по-важно да се опише разговорът ни с дядо Натанаил за историята на манастира и за вярата ни.

Манастирът е бил основан във втората половина на 19-ти век. Макар и сравнително малък, е играл важна роля за местното население. Митрополитът описа как даже и българите-мохамедани, които са приели исляма насила, са продължили да посещават манастира на празника на св. Георги, за да се молят за здраве и помощ. В днешно време поклоненията продължават. Станало е традиция да идват монаси от Гърция и от Русия, на път за Света Гора. “Това за братята е добре, казва дядо Натанаил, – едно духовно обновление… “

Чухме и за чудни събития в манастира, моменти, в които “нещастието става триумф на вярата.” Две от тези събития са били по времето на дядо Трифон, който през 1943 поема грижата за манастира. Митрополит Натанаил описа дядо Трифон като “многогодишен старец, който през 1996 г. почина с голяма и дълбока вяра, с отношение и към светинята. Това, което сме заварили тук, е негово дело.”

Един от случаите е бил през 1979 г., когато избухва пожар в църквата и изгаря почти всичко – иконостас, икони, тавани, дървени колони – “всичко, каза дядо Натанаил, с изключение на чудотворната икона “Свети Георги”. (Тогава той ни показва иконата и видяхме, че образът на св. Георги действително беше запазен.) Църквата, от която след пожара останали само четирите стени, била възстановена само за пет месеца – нещо, което никой не е очаквал по онова време. Местните власти изпратили на мястото булдозери и пожарни коли с празни резервоари. На следващия ден Людмила Живкова, министър на културата по това време, изненадва всички, като пристига с хеликоптер и праща писмо до Тодор Живков за 60 тона цимент, с бележка да “не го закачат стареца – да си гледа работата спокойно.” Тогава не били давани така лесно материали за възстановяване на манастири, и подобна реакция от страна на Людмила Живкова действително се възприела като особено събитие.

Друг случай е описан от следователите в гр. Гоце Делчев. Трима души, водени от един българо-мохамеданин, влезли през камбанарията в храма и откраднали чудотворната икона “Свети Георги”. Петдесет метра извън манастира българо-мохамеданинът си гълта езика и пада в безсъзнание. Дядо Натанаил разказа: “Уплашили се другите, помогнали му да не се задуши и го закарали в болницата в Гоце Делчев, където лежал в продължение на 3 месеца. В края на 3-ия месец, излизат две думи от устата му “иконата – Ихтиман”. Впоследствие полицията прави акция в Ихтиман и намира не само иконата на св. Георги, но и много други икони, приготвени за изнасяне в Западна Европа. След като връщат иконата в манастира, човекът идва в съзнание.”

 

* * *

“Какво липсва на света сега? Молитвата” – дядо Натанаил

Разговорът ни продължи в гостната на манастира, където задавахме въпроси за вярата ни. Понеже нямам възможност да опиша всичко, за което говорихме, предпочитам да цитирам казаното от дядо Натанаил. Тези мисли, според мен, обхващат нашите теми и предават в концентриран вид смисъла на неговите отговори.

 

За Православието и съвременността:

“Иисус Христос е същият, вчера, днес и вовеки! … Или вярваме в него като Божи Син и изпълняваме Словото Му, или не….

Какво липсва на света сега? Молитвата. Няма ли го монаха в църквата, няма ли го в манастира, за да го обикне, то кой ще ни посрещне тогава в манастира? По какво се различава тогава един манастир от един обикновен дом? … Ако монашеството започне да се осъвременява, тогава се губи всичко.”

 

За нашата роля в Църквата:

“Послушанието в Православната църква е над всичко. Няма ли послушание към Църквата, тогава няма да бъдем християни. Както каза Иисус Христос: “Отче, нека Ме отмине тази чаша, но нека не бъде Моята воля, а Твоята.”

“Дяволът винаги се опитва да насочи онзи, който има настроението за молитва, към социални дейности. А онзи, който може да се изявява в социалната сфера ще го насочи към молитвата, само и само да не се върши нито едното, нито другото.”

“Трябва много да се внимава и човек да работи върху себе си. … Няма ли я вярата, за него не съществуват Тялото и Кръвта Христови. Няма ли я любовта към Спасителя, човек да се съедини с Него, всичко е напразно. Търсете Царството Божие и Неговата Правда и всичко останало ще ви се придаде.”

“Църквата не се нуждае от богослови, а от вярващи.”

 

За Светото Причатие

“Бог е дал на човека свобода. Традицията за причастие от стари времена е това, хората да са готови винаги за изповед. Те са живяли винаги с Вярата. Постът, който е подвиг, е бил всекидневие за тях. Всеки ден са могли да бъдат повикани да засвидетелстват вярата си, дори с кръвта си …”

“В Църквата няма ритуали, а тайнства.”

---