За свещенството

Свещениците са мъжете, на които е поверено духовното раждане и възраждането чрез Кръщението. Чрез тях се обличаме в Христа и се погребваме заедно с Божия Син, за да станем членове на тази блажена Глава – Църквата. Затова справедливо трябва не само да се боим от тях повече от властващите и царете, но и да ги почитаме повече от родните си отци, които са ни родили „от кръв и от похот плътска“ (Иоан 1:13), докато онези са „виновници“ за нашето от Бога раждане, за блаженото ни ново съществуване, за истинната ни свобода и благодатно осиновяване.

Юдейските свещеници са имали власт да очистват тялото от проказа или по-скоро не да очистват, но да свидетелстват за очистването (Лев. 14) и знаем как завидно е било свещеническото достойнство тогава. А нашите свещеници са получили власт не само да свидетелстват, но съвършено да очистват – не телесната проказа, а душевната нечистота. Затова онези, които не ги уважават, вършат престъпление много по-голямо от това на Датан и неговите съобщници и стават достойни за по-голямо наказание. Онези се домогвали до власт, която не им принадлежала (Числа 16), като имали високо мнение за нея, доказвайки го именно чрез усърдните си домогвания. А сега, когато свещенството се е украсило много повече и се е възвисило до такава висока степен, неуважението към него изразява много по-голяма дързост, защото не е едно и също да се домогваш до чест, която не ти принадлежи и да презираш това благо. Последното е толкова по-тежко от първото, колкото са различни едно от друго презрението и уважението. Има ли такава нещастна душа, която би презряла толкова велико благо? Не мога да си представя такъв човек, освен някой, изпаднал в демонско неистовство.

Бог е дал на свещениците повече сили, отколкото на родителите по плът не само за наказания, но и за благодеяния. Едните и другите се различават така, както се различава настоящият от бъдещия живот. Едните ни раждат за настоящия живот, другите – за бъдещия. Родителите не могат да избавят децата си от телесна смърт, нито дори да ги защитят от настъпваща болест, а свещениците често спасяват страдащата и готова за погибел душа или употребявайки кротко наказание, или предпазвайки от падение в самото начало; не само чрез поучение и внушения, но и с помощта на молитвата.

Освен че ни възраждат (чрез кръщението), те имат и власт да ни освободят от последващите грехове: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят“ (Яков 5:14-15).
Плътските родители не могат да окажат никаква помощ на децата си, ако те оскърбят някой от имащите власт, високопоставени и силни хора, а свещениците често примиряват хората не с велможи или царе, но със самия Бог, разгневен от делата им.

Никой не е обичал Христа повече от Павел, никой не е показал повече ревност от него; никой не е бил удостоен с по-голяма благодат от него. Но, макар да е имал тези предимства, той продължавал да се бои и трепери както за своята власт, така и за подвластните си. „Ала боя се, да не би както змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в Христа“ (2 Кор. 11:3) „… И аз бях с вас в немощ, в страх и в голям трепет“ (1 Кор. 2:3), казва човек, който е бил грабнат и отнесен до третото небе, станал причастник на Божиите тайни, претърпял толкова смърти, колкото дни е преживял, според онова, което му е било засвидетелствано и нежелаещ да се възползва от дадената му от Христа власт, за да не се съблазни някой от вярващите (1 Кор. 10).

Ако той, който е изпълнил повече, отколкото е повелено от Бога и който във всичко е търсил не полза за себе си, а полза за подвластните нему, винаги е бил изпълнен с такъв страх, взирайки се във величието на поверената му власт, то какво трябва да чувстваме ние (свещениците), търсещи често своята полза? Ние, които не само не изпълняваме повече от това, което Христос повелява, но често пристъпваме Неговите заповеди.

„Кой не изнемогва“, казвал апостол Павел, „та да не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ (2 Кор 11:29). Така смирен трябва да бъде свещеникът и дори е малко. Какво повече имам предвид? „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът,“ (Рим 9:3) – който може да произнесе такива думи, на когото душата се е възвисила до такова желание, той справедливо може да бъде осъден, когато избягва свещенството. А чуждият на такива добродетели, като мен, заслужава порицание не тогава, когато го избягва, но когато го приема.