Ревността

Новото предложение на ИК "Омофор" – книгата "Стълб и крепило на Истината", разкрива неизчерпаемото богатство и всестранния гений на една забележителна личност на XX век – отец Павел Флоренски. Богослов и естествоизпитател, свещеник и инженер, философ, поет, математик, учен с ренесансов замах и всеобхватност, той е наричан още приживе "новият Леонардо да Винчи". Съдбата му е трагична: отец Павел Флоренски е арестуван, осъден на 10 години затвор и разстрелян в Соловецкия лагер на 8 декември 1937 г.

Неговата книга "Стълб и крепило на Истината" от богословско-философска гледна точка е основоположен труд и достижение на православната мисъл през двадесети век. Влиянието й е огромно, и дори там, където модерните философи и мислители на православния свят не са съгласни с решенията на Флоренски, те продължават да работят над проблемите, поставени от него. "За вярващата душа, – по думите на преводача на книгата Андрей Романов, "книгата е пир за духа, вълнуващо приключение за боготърсача, силно и освежаващо изпитание на нашия интелект, и най-сетне – своеобразен сбит, сгъстен компендуим и енциклопедия на хилядолетната християнска духовност."

 

Представяме ви откъс от книгата "Стълб и крепило на Истината", "Писмо Дванадесето: Ревността"…

Mersus ut emergam. Гмурвам се, за да изплувам

Стана несъмнено, струва ми се, че разглеждането на любовта изобщо и на приятелството в частност, в тяхната конкретна жизненост, повдига почти неизбежно въпроса за явлението, свързано по най-тесен начин с тях – ревността. Че практически този въпрос има първостепенна важност, е нещо, по което едва ли може да има две мнения. Струва ми се обаче, че неговата теоретична важност не се осъзнава достатъчно от повечето мислители: във философската литература понятието ревност е натикано нейде в задния ъгъл и рядко-рядко го удостояват с поглед. Ето защо смятам, че трябва да вникнем по-дълбоко в понятието ревност. Мисля, основавайки се на казаното в края на предишното писмо, че осветляването на понятието ревност води заедно с това и до осветляване на самото понятие за приятелство и любов.

И тъй, що е ревност?

В обичайната интелигентска словоупотреба ревността се смята за порок или най-малкото за безспорен морален недостатък, – за нещо срамно и достойно за смях. Интелигенцията е свикнала да вижда в ревността и гордост, и тщеславие, и самолюбие, и подозрителност, и недоверие, и мнителност – т. е. всичко друго, но не и някакво морално преимущество¹. Този възглед за ревността е особено характерен за века, който е бил революционно-интелигентски по преимущество – XVIII век, и особено там, където просветителската разсъдъчност е била най-нетърпима – в Париж.

«Гордостта и тщеславието правят хората ревниви също толкова, колкото и любовта», казва Боаст. – «Любовта на ревнивците прилича на омраза», свидетелства Молиер. – «Ревността е продукт повече на тщеславието, отколкото на любовта», твърди г-жа дьо Стал. – «Ревността често съдържа повече самолюбие, отколкото любов», сочи Ларошфуко. – «Грубата ревност е недоверие към любимия човек; деликатната ревност е недоверие към самия себе си», разсъждава някой си. – «Най-ревнивите от всички любовници са онези, които обичат славата», забелязва Трюбле. – «Ревнивецът е дете, което се плаши от чудовищата, създадени в мрака от неговото въображение», смята Боаст. – «Ревнивецът прекарва живота си в търсене на тайна, чието разкриване разрушава неговото благополучие», отбелязва Оксенщирн. С игра на думи облича тази мисъл Шлайермахер или Грилпарцер: «Die Eifersucht mit Eifer sucht, was Leiden schafft»², т. е. «ревността търси ревностно онова, което причинява страдание» или «търси страст», защото в произношението се чува «Leiden-schaft»; каламбур, който може да се предаде приблизително тъй: «ревността ревностно търси страдание (страст)»³. – «Сред недъзите на ума ревността е онзи, който се подхранва от най-много неща, а се лекува от най-малко», определя Ноел. – «Ревността има очи на рис», казва Белами. – Ето защо любовта и ревността са несъединими. «Когато самолюбието господства над ревността, любовта е изгубила своята власт», твърди Ленгре. – «Ревността гаси любовта по същия начин, както пепелта гаси огъня», пише Наварската кралица. – «Силните страсти са над ревността», четем при Ларошфуко⁴. – Това донякъде мъгляво и житейско разбиране на ревността е добило завършена и психологически мотивирана форма в скулптурното определение за ревност, дадено от Барух Спиноза. Любов, изпълнена с омраза към любимия и завист към другия, който се ползва от любовта му, е ревност, твърди Спиноза. Тук Спиноза използва необикновено сполучливо образа на две смесващи се течности, които, прониквайки една в друга, се преливат и се размътват – процес, обозначаван с термина fluctuatio. Тъй е и при ревността: любовта и омразата, смесвайки се, образуват fluctuatio, «размътване» на душата, от което съзнанието става мътно и непрозрачно.

Ревността според Спиноза е именно такова «размътване на душата», породено едновременно от любов и омраза, съпътствано от мисълта за друг, комуто душата завижда: «Hoc odium erga rem amatam Invidiae junctum Zelotypia vocatur, quae proinde nihil aliud est, quam animi fluctuatio orta ex Amore et Odio simul, concomitante idea alterius, cui invideret»⁵.

Ето как стига Спиноза до това свое класическо определение на ревността.

Любовта, казва той, се стреми към взаимност и то към най-съвършена взаимност. Всяко понижаване и всеки недостиг, които изпитваме в това отношение, се възприемат от нас като себе-понижение, т. е. причиняват изключителна мъка. Най-съвършената взаимна любов е всепоглъщаща; ние искаме да я притежаваме изцяло, тя е най-голямото ни щастие, което не искаме да делим с никого и дори трохичка от което не искаме да отстъпим никому. Ако любимото същество обича някой друг повече от нас, ние се усещаме безкрайно нещастни. Но онова, което ни причинява нещастие, е за нас обект на омраза; следователно ние ще мразим любимия, защото той ни лишава от своята взаимност, и ще завиждаме на онзи, който се ползва от тази взаимност. Тъй възниква любов, която едновременно мрази и завижда – ревността. Тази страст е особено силна, ако нашето щастие е завладяно от друг; и колкото по-голямо е било щастието, толкова по-силно се разпалва ревността, тъй че ако не бъде укротена от някаква друга сила, тя ще помрачи изцяло душата ни: колкото по-силна е била по-рано любовта, толкова по-голяма ще е омразата към любимия⁶.

Ето най-важните теореми по този въпрос⁷:

Рrop. XXXV. «Si quis imaginatur rem amatam eodem vel arctiore vinculo Amititiae quo ipse eadem solus potiebatur, alium sibi jungere, Odio erga ipsam afficiebatur, et illi alteri invidebit. – Ако някой си въобразява, че предметът на неговата обич е свързан с някого другиго чрез също такава или още по-тясна дружеска връзка, отколкото онази, благодарение на която той го е притежавал сам, то той бива обзет от омраза към любимия предмет и завист към другия».

Prop. XXXVI. «Qui rei, quam semel delectatus est, recordatur, cupit eadem cum iisdem potiri circumstantiis, ac cum primo ipsa delectatus est. – Онзи, който си спомня за нещо, донесло му някога удоволствие, желае да го притежава в същата обстановка като онази, в която му се е наслаждавал първия път».

Prop. XXXVII. «Cupiditas, quae рrае Tristitia vel Laetitia, praeque Odio vel Amore oritur, eo est major, quo affectus major est. – Желанието, възникващо поради страдание или удоволствие, омраза или любов, е толкова по-силно, колкото по-силни са тези афекти».

Prop. XXXVIII. «Si quis rem amatam odio babere inciperit, ita ut Amor plane aboleatur, eandem majors odio, ex pari causa, prosequetur, quam si ipsam nunquam amavisset, et eo majori quo Amor antea major fuerat. – Ако някой е започнал да мрази любимия предмет тъй, че любовта е изчезнала напълно, то поради същата причина той ще храни към него по-голяма омраза, отколкото ако не го беше обичал никога, и ще го мрази толкова по-силно, колкото по-голяма е била предишната му обич».

Според житейското разбиране ревността е израстък върху любовта, грозен и опасен за нея; причините на ревността са чужди на същността на любовта и затова обикновено се смята, че ревността може да бъде отстранена от любовта. Спиноза вижда още по-тясна връзка между любовта и ревността; за него ревността не е случаен спътник на любовта, а нейна вярна сянка, появяваща се върху екрана на душевния живот всеки път, когато любовта бива осветена от измяната на любимия; или по-точно ревността според Спиноза е необходимият еквивалент на любовта, възникващ при промяна на отношенията към по-лошо. Любовта не изчезва, а се преобразува в ревност. Но все пак и тук, в рамките на спинозисткия анализ, е мислима любов без ревност – при условието на пълна взаимност – и следователно ревността, макар и необходима психологически при известни обстоятелства, получава в очите на Спиноза отрицателна оценка като animi fluctuatio – размътване на съзнанието, като неукротима страст. За Спиноза любовната ревност не е любов; и затова като чуждо тяло в любовта, като не-любов тя, макар и свързана каузално с любовта като неин еквивалент, е осъдителна. По този начин и Спиноза остава в крайна сметка при изтърканото разбиране за ревността. Но защо се стига дотам?

За да отговорим на този въпрос, трябва да напомним за безжизнения и предметен характер на цялата философия на Спиноза. Не познавайки категорията «личност», Спиноза не може да направи разлика между любовта към лице и ламтенето за вещ, – смесва любовта и ламтенето и по-точно подменя първото с последното. Навсякъде четем при него безличното res amata, което следва да се преведе като «желана вещ», защото вещта не може да бъде любима; да, «res amata», – но никъде не става дума за любима личност, за личността, която единствено може да бъде наречена с епитета «любима». Вярно е, че в съвременното общество нерядко могат да се чуят изрази от рода на «любимото ми сладко», «обичам цигарите», «обикнах картите» и т. н., но за всеки здравомислещ човек е ясно, че това е или изкривяване и размътване на съзнанието, или насилие над езика. Човек не може да обича «сладкото», «цигарите», «картите» и т. н., а само да ламти за тях. Но корелатът на ламтенето е омразата-завист; ето защо самото изходно понятие за любов е белязано при Спиноза от толкова силен акцент върху този осъдителен момент на омразата-завист. Но както любовта не е ламтене, точно тъй и омразата-завист не е ревност, въпреки че последната наистина се отнася към това, което Спиноза нарича ревност, по същия начин, както истинската любов се отнася към ламтенето. За да разберем ревността в нейната собствена същност, ние трябва да я свържем още по-тясно с любовта, да я вкараме в самото сърце на любовта и, подчертавайки личностната природа на любовта, да разкрием, че ревността е самата любов, но в нейното «инобитие»; да покажем, че ревността е необходимо условие и неизбежен аспект на любовта, само че откъм скръбната ѝ страна, така че онзи, който желае да унищожи ревността, би унищожил и любовта. По същия начин и в ламтенето присъства винаги аспектът на омразата-завист.

За да покажем това, трябва преди всичко да освободим ревността от сянката на осъдителност, която тегне върху нея. Ревността тъй често е била смесвана с определени нередни форми на нейната изява, че самите думи «ревност», «ревнувам» и «ревнив», да не говорим за «ревнивец», са станали осъдителни.

И въпреки това да виждаме в подозрителността, дребното самолюбие, недоверие, недоброжелателност, злоба, омраза и завист и т. н. самата същност на ревността е също толкова нередно, както и да смятаме, че отнемането на свободата, угаждането, своенравието и т. н. са самата същност на любовта, или че студенината и коравосърдечието на сърцето, неговата коравост и жестокост са същината на справедливостта. Подозрителността, омразата и завистта и т. н. – всичко това са лоши, нередни, егоистични прояви на ревността, раждащи се от смесването на любовта и ламтенето. А при това две редици исторически данни намекват за неосъдителността, и то не само за не-осъдителността, но и направо за положителния, дължим характер на ревността. И наистина, първо, народът с най-чисто богосъзнание, избраният еврейски народ, който е познавал и разбирал Божията любов по-ясно от който и да било друг, държи настойчиво, непрестанно, без колебания на това, че Бог е ревнив. Цялата Библия е наситена с Божията ревност и пронизана от нея, и би било абсурдно да не се съобразяваме с това. По-нататък, второ, народът с най-чиста човечност, гениалният елински народ, който е познавал и разбирал човешката любов във всичките ѝ видове по-добре от който и да било друг, смята отново ревността за основна черта на всичко, свързано с нея, за най-характерна и неотнимаема нейна черта. В подготвителните бележки към своето «размишление» Ние филолозите, сред трите «подбрани теми от древността» Фридрих Ницше набелязва за разработване: «Облагородяване на ревността; гърците са най-ревнивият народ»⁸. И с това отново не можем да не се съобразяваме. Щом и най-ясният гений, и най-чистата вяра ни сочат ревността като сила, която е положителна и необходима за същността на любовта, както на човешката, така и на божествената, то значи тя наистина е такава и следователно съвсем не е тъждествена на страничните страсти, които я придружават.

Но какво в такъв случай е самата ревност? Тя е един от аспектите на любовта, основата на любовта, фонът на любовта, първичният мрак, от който изгрява лъчът на любовта. Любовта е свободен избор измежду много личности. Чрез акта на вътрешно самоопределение аз избирам една от тях и към нея – една от многото – започвам да се отнасям като към единствена, обвързвам се душевно с нея. Нея – обикновената – аз искам да разглеждам като необикновена; нея – сивата – като празнична; нея – делничната – като царствена. В тълпата стои тя, но аз я извиквам от площада и я завеждам в подредената горница на моето сърце. Аз извайвам изображението ѝ на златно поле⁹. И с право, защото това изображение не е карикатурата, която хората рисуват в повечето случаи; това дори не е и портретът, създаван от мъдрите. Това е образ на Божия образ – икона. Нарушавайки «справедливостта» на закона на тъждеството, аз с метафизичен акт на самоопределение – не с разсъдъка, а с цялото си същество – решавам да виждам в избраната личност – една от многото – изключителна, надминаваща всички останали персона; с една дума, заставам в такова положение по отношение на избраната личност, че тя става за мен Ти. Приятелството, повтарям, е изключващо, като и съпружеската любов. «Много» е белег на несъвършенството на обекта на любовта като такъв, признак на незавършеността на Ти като Ти. И многоженството, и «многодружието» са лъжливи по самата си идея и трябва неизбежно да се превърнат в нещо личностно – първото в еднобрачие, второто в еднодружие, – или пък да се разпаднат и да деградират: първото до похот, а второто до корист, т. е. от полу-личностни да станат вещни. «Не можеш – казва Аристотел¹⁰ – да бъдеш приятел на мнозина, имайки предвид съвършеното приятелство, както не можеш да бъдеш влюбен в много жени едновременно. Подобно приятелство изглежда съвършено и като такова може да бъде насочено само към един човек».

Но дори и да посочим във връзка с това, че такива любими «Ти» може да има «много», то все пак към всяко от тях отношението е като към единствено. Всяка любов е по самата си същност избирателна, избираща сила, тя е dilectio и затова любимият е винаги избраник, избран, единствен. Тъкмо в това е личностната природа на любовта, без която бихме имали работа с ламтене за вещ и безразличност в замяната на желаната вещ с друга, подобна на нея. Изискването за номерично тъждество на любимата личност – дори и при липсата на генерично, атрибутивно тъждество, т. е. вярност към личността и в случай, че тя не остава същата¹¹ – характеризира любовта и нарушаването на закона на тъждеството, което тя носи със себе си, докато изискването за генерично, атрибутивно тъждество на желаната вещ – при безразличие към номеричното тъждество, дори при неразбирането му – и оттам спазването на закона на тъждеството характеризират ламтенето. Съзнанието за единственост е самото условие на любовта, дори и в най-несъвършените ѝ прояви; нещо повече, дори за илюзията за любов е необходима ако не единственост, то поне илюзията за единственост, неповторимост, изключителност – дори ако илюзията на обичащия, че любимото същество е единствено, е също толкова неоснователна, колкото и вечната илюзия на всяка първа любов, която си въобразява, че е единствена в света и историята, колкото и претенциите за единственост на всеки от «единствено законните» наследници и тълкуватели на Кант, колкото и лъжливото самопревъзнасяне на «Единствения» на Щирнер. В противен случай би била безусловно невъзможна дори илюзията за любов и в отношенията на двамата би имало само корист, мръсотия и смърт. Самата мисъл, че дадено лице може да се замени с друго, почива върху признаването на омиусията, т. е. на вещността, и поради това е греховна и води към смърт.

Чрез неразбираемия акт на избора личността е станала единствена, призована към високия, царствения сан на Ти. Тя се е съгласила с този избор. Тя е казала «Да» и е сложила венеца на величието върху главата си. Какво в такъв случай иска Аз-ът? – Само едно: това, което вече желае – своята любов. Аз-ът утвърждава акта на своята любов като вечен по ценност и следователно държи за неговото пребъдване, за неговата неотменност. Това вътрешно утвърждаване се проявява като ревност или ревностно желание да въплъти във времето своя вечен акт на избора на любимото Ти. Аз-ът иска от Ти да не му пречи в неговата любов, т. е. да бъде наистина Ти. Нека любимото Ти да се държи като единствено; нека то не слиза от своя пиедестал на обособеността, отделеността, избраничеството. Няма страшно, ако избраното Ти е най-обикновено в тълпата и за тълпата. Но за Аз-а, който го е избрал, то трябва да бъде именно Ти и нищо друго освен Ти: в противен случай не е възможна самата любов, самият акт на избора не може да се въплъти във времето. В противен случай «времето» на любовта няма да бъде «подвижен образ на вечността»¹²на избора. Спрямо Аз-а Ти трябва да се държи именно като Ти, а не като едно от многото, – трябва да носи царски венец, а не нощна шапчица. Съзнаването, че това трябва да се изисква от Ти заради самата възможност на любовта води Аз-а до желанието да осъществи това избраничество и оттам да го утвърди и опази. Всички тези неща, взети заедно, са тъкмо ревността.

Но ако Ти не го желае? Ако то упорито руши своя сан и високото си положение, които е приело свободно? Ако, казвайки «Да» на предложената му нова същност – да бъде Ти, – то от лекомислие, инат или недостатъчна искреност спрямо поетия от него висок жребий показва с живота си, че за него Аз-ът не е Аз? Ако, желаейки да бъде Ти, то не иска да признава Аз-а като Аз? – Тогава Аз-ът не може и не трябва да остава бездеен. Това противодействие на Аз-а е проява на ревност – ревност за своята любов, т. е. грижа за непорочността, за автентичността, за опазването на своята любов, ако щете. Това, което Аз-ът иска от Ти в името на самата възможност на любовта, поражда у него желанието да осъществи това избраничество, да го утвърди и огради. Всички тези неща, взети заедно, са – повтарям – тъкмо ревността. Ти трябва да направи своя избор. Или да признае това противодействие на своята слабост, тази борба за любовта, тази ревност на Аз-а – и да се промени, или пък да се откаже от своя сан, да се признае за едно напълно обикновено същество, да напусне престола си и да се завърне в сивата тълпа, от пиршествените покои да слезе в делнична обстановка. Аз-ът не може да не обича и да не ревнува, когато Ти фактически престава да бъде Ти, т. е. да не се старае да го направи отново Ти. Ето защо, ако не му признават правото и дълга на ревността, на Аз-а не му остава нищо друго освен да низвергне Ти от неговия престол. Аз-ът трябва да забрави за Ти, да го разлюби, защото само така може да освободи Ти от изискването за ответна любов. Но Ти е враснало в Аз-а, станало е негова част. Да го разлюби означава да се лиши от част от собственото си същество. Да го забрави означава да отреже парче жива плът от себе си. Така и става, когато, уважавайки чуждата свобода, ние сме принудени да изтръгнем любовта от гърдите си заедно със самото си сърце.

Любовта е безпределна; тя не е ограничена нито от място, нито от време, тя е вселенска. Но този вселенски обхват на любовта не само не изключва, но дори и предполага обособеност, усамотение, изолация¹³. Та нали любовта се корени в светинята на душата и е възможна само дотолкова, доколкото е жива тази светиня. Да пазим съкровището на душата си означава да пазим самата любов; да нехаем за своята светиня означава да нехаем за любовта. Любовта не само е вселенска, но и ограничена; не само безпределна, но и оградена. Словото, изречено по този повод от Господа, не се приема от днешните хора и се смята за сурово и жестоко от тях; но най-забележителното е, че в «майката на всички книги», в Евангелието, то стои непосредствено след заповедта за неосъждане на ближния и притчата за гредата и сламката. «Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си» (Мат. 7:5). И се сблъсква антитетично с тази мисъл, сякаш насочвайки острието си срещу нейното острие: «Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат» (Мат. 7:6). Сякаш обяснявайки това изречение, преп. Серафим Саровски ни учи:

«Най-доброто от сърцето си не бива да разкриваме без нужда; не откривай на всекиго тайните на твоето сърце»¹⁴.

И тъй, от една страна – «не осъждай», а от друга – «смятай за псета и свине» онези, които не са достойни да им откриеш тайните на своето сърце. Откривай ги само на някои, на избрани, на обособени от свинското стадо. Това е антиномия, и тази антиномия е приблизително равносилна на антиномията любов-ревност…
 

Бележки

1. Типично интелигентски съждения за ревността чуваме от един свръхтипичен интелигент – В. Г. Белински. "Сърцето на Алеко се терзае от ревност – казва той. – Тази страст е характерна за хора, егоистични по самата си природа, или пък за такива, което не са развити морално… Морално развитият човек обича спокойно, уверено, защото уважава обекта на своята любов (любовта без уважение е невъзможна за него)… Охлаждането [на любимия] ще го накара да страда, защото любещото сърце не може да не страда от загубата на любимото сърце; но той няма да ревнува. Ревнуването без достатъчно основание е недъг на нищожните люде, които не уважават нито себе си, нито правото си върху привързаността на любимия; в него изпъква дребната тирания на същество, стоящо на стъпалото на животинския егоизъм. Една такава ревност е невъзможна за морално развития човек; но точно тъй е невъзможна за него и ревността с достатъчно основание: защото тази ревност непременно предполага мъките на подозрителността, обидата и жаждата за мъст…" и т. н., и цялото това резоньорство е изпъстрено с думите: "ако човекът", "морално развитото същество", "човешкото достойнство" и т. н. (В. Г. Белинский. Сочинения А. Пушкина. Сочинения, Т. 8, стр. 458 слл.).
2. Fr. Kirchner. Wörterbuch der Philosophischen Grundbegriffe, 3-te Aufl., Lpz., 1897, S. 106: Eifersucht.
3. Пълната форма на каламбура е: «Die Eifersucht ist eine Leidenschaft, die mit Eifer sucht, was Leiden schafft». Съдържа непреводима игра на думи. Приблизителен превод: «Страдащият от ревност ревностно търси страдания». – Бел. прев.
4. Цитирам тези афоризми по: Н. Макаров. Энциклопедия ума, или словарь избранных мыслей авторов всех народов и всех веков. СПб., 1877, стр. 271-272.
5. Spinoza. Ethices pars prima. Prop. XXXV, Sch. (Opera [95], Vol. 1, p.151).
6. Пак там, pars III, Propp. XXXIII-XXXVIII, pp. 150-154. – Б. Спиноза. Этика, изложена в геометрическом порядке. Пер. с лат. Н. А. Иванцова. М., 1892. – срв. изложението ѝ при Куно Фишер. История новой философии. Т. ІІ, СПб., 1906, стр. 444-445.
7. Этика [816], стр.184, 186, 189.
8. Фр. Ницше. Мысли и наброски к несвоевременному размышлению. Мы филологи. Из посмертных произ. 1874-1875 г. Пер. П. Рутковского ІІ, 3. 103 (Полное собрание сочинений, Москва: Московское книгоиздательство, Т. 2, 1909 г., стр. 302).
9. Срв. стихотворението на Уолт Уитман На теб.
10. Аристотел. Никомахова етика, VІІ: 7 (Ф 8) [35], p. 1158: 1-8.
11. Стр. 75-79.
12. Срв. Платон. Тимей 37d, 38 a, 38 b [29], pp. 209: 16-20, 31-32, 39-43.
13. В този стремеж за усамотяване с обекта на любовта има нещо, което прилича на срамежливост [258].
14. Арх. Серафим [42], стр. 182.

 

Превод: Андрей Романов

Из книгата на о. Павел Флоренски "Стълб и крепило на Истината", ИК "Омофор" 2013