Вътрешната мисия на нашата църква

Църквата е Богочовешка вечност, въплътена в границите на времето и пространството Тя е в този свят, но “не е от този свят” (Иоан 18:36). Тя е в този свят, за да го въздигне до небесния, откъдето идва тя. Тя е вселенска, съборна, богочовешка, вечна и затова е хула, непростима хула към Христос и Светия Дух да я превръщаме в национален институт, да я свеждаме до дребни, преходни, временни национални цели. 

Нейната цел е наднационална, вселенска, всечовешка – да съедини всички хора в Христос, всички, без да гледа националността, расата, класата. “Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), понеже “всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3:11).

Пътищата на това всечовешко-богочовешко съединяване на всички хора в Христос се съобщават от Църквата в светите тайнства и богочовешките подвизи. Всъщност светото тайнство Евхаристия, причастието, представлява, определя и е същността на Христовия път на единение на всички хора – чрез него човекът органично се съединява с Христос и с всички верни. А чрез личното подвизаване в богочовешките подвизи – във вярата, молитвата, поста, любовта, кротостта, милосърдието – човекът се утвърждава в това единство, запазва себе си в светинята, сами лично преживявайки Христос като единство на своята личност и като същност на своето единство с другите членове на святото Тяло Христово – Църквата.

Църквата е Богочовешката Личност на Христос, Богочовешки организъм, а не човешка организация. Църквата е неделима, както е неделима Личността на Богочовека и като Тяло Христово. Затова в самата основа е погрешно да се дели Богочовешкият организъм на Църквата на малки национални организации. В своя исторически път много поместни Църкви са се свеждали по игото на национализма, под гнета на националните цели. Много Църкви и сред тях и нашата. Църквата се е формирала по отношение на народа, макар обратното да е естествено– народът трябва да се формира по отношение на Църквата. И в нашата Църква често се е допускала тази грешка. Но ние знаем, че тези плевели на църковния живот са плевелите, които Господ не изскубва, а оставя до жътвата да растат заедно със житото (Мат. 13:29-30). Знаем също (Господ ни е научил), че тези плевели са от исконния неприятел – нашия и на Христос – от дявола (Мат. 13: 25-28). Но това наше знание е безполезно, ако не се превърне в молитва за това Господ Иисус Христос да ни запази в бъдещето, за да не станем и ние сеячи, които подхранват плевели.

Вече е време, вече дойде дванадесетият час, време е отделните църковни представители да престанат да бъдат слуги предимно на национализма и политиката, все едно на каква и на кого, и да станат първосвещеници и свещеници на едната, свята, съборна и апостолска Църква. Заповяданата от Христос и осъществявана от светите Отци мисия на Църквата се състои в следното: да насажда и отглежда в народната душа чувството и съзнанието за това, че всеки член на Православната църква е съборна и вселенска личност, личност вечна и богочовешка, че той е Христов и затова е брат на всички хора и слуга на всички хора и на творението. Това е дадената от Христос цел на Църквата и всяка друга цел не е от Христос, а от антихриста. За да бъде Христова, съборна, вселенска, нашата поместна Църква трябва непрекъснато да осъществява тази цел сред народа ни. С какви средства тя може да осъществява тази богочовешка цел? С никакви други, освен с богочовешките, защото богочовешката цел може да се постига само с богочовешки средства, никога с човешки и никога с никакви други. В това Църквата се отличава съществено от всичко човешко, земно.

Богочовешките средства не са нищо друго, освен богочовешките подвизи. В тях успешно могат да пребивават само богочовешките, христоносни подвижници. Богочовешките подвизи са в органична връзка помежду си – единият се заражда в другия, единият се допълва от другия.

Първият от всички подвизи е подвигът на вярата. С него трябва да пренесем народната душа, да я предадем на Христос без всякакво съмнение и компромис, да я задълбочим до богочовешките дълбочини, да я разширим до богочовешките ширини, да я извисим до богочовешките висоти. У народа трябва да се изработи чувството, че Христовата вяра е подвиг наднационален, вселенски, троичен; че да се вярва в Христос означава да се служи на Христос и само на Христос с целия си живот.

Втория е богочовешкият подвиг на молитвата и поста. Този подвиг трябва да стане правило на живота на целия ни православен народ, да го превърнем в душа на народната душа, защото молитвата и постът са всемогъщи, дадени от самия Христос средства за очистване от всяка нечистота, не само на личността, но и на обществото, и на народа, и на човечеството, средства за очистване на народната ни душа от нашите нечистоти и грехове (Мат. 17:19-21; Лук. (:23-29). Трябва да се омолитви народната душа с православна молитвеност. Молитвата и постът трябва да бъдат не само за един човек, не само заради народа, а заради всички и заради всичко: за приятелите и неприятелите, за нашите благодетели и за нашите гонители и убийци, защото с това християнинът се различава от езичника (Мат. 5:44-45).

Трети е богочовешкият подвиг на любовта. Тази любов няма граници, не пита кой е достоен и кой не е, а обича всички и всичко: обича приятелите и враговете, обича грешниците и престъпниците, но не обича греховете им и лошите им дела; тя благославя онези, които я проклинат, също както слънцето грее и за лошите, и за добрите (Мат. 5:45-46). Тази богочовешка любов трябва да се отглежда у народа, защото със съборността и вселенскостта християнската любов се различава от всички други видове самозвана и условна любов – фарисейската, хуманистичната, алтруистичната, патриотичната, животинската. Любовта Христова е винаги съвършена любов. Тази любов се постига с молитва, защото е дар Христов. И православното сърце се моли с възхищение: Господи Вселюбезни, дай ми Твоята любов към всички и към всекиго.

Четвърти е богочовешкият подвиг на кротостта и смирението. Само кроткият по сърце укротява бурните и диви сърца; само смиреният по сърце смирява гордите и надменни души. “Да показват всяка кротост към всички човеци” (Тит. 3:2) – е отговорност на всеки истински християнин. Но човек става истински кротък и смирен, когато в сърцето на сърцето си приеме кроткия и смирен Господ Иисус, Който единствено е наистина “смирен и кротък по сърце” (Мат. 11:29). Трябва да украсим народната душа с Христовата кротост, трябва да учим всекиго на молитва: Кротки Господи, укроти дивата ми душа. Господ се е смирил с най-голямото смирение: въплътил се е, станал човек. Ако ти си Христов, смири себе си до червея: въплъти се в тъгата на всеки болен, в мъката на всеки натъжен, в страданието на всеки страдалец, в мъчението на всяко животно или птица. Смири себе си по-ниско от всички: бъди всичко за всички; но бъди с Христос, според Христос. Когато си сам, моли се: Смирени Господи, смири ме с Твоето смирение.

Пети е богочовешкият подвиг на търпението. Да търпиш, да изтърпиш злото, да не въздаваш зло за зло; да прощаваш всемилостиво обидата, клеветата, раните. Това е Христово: да се чувстваш постоянно като разпнат в света, да бъдеш гонен от света, оплюван и поругаван. Светът не търпи христоносците, както не е изтърпял и Христос. Християнинът успява най-добре в страданието – на това трябва да учим народа. За православните страданието е пречистващо. Християнинът трябва не само с радост да понася страданията, но и всемилостиво да прощава на онези, които ни ги причиняват, всемилостиво да се моли за тях на Бога, както Господ Иисус се е молил; както ангелоподобният архидякон Стефан. Затова и ти се моли: Дълготърпеливи Господи, дай ми дълготърпение, великодушие и кротост.

Мисията на нашата Църква е да се превърнат богочовешките подвизи в правило на народния живот; да се изтъче народната душа от християнските добродетели. В това е спасението на душата от света, от всичките му погубващи душата, людоедски, безбожни движения и организации. На културния атеизъм и политизираното людоедство на съвременната цивилизация трябва да се противопоставят христоносни личности, които ще побеждават с кротостта на агне разярените вълчи страсти и с незлобието на гълъб ще спасяват народната душа от културното и политическо зловоние. Подвижничеството в името на Христос трябва да бъде противопоставено на културния героизъм в името на човека, в името на разтленния и обезобразен европейски човек, в името на атеизма, в името на цивилизацията, в името на антихриста. Затова най-главното задължение на нашата Църква е да се създадат христоносни подвижници. Днешното нейно правило трябва да бъде: да се върви към христоносните подвижници – към светите Отци! Да се подвизаваме с подвизите на светите Отци! (…) Богочовешката цел е вечна и неизменна и средствата за нейното постигане са вечни и неизменни, защото “Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). В това е разликата между всичко човешко и всичко Христово: човешкото е променливо и временно, Христовото е неизменно и вечно. Православието като единствен носител и пазител на съвършения и пресветъл образ на Богочовека Христос се осъществява изключително с богочовешко-православни средства – с подвизи, а не със средства, заимствани от римокатолицизма и протестантството, защото там християнството е проникнато от духа на гордия европейски човек, а не от смирения Богочовек.

Това бреме на нашата Църква е облекчено от самия Бог, защото сред народа съществува цяло подвижническо движение. Това е богомолческото движение. С това движение нашата народна душа проявява себе си, проявява духовните си нужди и духовните си надежди; тя се устремява към светите Отци, към православните подвижници, към подвизите на св. Сава. Това движение представлява подвижничество сред масите, което го прави изключително в историята на нашата Църква. У истинските богомолци всичко се свежда до личното подвижничество, особено до молитвата и поста. И именно в това те са наистина Христови и наистина православни, защото, според заповедта на Господ Иисус Христос, те въплъщават Евангелието в тези два подвига – в молитвата и поста. Те са убедени, че всяка нечистота, всеки нечист помисъл, всяка нечиста похот, всеки нечист дух може да бъде изгонен от човека “само с молитва и пост” (Мат. 17:21). Богомолческото движение свидетелства за това, че нашият народ познава със сърцето си Христос и Православието, знае със сърцето си какво е това, което прави православния човек православен. Това подвижническо възраждане е православно и поради това, че Православието не признава друго възраждане, освен подвижническото. Служителите на нашата Църква трябва с подвижническо въодушевление да приемат това движение, да го съберат под крилото на светоотеческото подвижничество, за да не пропадне в бездната на ересите и разколите.

Подвижниците са единствените мисионери на Православието; подвижничеството е единствената мисионерска школа на Православието. Православието е подвиг и живот и затова то се проповядва само чрез живота и подвига. Да се възпламени личното и съборното подвижничество – тази трябва да бъде вътрешната мисия на нашата Църква сред народа ни. Енориите трябва да станат центрове на подвижничеството, но това може да направи само пастир, който е подвижник. Необходимо е да се засилят молитвата и постът, да се украси всичко с църковно благолепие, защото то е главното средство на Православието, което благодатно въздейства на всеки човек, особено на славянина, и го възражда. Във връзка с това трябва да се основат православни братства при всяка енория, които с христолюбие и братолюбие смирено да служат на Христос и всички хора, да служат кротко, смирено, жертвайки себе си до самозабрава. И това служение да се съедини с молитва. Това е главното, това е необходимото. Но то предполага самите наши свещеници и монаси да станат подвижници. И затова нека се помолим на Господа.

Превод от руски: Мила Игнатова

Статията е написана през 1928 г., публикува се със съкращения в превод от руски от изданието: Преп. Иустин Попович, На Богочеловеческом пути, изд. “Владимир Даль”, СПБ, 1999, с. 254-261.

Източник: Списание Мирна, бр. 16 [поръчай]