Три основни положения в духовния живот според старец Софроний (Сахаров)

Човекът е изключителен, велик храм на светостта. Кое го прави такъв? Ключът към отговора намираме в Божиите слова, отправени към Соломон, след като завършил строежа, посветен на Господа:

„И Господ му каза: Аз чух твоята молитва и твоята молба, за което Ме моли, направих всичко по твоята молитва, осветих тоя храм, който ти съгради, за да пребъдва там името Ми довека, и очите Ми и сърцето Ми ще бъдат там през всичките дни” (3 Царств. 9:3).

„И ще живея всред Израилевите синове  и няма да оставя Моя народ Израиля” (3 Царств. 6:13).

Величието на Божия храм произтича от присъствието на божествената благодат в него. Това е място, където човекът се стреми непрестанно да призовава Христовото Име, с което привлича благоволението на Бога върху себе си и целия свят. Божият храм е място, осветено от благодатта. Той е свещена „форма”, в която се „формират” много свети личности – свети неръкотворни храмове на Живия Бог, сътворени от чудното присъствие на Светия Дух. И отново според думите на Господа: „Вие сте храм на Живия Бог, както е казал Бог: „ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ” (2 Кор. 6:16).

Нашият духовен отец в Бога и основател на манастира „Св. Йоан Кръстител” в Есекс, Англия, архим. Софроний, ни предаде преди всичко онези елементи от атонската духовна традиция, които съдействат на човека да стане „света планина” – място, което обитава Бог. Поради нашите немощи и различните условия, които имаме в днешния свят на Запад, отец Софроний опростява до известна степен сложната монашеска практика и извежда на преден план само онези нейни страни, които са най-същностните според Свещеното Предание и са необходимо условие за изпълняването на монашеското призвание. А призванието на всеки християнин и особено на нас, свещениците, е Божието присъствие да влезе в нас и да пребивава в нас през всички дни на живота ни.

Лекцията, която следва, е разделена на три части – съответно върху трите основни положения в духовния живот според отец Софроний: Божествената литургия, призоваването на Името Христово и придобиването на Словото Божие. И накрая, ако ми позволите, ще кажа и няколко думи и за монашеството като дар на Светия Дух.

Божествената литургия

За отец Софроний литургията е Божие действие, което обхваща тварната и нетварната действителност, времето и вечността. Литъргията е „ипостасна молитва”  – единствената, която подобава на човека като ипостас или личност, като образ и подобие на ипостасния или личностен Бог. Според отец Софроний целта на литургията, както и на Духа, Който я осенява, е да запечатат в съзнанието ни Христовото „Дело” на земята. Литургията дава виждане за характера и „пътя” на Христос, което покорява ума и сърцето на човека. Когато следваме Христовия път, разкрит в литургията, ние започваме да възприемаме Христос като наш спътник, другар, така както става с тримата млади мъже, хвърлени във вавилонската пещ. Отец Софроний отъждествява литургийната молитва с гетсиманската молитва на Христос, принесена на Бог Отец веднъж и завинаги за спасението на целия свят. Всеобемащият акт на тази молитва обгръща цялата история и трагедия на човечеството. Един и същ образ винаги завладяваше духа на отец Софроний по време на литургия – образа на Христос, Който възлиза на Голгота, носейки в сърцето Си гетсиманската молитва, възлиза за да умре на Кръста, а после възкръсва на третия ден, като възкресява със Себе Си целия Адам, заради когото е приел смъртта.

В литургията молитвата протича на онтологично равнище, тъй като се извършва чрез силата на вечния Дух. В нея човекът преодолява душевното (психологическото) равнище като заменя своя тварен и тленен живот с нетварния и нетленен живот на възкръсналия Син Божи. Старец Софроний, който имаше опит за всички основни форми на монашеския живот – общежитийната, исихастката и пастирската (първо като монах в общежитиен манастир, след това като отшелник и накрая като духовен отец и игумен) – твърди, че в съвременния свят няма по-съвършен начин да се отдава поклонение на Бога от светата литургия. Той твърди още, че що се отнася до молитвения живот, литургията дава същите резултати като исихастката молитва и смята, че днес вече няма подходящи условия за исихазъм, както е имало някога. Толкова голяма е важността на литургията според разбирането на отец Софроний и тъкмо затова той я превръща в главно усилие и централно събитие в живота на нашия манастир.

В литургията ние ставаме „света планина” и храм на живия Бог. Чрез Светия Дух силата на Христовото присъствие прониква в цялото ни същество. По думите на Самия Господ: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” (Иоан 6:56). Св. апостол Павел също твърди, че ни е дадена пълнотата на този опит: „Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?” (Рим. 8:32).

Призоваването на Името Христово

Както споменахме в началото, за да бъде храмът осветен и осенен от благоволението на Бога, трябва Неговото Име винаги да бъде върху храма. Така и човекът, за да стане храм Божи, трябва винаги да носи в себе си Божието Име. Много често в Писанието виждаме как призоваването на Името на Бога спасява. „И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси” (Деян. 2:21; вж. Иоил 3:2). В Новия Завет всичко е още по-конкретно и съвсем ясно. Името par exellence, което Бог ни е открил, е Името на Господ Иисус Христос, затова и св. апостол Петър заявява с божествена власт, „под небето няма друго Име на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). През апостолските времена учениците на Господа са били наричани „призоваващите Името” и именно тези хора е гонел св. апостол Павел преди своето  обръщане: „не е ли тоя, който гонеше в Иерусалим призоваващите това име” (Деян. 9:21).  А по-късно, когато апостол Павел пише посланията си до различните местни църкви, той ги отправя до онези, които са „осветени в Христа Иисуса, заедно с всички ония, които призовават Името на Господа Нашего Иисуса Христа на всяко място” (1 Кор. 1:2). На друго място той уточнява за призоваването на Името, че за да бъде прието от Бога и да даде плода на вечния живот, то трябва да се извършва „от чисто сърце” (2 Тим. 2:22).

Така според православното Предание да се призовава Името Христово „от чисто сърце” е цел на всеки християнин и особено на монаха. Упражняването в такава молитва може да изглежда  просто, но всъщност е велика наука. Нужен е цял живот, за да се достигне състоянието на чистота на сърцето, когато то вижда Самия Бог според обещанието: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Целта на Иисусовата молитва е да направи човека способен да пребивава в присъствието на Живия Бог. Това присъствие е извънредно благотворно и изцелително. Неговата сила поглъща духа на злото, изцелява ума и сърцето на човека. То прави човека „цял”, т. е. възсъединява съществото му. В това състояние на цялостност човекът има вече само една мисъл, едно усещане, една цел на духа, едно желание, един копнеж, и той се покланя с дух и истина на Единия Бог, Светата Троица. Това състояние се постига преди всичко чрез покайна молитва и чрез „еднословната молитва” или така наречената Иисусова молитва.

Името на Христос е неотделимо от Неговата Личност, ето защо, ако призоваваме Името с внимание и смирение, ние привличаме действието на Светия Дух върху себе си. И това е тайната, която прави Иисусовата молитва действена и плодотворна: вниманието и смирението. Когато се молим с тази молитва, двата нейни фактора, които я правят възможна, трябва да бъдат в хармонично единство. Единият от тях е малък, а другият – голям. Малката част е усилието на човека да се съсредоточи в сърцето си и смирено да отвори духа си , за да приеме по-голямата част – благодатта на Светия Дух, без която човек не може да върши нищо. Теорията на тази духовна практика е проста. Но за да запечата Името Христово дълбоко в сърцето ни и да звучи непрестанно вътре в нас, за това дело е нужно голямо себеотречение, както и дар на благодатта.

За упражняването на Иисусовата молитва са написани много книги както в миналото, така и днес, и особено през последните петдесет години, затова няма да влизам в подробности. Бих искал обаче да обърна малко повече внимание на един момент, свързан с тази „еднословна молитва”.

Иисусовата молитва е молитва с „една мисъл”. Всъщност именно нейната простота я прави напрегната. Когато съсредоточим ума си в думите на молитвата, или по-скоро сведем ума, който е потопен в Иисусовата молитва, в горната част на сърцето си, ние по този начин първо преодоляваме разсейващо действие на въображението и привързаността към тварния свят – следствия на падението, и второ – заставяме ума и сърцето да живеят с една мисъл, с мисълта за Бога, придружена от покаяние. Това аскетическа практика води до съкрушение на сърцето, което чрез духовната болка става чувствително. Постепенно то се превръща в център на цялата личност. Духовната болка привлича ума в сърцето и той влиза и се установява вътре в него. Болката и смирението привличат Божията благодат, която укрепява и съединява ума и сърцето. Това съединяване е процес на изцеление, който се извършва чрез съработничеството на човешкия и божествения фактор, както вече бе казано. За човека, който е изцелен и е постигнал вътрешно единение чрез своите усилия и по действието на благодатта, състоянието на вяра е естествено. Той става способен и да изпълнява Божията заповед: да обича Бога „с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22:37; вж. Втор. 6:5). Копнежът по Бога завладява целия му живот.

По време на духовната борба за придобиването на непрестанната Иисусова молитва човек получава знание за много от духовните явления на живота в Христос. Чрез усилието да държим ума в сърцето си чрез едната мисъл за Бога, ние постепенно достигаме състоянието, в което „не са ни неизвестни неговите (на сатаната – б. а.) замисли” (2 Кор. 2:11), както казва апостол Павел. Нещо повече, чрез тази молитва ние се научаваме по положителен начин да „грабваме” от Бога онези знаци, които разширяват сърцето и „пленяват всеки разум, за да бъде покорен на Христа (2 Кор. 10:5). Тогава всичко започва да съдейства за нашето освещаване чрез любовта в Светия Дух. Трезвостта на ума също става естествено състояние за нас, понеже Този, Който е седнал на престола на сърцето ни, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Иоан. 4:4).

Отец Софроний обаче винаги виждаше в духа си границите на сътворената човешка природа. Той говори и пише за чистата молитва, извършвана в Светия Дух, и определя като състояние, в което човек не усеща дори тялото си, а съзерцава Бога лице в Лице в нетварната Светлина. Това е състоянието на истинското богосиновство. Старец Софроний, подобно на своя духовен отец –  св. Силуан Атонски, се молеше благословението на тази молитва да слезе върху всеки човек.

Архим. Софроний, който установи реда на живота в нашия манастир, нарича молитвата „безкрайно творчество”. И напълно основателно, защото именно чрез молитвата човекът, който е създаден в началото по образ и подобие Божие, оправдава своя Творец, вложил в нашата природа семето на най-висши добродетели и слава.

Чрез призоваването на великото Име на нашия Бог и Спасител в дълбините на сърцето ни се вселява духът на смирението. Именно там започва нашето обновление от „Духа на осиновението, чрез Когото викаме: Авва, Отче!” (Рим. 8:15). Този Дух дарява на човека истинска молитва и „ходатайствува за нас с неизказани въздишки” (Рим. 8:26). Така у човека се възцарява благодатното Божие присъствие и той става „света планина” или храм на Бога. „А Божият храм е свят, и този храм сме ние, християните” (вж. 1 Кор. 3:17).

Придобиването на Словото Божие

Човекът става храм Божи чрез ревността и пламенния си копнеж за Божието слово. Когато словото влезе в сърцето и се вкорени в него, това е събитие, което разтърсва цялото ни същество. „Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки остър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни” (Евр. 4:12). Словото Божие завладява човека докрай  като заедно с това силата на  благодатта го вдъхновява и просветлява и така, според думите на апостола, „чрез вярата Христос се вселява в сърцата ни” (вж. Еф. 3:17).

Ето защо човекът, който носи Божието Слово на земята, се превръща в пророческо знамение от Бога за своето поколение. Словото на такъв човек носи благодатно  просвещение в  сърцата на неговите събратя, с което те намират разрешение на многобройните си мъчителни проблеми.

Заключителни думи: монашеството като дар на Светия Дух

Мнозина смятат монашеството за нещо безкрайно тъжно и дори мрачно. За онези обаче, които са избрали този път, то е безценна привилегия и велик дар на Светия Дух така, както е,  разбира се, и целият ни живот във вярата в Христос.

Св. Теодор Студит, велик отец и учител на монашеството, говори за този начин на живот с огромно вдъхновение като го нарича „трета благодат”. Първата благодат е Мойсеевият закон. Втората е онази „благодат въз благодат”, която всички сме приели от пълнотата на Христос, според думите на св. Йоан Богослов (вж. Иоан. 1:16). И накрая третата благодат е монашеският начин на живот, даден на човека. Монашеството е небесно житие на земята, подобно на живота на ангелските сили, които служат само на едната Божия воля. С усвояването на този дар човекът осъществява в историческото време онова, което по своята същност надхвърля границите на земята. С други думи, човек още оттук предвкусва Царството Божие, „дошло в сила” (Марк. 9:1).

В четвърта глава на Посланието до ефесяните апостол Павел говори за даровете на Светия Дух като първо изброява общите дарове, а след това служебните. По средата обаче той говори за слизането на Христос в най-долното място на земята, т. е. в ада, последвано от възкачването Му „по-горе от всички небеса”. Апостолът казва, че всички дарове на Светия Дух извират от това снизхождане и възхождане на Христос. Монашеството дава на човека възможност да се уподоби на Христос в Неговото смирение и слизане в ада, без да погине. Колкото по-дълбоко слиза монахът в подвига на послушанието и покаянието, толкова по-високо възхожда чрез благодатта  на Христос, Който е извървял този път.

Господ казва на учениците си: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях и велможите властват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга” (Мат. 20:25-26).

Светът прилича на пирамида. На върха са владетелите, които господстват над народите. Човешкият дух обаче търси равенство и справедливост. Господ е дал решение на тази дилема. Той преобръща пирамидата като поставя Себе Си на върха й, т.е. най-отдолу. Той носи тежестта и немощите на преобърнатата пирамида, която е тялото на цялото човечество. Следователно всички негови ученици, водени от Светия Дух, слизат долу –  при върха на обърнатата пирамида, за да се съединят с Христос. И именно това снизхождане и съединяване с Христос се стреми да осъществи монашеският живот.

На върха на пирамидата се излъчва също и благоуханието на Пресветия Дух.

Монахът се „подчинява на всяко човешко началство, заради Господа” (вж. 1 Петр. 2:13). Той се съединява с Главата на обърнатата пирамида – Христос – и така получава в дар състоянието на Самия Христос. Чрез благодатта на Светия Дух монахът носи в себе си цялото човечество и се моли за целия Адам. И тъкмо този дар на разширяването на сърцето до безкрайност е наградата на монашеското призвание за онези, които са го приели пламенно. Този дар прави човека подобен на Христос – Новия Адам.

На пръв поглед монашеският път изглежда горд и егоистичен и до известна степен това е така. В началото човек не е свободен от греха и страстите и се нуждае от изцеление. Той знае, че Христос не е служител на греха. Ето защо монахът се труди ревностно и когато убеди Бога, че не е „псе”, Бог го приема като Свой син и му поверява светинята Си – изобилието на вечния живот. Тогава във и чрез този човек Сам Христос благоволява да служи на спасението на света. И това е най-великото служение, което монахът може да даде на света, ако, разбира се, принесе плод в собствения си духовен живот.

Монашеството няма функциите, присъщи на литургичното свещенство. Чрез своя смирен живот на послушание и покаяние монахът става свещенослужител първо на собственото си спасение, а след това – чрез молитвата за целия свят – става участник и в царственото свещенство на Христос и така служи за спасението на целия Адам, на цялото човечество.