Хрониките на един затворен храм, или как лесно се затваря и трудно се отваря

Коментар от редакцията

Във връзка с изгонването на двамата духовници от Руската църква в София и последвалите събития,  публикуваме лична гледна точка на един от нашите читатели. Авторът от години е свързан с българската енория на храма. Той пожела да запази анонимност. Решихме да уважим тази негова молба, с пълното разбиране за безпрецедентната политическа ситуация, в която се намираме. И дори решихме да използваме повода за кратка бележка върху пропагандата и свободата на словото.

Днес, в най-доброто от всички демократични времена за България, гледна точка, която смущава официалния наратив, е нежелана и невидима за казионните медии. Нещо повече: носителите на критично мнение за политическите процеси в страната стават жертва на отменящата култура, категоризирани като „проруски“ врагове на демокрацията (новите врагове на народа).  Погазването на политкоректността  води до стигматизиране , атаки срещу личността, уволнения от държавни структури, засягане на професионални интереси , неблагоприятни последици в личната и обществената сфера, и дори съдебно преследване. В същото време брутални публични прояви, като например придобилото известност изказване на проф. Евгений Дайнов за стачкуващите енергетици, срещат толерантност и практическа подкрепа (етичната комисия на НБУ не намери проблем в такива изказвания), когато са в синхрон с правителствената политика.

Като съзнава и отчасти понася тежестта на тази патологична атмосфера от последните месеци, екипът на Православие БГ  продължава да търси реалните очертания на събитията.

Официалната позиция на ДАНС за експулсиране на духовниците от Руската църква, декларирана без посочване на фактология за подривната им дейност (за което Православие БГ писа в отворено писмо до Светия Синод на БПЦ), на практика легализира атаката срещу храма-подворие на Руската църква в София. Опитите да се изяснят реалните факти, които стоят зад това решение, се оказват свързани по подразбиране с подривната дейност на руските „шпиони в расо“.  Медийната кампания и тролингът в социалните мрежи създават привидност, че фактите са  ясни и установени, и че атаката срещу медийния фиктивен образ на руското православие, създаден за целите на политическата употреба, е в служба на Бога и на Отечеството.

Но истината е, че фактите  не са ясни. А действията на ДАНС в този шпионски скандал предстои тепърва да бъдат проверени. Информативен в тази посока е цитираният в текста по-долу  коментар на (в оставка) председателя на комисията за контрол на специалните служби, ген. А. Атанасов. Той заявява, че има „интуитивно“ убеждение по темата, но очаква тепърва от ДАНС да представи на комисията за контрол на службите  информация за това какво и как е било установено в действителност. А ако няма такава информация, да обясни защо са изгонени духовниците. На въпрос на журналиста към ген. Атанасов, като вдъхновител на  действията по изгонването, какво все пак знае за шпионажа от македонските си колеги, генералът отговори, че  е получил тази информация от „вярващи християни от София, не от Македония.“ Такива са фактите.

Дали действително набедените двама руски духовници са извършвали шпионска дейност в България? Предстои да разберем.  Ако са справедливо обвинени, това е добре за тях, защото са изобличени и имат възможност да се покаят. Ако са несправедливо обвинени, това също е добре е за тях, защото са несправедливо гонени заради правда. „Знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро.“ (срв. Рим.8:28).

Хрониките на един затворен храм, или как лесно се затваря и трудно се отваря

На кого пречеше Руската църква? На тези, които не искаха да признаят факта, че вече не се черкуват там. На тези, които цяло десетилетие работиха срещу пастирската дейност на храма. На тези, които освиркваха и ругаеха на протести и шествия. Това няма никакво значение, но истината е, че всички те работеха за затварянето на храма. Злото няма лице и име, то има жертви на греха. Затова и какво да кажем, освен горко на онези, които затварят, оскверняват и рушат храмове (дома Господен).

През изминалите дни станахме свидетели на поредното политизиране на Православната църква в България.

Какво се случи:

Настоятелят на Московското подворие в София, заедно с още един свещеник и един работник от храма, бяха изгонени от България като шпиони. Това стана не без съдействието на приятелска служба за сигурност. Държавата се намеси, без да си дава сметка що е то дипломация. Как се общува между държава и Църква. Без да знае как общуват поместните църкви помежду си.

Дали държавниците бяха подведени? Вече няма значение. По делата им ще ги познаете. Вместо да проучи, държавата се намеси така, както го правеше преди 10 ноември 1989 г. Каква ирония –  колкото повече бягаме от миналото си, толкова по-често то ни напомня, че не сме научили уроците му.

Как се случи:

Седмица преди началото на събитията у нас, правителството на Северна Македония гони няколко руски дипломати и забранява влизането на архимандрит Васиан в страната.

Наши „независими“ църковни сайтове и форуми подемат кампания срещу храма.

Подават сигнал до ДАНС. „Генералът“ (ген. Атанас Атанасов – бел. ред) в предаването „120“  от 24 септември се оправда пред водещия журналист, че „група православни християни, черкуващи се там“, са подали сигнала.

Разбира се, знае се и въпросната група от „гражданското общество“ на  „православните християни“, която веднага започна да дава интервюта в знакови медии, да повтаря известните клишета и да поставя етикети.

Какви са обаче истинските последици от действията на тези хора, които не бяха предвидили факта, че гонейки настоятеля и секретаря, всъщност оставяха храма без неговото административно управление? Настоятелят затваря храма и предава ключовете на посланика до идването на новия настоятел. И едва тук тези хора се сещат, че са преминали протоколите на дипломацията, така че се налага да включат ръководството на БПЦ, за да им поправи грешките.

Реакциите не закъсняха:

Един митрополит настоя Патриархът да се намеси.

В качеството си на Софийски митрополит, Българският патриарх назначи двама свещеници и един дякон, които и до този момент служеха в Подворието от българска страна, за да излезе от деликатната ситуация, в която го бяха поставили.

Но те пропуснаха един факт: собствениците бяха заключили храма до изясняване на казуса.

За да бъде разрешен случаят, Патриархът изпрати писмо до руския си събрат, патриарх Кирил.

Действията на Българския патриарх бяха подкрепени от събранието на Светия Синод  на БПЦ от 3 октомври тази година.

През това време беше направена следваща стъпка в кампанията. Заеха се  да оспорват собствеността на храма. Каноничното му съществуване. Начина му на управление. Изказване направи дори министърът на правосъдието, както и политици.

На 4 октомври Руският патриарх отговори на Българския патриарх.

Чака се решението на Светия Синод на РПЦ за назначаването и изпращането на нов руски настоятел на Подворието.

Защо се случва това?

Всичко описано е плод от една страна на политизирането в Църквата и обслужването на чужди интереси, а от друга – на съвършеното непознаване на църковните взаимоотношения и договорености между двете поместни църкви, БПЦ и РПЦ, от 1953 г.

Следва да си зададем много въпроси. Как така стана жертва на обстоятелствата този храм? Да очакваме ли аналогични действия и с другото подворие на друга поместна църква, което се намира в София? Защо за тези, които се занимават с руската църква и нейното затваряне сега, не се оказва проблем друг храм на друга поместна църква, която е от години затворена и също е собственост на посолство? Тези действия плод на реваншизъм ли са, или са насаждане на омраза, непозната за вярващия човек? Защо някои цитират канони, които са им изгодни, а пропускат удобно, че каноните могат да се отменят и заменят с други канони, в зависимост от събитията – акривия (строго съблюдаване на закона) и икономия (смекчено прилагане на закона)? Не е ли това умишлено нагнетяване на обстановката, за да извлече някой лична облага?

В крайна сметка, потърпевши от този театър на абсурда се оказаха българското духовенство, което служи в храма, всички вярващи, които се черкуват там, и хората, които намираха молитвена утеха при гроба на свети Серафим. Действията на българското правителство навредиха на Православната църква в България и я върнаха в годините на комунизма. Това може да радва само едного – княза на този свят.