„Храм от светлина въз светлина“ – за стогодишнината на храм „Свети Пантелеймон“ в София

„Благодаря на Бога, че е оставил все още трезвомислещи хора, неподкупни, търсещи истината. А истината е една – Бог е истината.“ Повече за историята на храма разказва протойерей Димитър Тухчиев:

„Този храм наистина е забележителен, защото неговите строители ни показват силата на духа. Прокудени, осиротели, ограбени, ощетени от този чудовищен експеримент, разтърсил целия свят, те намират сили да започнат отначало. Историята на храма е историята и съдбата на тези хора. Оцелелите и достигналите до нас бежанци са елита на тогавашна Русия, с тях идват и обикновени хора.

Някои са аристократи – князе и графове, други са работници, слуги, майстори, техници, инженери, художници, артисти, музиканти, учени, военни, духовници и т. н. Това са строителите на този храм и на много други като него. Храм „Свети Пантелеймон“ се организира като духовна община  (енория) още с пристигането на първите военноинвалиди в България в началото на двадесетте години на 20-ти век. По- конкретно – през 1923 г. се заселват първите му обитатели, пристигат техните семейства. Организираната общност има нужда от духовник, и това са първоначално военните свещеници, които ги обгрижват. Създават се съюзи и организации които се подпомагат взаимно. Сградата на храма е построена през средата на 30-те години. Като част от имот на Съюза на руските военноинвалиди в България, председателстван по това време от Д. Абрамович.

Храмът в духовно отношение първоначално е част от българската епархия на Руската Задгранична Църква, ръководена от свети Серафим, архиепископ Богучарски. Такъв остава до 1952 г., когато Руската Православна Църква дарява тези храмове, включително и нашия, на Българската Православна Църква. След това храмът продължава да се обгрижва от руски духовници, преминали на служение в БПЦ, до началото на седемдесетте години на 20-ти век, когато почива последният руски свещеник, прот. Василий Мирович. Оттогава до ден днешен храмът се обгрижва предимно от български духовници. През 1977 г. по решение на Св. Синод е предаден на Московското подворие в София.

За съжаление през тези сто години храмът е преживял какво ли не. Но от всичко най-лошо е  отношението на човека – безбожник, изпълнил сърцето си с омраза, воден от лични амбиции и стремежи. През 1944 г. е одържавен, през 1994 г. е ограбен, през 2017 г. е затворен за един месец, през 2020 г. искаха да разширяват булеварда за сметка на храма и какво ли още не. Но Бог поругаван не бива и Той ни въздава според това, което сме си заслужили. Онези, които искаха да са първи, сега са последни, и никой ги не помни. След всяко подобно изпитание излизаме по-сплотени, по-уверени и със сигурност – с по-силна вяра. Хората спасиха храма с протестите си, със статиите и репортажите си, изразявайки своята гражданска позиция и недоволство от случващото се. Благодаря на Бога, че е оставил все още трезвомислещи хора – неподкупни, търсещи истината. А истината е една; Бог е истината.“

32у,ьОтец Серафим (Стоян) Ивайлов Желев е родом от град Търговище. Завършил е Природо-математическа гимназия в Ловеч, където в храм „Света Троица“, се включва в  детски-юношески църковен хор „Архангелски глас“ при Ловчанска света митрополия, в който пее четири години. През 2013 година започва образованието си в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, специалност Теология, а същевременно постъпва в смесения хор към Подворие-храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“, с диригент г-жа Василена Ченова, като клиросен певец. Завършва богословското си образование (степен – бакалавър) през 2018 година. На 15 януари 2022 година е ръкоположен в дяконски духовен сан от Негово Преосвещенство Белоградчишки епископ Поликарп, и отново той го ръкополага в свещенически духовен сан същата година, на 21 май. Няколко месеца по-късно започва и служение в храм „Св. Пантелеймон“.Отец Серафим: „Храмът „Свети Пантелеймон“ дава благодат, спокойствие и изцеление“

„Последната една година за мен беше много интезивна, динамична, осеяна с множество служби, не само в храм „Свети Пантелеймон“, но и в Подворието на МП. „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“. През това изминало време изучавах практически литургичното служение, разбира се с помощта на моите братя от Светия олтар, различни видове богослужения – от Утреня, Вечерня, Всенощно бдение до Акатисти към просияли Божии угодници, Утреня с парастас, Пассия, преминах за пръв път като свещеник и през Великия пост, който беше от една страна наистина тежък, понеже постоянно богослужбите се изменяха по специален начин, съответстващ на периода, в който се намираха и за мен всеки ден беше нещо като „пръв след ръкоположение“, но от друга страна това бе и най-благодатното време, завършващо с кулминацията – Светлата Христова Пасха. Но в крайна сметка, служението ми в „храма на белогвардейците“ ме научи най-вече на отговорност и дисциплина, понеже там свещеникът служи сам, без да бъде подпомаган от дякон и в повечето случаи и от иподякони, и това е една голяма придобивка от гледна точка на опита в личен план, особено за млад йерей, какъвто съм аз. А в духовен аспект, храмът не спира да дава не само на мен, но и на всички люде, които го посещават, благодат, спокойствие, изцеление по молитвите отправени към светите икони –  защото те са отдадени през годините от хора, които твърдо са отстоявали вярата си и бих казал смирение лично за мен, като участник в тази йерархия.

Потомците на белогвардейците у нас са вече малцина, аз съм една от тях. Вие познавате ли се с някои, които посещават и до днес храма? Какви истории са ви споделяли?

За голяма радост, да! Това са семейство Балеви, които са четвърто поколение енориаши на храма. И по точно госпожа Людмила Балева, която е дъщеря на диригента Виктор Балев, който пък от своя страна е ръководил църковния хор при храма. Беседите с нея са както много интересни, така и поучителни.

От нея знам, че през 60-те години на миналия век, едно трудно време за Църквата и за всички православни, когато тя е била още подрастващо дете, в храма по време на Света Литургия е имало толкова много народ, че в някои случаи той не ги е побирал. Клирът е бил изпълнен с оперни певци с ангелски гласове, оградите които в момента разделят храма от „Дома за хората с деменция“, ги е нямало, защото точно там са живеели белогвардейските емигранти – графове и графини. Децата са имали възможността да тичат и играят на воля по площта на целия комплекс, всички са били като едно задружно семейство. Но това, което ми направи най-силно впечатление е разказът ѝ за руските инвалиди, които е посещавала със своите родители. Тя ми е споделяла, че всеки един от тях е притежавал по няколко икони, които са били установени в стаите им за пребиваване. И тук възниква въпросът, как тези хора, бягащи от репресиите са успели да вземат със себе си всички тези свети образи. Това говори в съзнанието ми за едни наистина доблестни християни с изключително силна вяра.

– За своя юбилей църквата е облагородена с нов иконопис в олтара и по стените. Къде са старите икони, донесени от белогвардейците? Съхраняват ли някъде или ги оставихте където си бяха отпреди сто години?

– Да, Слава Богу, храмът се удостои по Неговата велика милост с нов иконопис. Но тук е важно да отбележим, че не всички икони, които първите белоимигранти са принесли, са в храма. В началото енорията се е състояла от 180 души. Та както споменахме, че всеки от тях е притежавал по няколко, ясно се разбира, че в този случай техният брой става много голям. Със сигурност не са всички, но съм длъжен да изтъкна четирите чудотворни икони – две на св. Пантелеймон, една на Пресвета Богородица „Одигитрия“ и един образ на Тихвенската Божия майка, чрез които са ставали немалко чудеса и изцеления. В момента те са на най-видни места в храма, с изключение на Пресвета Богородица „Одигитрия“, която се реставрира, но съвсем скоро този свят образ ще бъде върнат обратно. От нас се иска винаги да търсим не само тези, но и всички свети образи, да им принасяме молитва, запалена свещ и благовонно ухание на тамян, та по този начин те да ходатайстват пред Господа и да ни помагат!“

 

„Храм от светлина въз светлина“. Една от важните стъпки от подготовката за предстоящия празник са новите стенописи. Иконописецът Петър Николов разказва за работата си по обновяване на храма следното:

„Тази църква е феномен в пейзажа на православна София. Предвид специфичната си история, храмът сега е своеобразна духовна съкровищница с няколко документирано чудотворни икони. Усещането за присъствие на наскоро прославения в лика на светиите „Дядо Владика Серафим“, който е служил тук, но най-вече вътрешността на храма е пронизана със спомена или паметта на тези, които са го построили и обитавали молитвено. Има един много сполучлив израз на руски за икони, чрез които през вековете Бог е проявил особеното Си благоволение към предстоящите, наричат ги „намоленные“. Този храм е обилно „намолен“ и това се усеща там вътре. Започвайки работа по художествения проект, за мен водеща беше идеята да не нарушаваме по никакъв начин хомеостазата на храмовото пространство.

Иконографията на олтара е строго традиционна, но предвид, че новата живопис е ограничена само на   това място, подбрахме композиции и отделни фигури, които компресирано да разкриват основната тема за спасението и изкуплението на човека и доколкото е възможно да се вплете историческият контекст на конкретното място. Отляво и отдясно в горния регистър имаме по две композиции една старозаветна и една новозаветна. На условно северната стена имаме сцената „Старозаветна Троица“, като символ на Предвечния Божествен Съвет, където е изречено Творението на света и човека, както и идеята за Спасението на сътвореното чрез Боговъплъщението на Един от Троицата, а именно Сина. Веднага до тази сцена е разгърната композицията на Христовото Рождество – началото на обещанието в историята. На другата стена огледално се намира финалът на този процес с композицията на Възкресението или „Слизането на Христос в ада“, отляво на тази сцена е изобразен разказът за трите отрока в пещта според книгата на пророк Даниил. Тя съответно е старозаветен предобраз на Христовото възкресение, това е подсказано и с художествени средства чрез жестовете и колоритните петна в живописното поле. Противопоставянето на контрастни иконографски сцени през пространството на храма е много характерна черта сред високите образци на православното храмово изкуство, което превръща зрителят в своеобразна ос около която храмът се „върти“ според израза на св. патр. Фотий. Конкретно в нашият случай тази идея е реализирана в максимална степен, като тук се включва и източната стена, където в горния регистър е изобразена Евхаристията или „Причастие на апостолите“ .

Композиционен център тук е изображението на Небесния престол, пред който престои Сам Христос, тъй като в княжевския храм на това място в центъра имаме голям прозорец можахме само да загатнем на стената за този Престол, това пък някак спомогна психологически човек да поиска да завърши в съзнанието си недостигащото в изобразителното поле и по естествен начин това се пренася върху… св. Трапеза, където йереите извършват положената Евхаристия. Тази символика се подчертава и от витражното изображение в средния прозорец на св. Богородица, като Трапеза на Живия Хляб. Изображенията от долния регистър допълват общата композиционна идея. На източната стена са отците литургисти – св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и св. Григорий Двоеслов, които са ни оставили богослужебните чинове по които днес се отслужва Св. Литургия. На север под „Рождеството“ има две композиции, които разкриват двете естества на Богочовека Иисус Христос, съответно човешката природа, чрез „Неръкотворният Убрус“ и божествената във „Видението на св. Петър Александрийски“. От другата страна имаме пет фигури на свещенослужители, които показват връзките между българската и руската църква през различните исторически времена. Все пак основен акцент тук е тяхното място, като проповедници и свидетели на Христовото Евангелие, което се подразбира от текста на свитъка в ръката на св. Киприан Киевски и Московски, който всъщност е част от възкресното богослужение, а именно химнът „Воскресение Христово видевше…“. В крайна сметка, според мен художествената украса на нашия храм формира един цялостен триизмерен ансамбъл, който не само илюстрира, но включва в себе си и реалиите на олтарното пространство. По този начин присъстващите тук са подтикнати да не бъдат само зрители, а пълноценни и активни участници в предложения наратив.

В навечерието на двойния празник на храма „Св.Пантелеймон“ какво бихте пожелали на служещите в църквата, на миряните, енориашите, и посетителите на този старинен храм с дълбока история?

На всички желая благоденствие, благополучие, здраве и крепка вяра. Относно храма бих искал да си пожелаем той да се съхрани и процъфти като молитвен дом. Даже си мисля, че ако по някаква злощастна причина бъде разрушен в този си вид и предаден на забрава от човеците, на това място все едно ще продължи да се издига пак същия храм изцяло от светлина въз светлина“.

 

„Правилната употреба на музиката може да ни помогне в молитвата“: Църковнят певец и  диригент Иван Янакиев – за църковното пеене и новосъздадената школа за църковно пеене  към храма „Свети Пантелеймон“:

Какво е за Вас църковната музика? Как я усещате?

Църковната музика е молитва, съчетана с музика. Тя е помощен инструмент, с който благоукрасяваме служението към Бога на клириците в олтара. Музиката по време на Богослужение изобразява молитвата на верните – пеещите по време на Богослужение са събирателният образ на верните, а църковната музика е съучастие в службата – певците пеят от името на народа.

От друга страна, чел съм случаи от житията на светиите, в които по време на богослужението на Божи угодник в храма няма никого, а отвътре се чува ангелско пеене. Оттук извеждаме вече казаното, че музиката е дадена от Бога – небесните ангели изпълняват, или по-скоро свеждат до знанието на човека, Божията воля.

За усещанията на музиката – Светите отци ни съветват да не обръщаме внимание на усещания, а да търсим Бога в молитва. Много е тънка границата между това, да превърнем църковното музициране от духовно намерение в душевно преживяване и така тя да служи (макар и криво) повече на изпълнителя, отколкото на Бога. Харесвам светоотеческото учение за трисъставността на душата (разум или ноос/нуус, чувства и желания) можем да кажем, че ако разумът ни по време на молитвено пеене не е насочен към Бога, то има реална опасност пеещият да остане подвластен на чувствата и дори желанията, че дори и страстите, които музиката е способна да възбуди в човек. От друга страна, когато има разумен духовен стремеж към Бога, тогава чувствата и желанията са поставени на тяхното правилно второстепенно място, и това помага певецът да е насочен към Бога, а не към към собствените си преживявания.

С какво се отличава църковното музициране? Къде е спецификата му?

Най-хубавата и специална особеност на църковната музика е, че тя звучи в името на Бога. Певците в храма по време на богослуженията имат възможност да съучастват в молитвите на свещениците. С тяхното „Аминь“ се утвърждава, че от началото на Светата Литургия ние се намираме вече във времето на Благословеното царство на Отец, Син и Светия Дух.

Църковното музициране е молитва. Това стои на първо място. След това идват професионалните специфики – репертоарни, вокални, ансамблови. Те не са маловажни, но ако няма молитва, дори най-съвършеният хор или певец ще бъде чужд на същността на богослужението. Трябва да внимаваме да не попаднем под изобличаващите думи на Спасителя „Горко вам … задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубав,… (Матей 23:27)“.

Вие сте четец и певец в Патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски“, където ръководите и делничния квартет. Разкажете ни подробно за тези дейности?

В катедралния храм се извършва ежедневно утринно и вечерно Богослужение, в което музикалната отговорност е възложена на ежедневен мъжки квартет. В момента пеем пет души. Това е единственият в България подобен ежедневен мъжки квартет. Негов ръководител в годините е бил Светейшият Патриарх Неофит (като архимандрит). И досега пеем от нотираните от него тропари и стихири на осемте гласа. Мисля, че говоря от името на всички певци, че сме благодарни и за оставеното от него наследство. По-често с ежедневния квартет участваме в делничните утринни и вечерни Богослужения, но от тази година по благословение на настоятеля на храма мелнишкия епископ Герасим участваме и в делничните Литургии в катедралата. През юли ще пеем и всенощно бдение.

Пеете и в хора на подворието на МП в София „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“. Има ли разлика между руското църковно пеене и българското? Как ги комбинирате?

В подворието на Московския Патриарх „Св. Николай Чудотворец“ и в Катедралния Старопигиален патриаршески храм-паметник „Свети Александър Невски“ се пее четиригласно хорово на празничните и на ежедневните служби. Това е една съществена прилика, която в случая е обща за избора на музикално благо украсяване на Богослужението в двете поместни църкви. Една от съществените разлики, е че в Подворието „Св. Николай Мерликийски Чудотворец“ се служи по Йерусалимския типик, който е манастирски (В РПЦ няма граждански типик), а в БПЦ имаме Константинополски типик, който е адаптиран за служение в градските църкви. Съществената разлика се състои в това, че манастирският тип Богослужение е по-пространен, а градският – по-концентриран.

– С какво се отличава гръцкото църковно пеене? Защо има тези разлики предвид, че всички са източно православни ортодоксални?

За съжаление не съм специалист по гръцко/византийско църковно пеене. Единствените две разлики, за която мога да говоря е, че ментово нотно писмо се различава от петолинейното и че гръцкото/византийско пеене е преимуществено едногласно (монодийно).

Ръководител сте на школа по учебно църковно пеене по западни ноти в храма „Свети Пантелеймон“ в София, който тази година празнува 100 годишен юбилей. На кого преподавате там? Кои са вашите ученици и кой може да се запише в хора и на учебните часове?

От месец декември по покана на предстоятеля на храма, прот. Димитър Тухчиев, започнах да водя ежеседмично в събота школа по западно многогласно хорово църковно пеене (напълно противоположно по звучене на източната гръцка/византиска практика). Събрахме се 5-6 души, които имат интерес и време. Участваме в Литургията и оставаме след нея. Говорим за песнопенията от литургията, техният литургичен смисъл и пеем различни многогласни песнопения. Така прекарваме сутринта от 9 ч. до 11:30 в пеене и молитва.

Храмът се подготвя да посрещне своя стогодишен юбилей! Това е изключително значимо и благодатно събитие за тази света обител. С какви песнопения ще отбележите този празник?

За песнопенията на Храмовия празник (Всенощно бдение на 26.07 от 17:00 и Света Литургия на 27.07 от 9:00 ч.) ще се погрижи хорът на Подворието „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“. Сигурен съм, че диригентката Василена Ченова-Стефанова ще подбере такива песнопения, каквито подхождат на тържественото събитие.

И нека завършим това интервю с псалом, с псалтир, молитва – какъв ще е Вашият избор?

Нека да погледнем познатия ни първи псалом, който ни дава наставления какви трябва да бъдем:

„…А в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем! И ще бъде той като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време, и чийто лист не вехне; и във всичко, що върши, ще успее. (Пс.1:2-3)“

И вторият псалом, който също ще споделя, е с номер 126:

„Каквото са стрелите в ръката на силния, това са младите синове. Блажен човек, който е напълнил стрелника си с тях! Те няма да се засрамят, когато ще говорят с враговете при портите. (Пс.126:4-5)“

Приемствеността е принципът, с който устояваме на бурите в житейското море. Тази част от 126 псалом ми звучи едновременно като изобличение за всички нас, независимо от коя страна сме, но дава и стъпките, по които да се изправим и да получим това, което Бог чрез пророка си Свети Цар Давид дава като обещание в първия псалом.

Слава на Бога за всичко.

 

Източници на текст и снимки: Факти.БГ , Фейсбук страница на храма „Свети Пантелеймон“, сайт на храма „Свети Панталеймон“