“Аз бях спасена от дагестанец”. Четиво за ксенофоби и ислямофоби

В края на юни т. г. младеж от Дагестан спаси с цената на собствения си живот момиче, което се давеше в река Москва. Спомнихме си още няколко подобни случая, когато мигранти от мюсюлмански страни са рискували живота си, за да помогнат на нас – хората, които ги мразят и ги смятат за “навлеци” и “пришълци”.

Спасил момичето, но се удавил сам

Трагедията се случила на 29 юни на брега на река Москва в местността Серебряний Бор. 25-годишният дагестанец Рашид Салахбеков дошъл тук на излет с колегите си от хипермаркета “Ашан”. В един момент младежът чул викове за помощ от момиче, което било доста навътре в реката.

Младежът веднага се хвърлил във водата. Доплувал до давещото се момиче, сграбчил го и го повлякъл към   брега. В това време към тях вече плувал един от колегите му. Рашид успял да му предаде момичето, но пък сам започнал да потъва. Още два пъти главата му се показвала над водата. Но на третия път вече не изплувал – изглежда, че изгубил сили. Тялото му било намерено от спасителите чак след едно денонощие.

Спасената млада жена е на 24. Веднага след произшествието тя била приета в болница. След като дошла на себе си, тя разказала, че изобщо не умее да плува, но се поддала на уговарянията на приятелите си и влязла във водата. Течението я понесло веднага далеч от брега, а какво е станало по-нататък – не помни.

В родното село оплакват и досега Рашид. Както предава телевизионният канал “Вести”, семейството на младежа го чакало за сватбата му, а вместо това го дочакали за погребение.

— Да спасиш живот, жертвайки своя, е подвиг — казва чичото на Рашид Мухаджир Салахбеков. — Той постъпи като герой, като истински дагестанец.

Този млад мъж пожертва живота си заради непознат човек. Много ли хора измежду нас биха направили същото?

“Никога няма да забравим този ден”

Подобна история се случи и в Тюмен през 2013 г. Чеченецът Шамил Манаев заедно с приятеля си Светослав и още неколцина техни състуденти отишли да се изкъпят в местния язовир.

Светослав заедно с приятелката си влязъл навътре, а когато се огледал, видял, че слабичкият Шамил се опитва да изкара на брега техен приятел, който съвсем не умеел да плува. Разбрал, че се случва нещо лошо и се хвърлил на помощ, довлякъл давещия се човек до брега, но изгубил от погледа си Шамил. Младежът вече бил под водата.

Приятелите му се втурнали трескаво да го търсят, но наоколо практически никой не им обръщал внимание, въпреки че в момента на произшествието в района на язовира имало повече от стотина души. Извадили Шамил след няколко минути, но той вече бил бездиханен.

— Шамил беше само на 18 — разказва сестра му Елиза Манаева. — Ние сме от Урус-Мартановския район на Чечения. Беше честно, почтено, много чисто момче. Успя да завърши само първия курс на Тюменския архитектурно-строителен институт. Никога няма да забравим този злощастен ден.

“Абе вие с пожар ли ще ме уплашите…”

През март тази година в московски блок на ул. “Изумрудная” стана пожар. Както разказва мигрантът от Чечения Анзор Чантиев, който е бил очевидец и участник на тези трагични събития, димът от пожара се виждал отдалеч.

“Минавахме наблизо с кола заедно с един приятел. Видяхме валма дим и спряхме, за да видим какво става, а когато чухме някаква жена да крещи, че там вътре е детето ѝ, не можехме да останем настрана. Втурнахме се към горящите жилища на втория етаж всички — чеченци и дагестанци, а също и едни скинари, които случайно се бяха оказали там. Никой не мислеше за конфликта между нас, просто си помагахме с каквото можехме”.

Мъжете си помагали взаимно да се покатерят върху козирката над входа, а оттам през прозорците в стаите, за да извадят хората от горящите жилища. Успели да спасят 6-7 човека. Двама все пак загинали, единият още в самото начало на пожара. Когато попитаха след това Анзор било ли му е страшно в този момент, той каза, че не е изпитал никакъв страх. Живял в Грозни по време на войната, нагледал се на взривове и пожари, та вече с нищо не можеш да го уплашиш.

“Хората наоколо стояха и снимаха с телефоните си”

Този случай, който стана в Красноярск през 2014 г., промени отношението на хората към гастарбайтерите, наводнили столицата на този край.

“През този ден двамата с брат ми бяхме на работа — разказва азербайджанецът Сабухи Рахимов, — работехме както обикновено на пазара. Изведнъж виждаме силна струя пара, в началото не разбрахме какво е това, аз от любопитство отидох да погледна. Гледам, на пътя стои автобус, а изпод него изригва пара. Тичам обратно при брат ми, викам му: “Идвай да помагаш!” След две минути вече бяхме там.

Оказа се, че автобусът е минал над улична шахта, която бълвала пара. Под колелата му капакът на шахтата се преобърнал и от нея изригнал огромен фонтан вряла вода. Защо шофьорът не е заобиколил опасното място — не е ясно, всички други коли, виждайки парата, просто я заобикаляли.

Наблизо стоят хора, снимат с телефоните си. От автобуса викове, плач, думкат по вратата, но тя не поддава. Самите хора не се виждат, само пара. Аз крещя: “Бързо, изкъртете вратата, онези ще се сварят вътре”. Почнахме да я бутаме, но отвътре също натискат, безполезно е.

Тогава аз се разтичах наоколо, грабнах камък и ударих с всичка сила по стъклото, то се счупи, отвътре изригна пара, видяхме пътниците. Пъхнах ръката си вътре и досчупих стъклото, разсякох си дланта и пръстите. Сега вече моите другари изкъртиха вратата. Извадихме първата жена, тя беше най-близо до нас и викаше: “Помогнете ни, ще умрем”. След това се напъхах до половината в автобуса и започнах да измъквам останалите. Някои вече бяха без съзнание, някои бяха в състояние на шок, всички викаха и плачеха, дори мъжете. Брат ми заедно с неговия приятел през това време извеждаха хората през вратата.

В един момент се огледах, за да повикам още някого на помощ. Тълпата — към двеста души — продължаваше да стои и да снима. Викнах на мъжете: “Помогнете!”, но те ми отговориха: “Как, ама това е вряла вода!”

“Там могат да са вашите жени и деца”, мина светкавично през ума ми. Но вече не успях да го извикам или пък разбрах, че е безполезно, не помня.

Общо извадихме 15-20 човека, някои изскачаха сами. Когато в автобуса настъпи тишина, аз се вмъкнах вътре, огледах се да не е останал някой, страх ме беше, че някое дете е могло да се скрие под седалките и да мълчи, вцепенено от ужас”.

Най-много от тази трагедия е пострадала кондукторката Елена Гранкина. Обгорени са 30 процента от тялото ѝ: двете ръце и двата крака. Тя се измъкнала последна. За разлика от шофьора, който избягал пръв, зарязвайки хората в смъртоносния капан, тя до последно се опитвала да направи нещо: пробвала да отвори люка, думкала по стъклото.

След няколко месеца Сабухи посети жената в центъра за лечение на изгаряния в Красноярск. Присъстващите на срещата не можаха да сдържат сълзите си.

— Бог да ви благослови — от нахлулите спомени очите на Елена се зачервиха и устните ѝ затрепераха, — ако не бяхте вие, щяхме да загинем всички. Този ден аз изобщо не трябваше да съм на работа, имах насрочено интервю при друг работодател, просто шофьорът ме помоли за заместя сина му. И аз се съгласих…

Между другото, самият шофьор така и не дойде да посети Елена. Въпреки че жената е сигурна: за трагедията е виновен най-вече той. Не искал да изпуска хората, които стояли на следващата спирка и затова решил да не заобикаля опасното място, а да мине през него.

— Когато изскочихте от вътрешността на автобуса, паднахте право във врялата вода, не можахме да ви извадим веднага, простете — извинява се Сабухи.

— А пък аз изобщо не ви помня — отговаря Елена, — само две силни ръце, които ме издърпаха от смъртта. Такъв ужас не съм видяла през целия си живот.

Сабухи е женен, има две дъщерички. Не се замислил нито за миг дали трябва да се втурне да спасява хората на място, където би могъл да загине сам.

— Вече 15 години живеем в този град — разказва младежът, — чувстваме хората тук като свои. Моите роднини от Азербайджан ми се обадиха веднага след това и казаха, че се гордеят с мен. Но аз не смятам, че съм направил нещо особено, просто постъпих така, както са ме учели моите родители. Помня, че като момче разтървавах всички побойници на нашата улица.

Кметът на Красноярск награди Сабухи и брат му и ги обяви за почетни граждани на града. Това по думите на Сабухи е голяма чест за него и неговото семейство.

Благодарим ви, “навлеци”

Не ми е приятно да го призная, че някога и аз се стараех да заобикалям гастарбайтерите отдалеч: шумни, досадни — не можеш ги разбра какво искат. Промени ме една случка. Бях студентка първи курс, живеех в общежитие. Случи се така, че веднъж си порязах сериозно ръката. Беше доста късно, след полунощ, изтичах в коридора, мобилни телефони тогава нямаше, стаичката на портиера беше заключена, нямаше как да извикам бърза помощ.

В този момент от съседната стая излезе да изпуши една цигара чеченско момче — то живееше заедно с наша състудентка. Ние дружно ги осъждахме, а от него страняхме, въпреки че дори не знаехме как се казва. Младежът веднага взе нещата в свои ръце: проми раната, превърза я, спря кръвотечението, даде ми обезболяващо и още дълго време седя търпеливо до мен, докато аз, бледа от шока и вида на кръвта, не дойдох най-после на себе си.

Оказа се, че е студент медик, следва хирургия в Красноярския медицински институт. След това дълго време дружахме, докато той не се върна в родния си град.

Защо сме свикнали да наричаме мигрантите от мюсюлманските страни “навлеци”, страним от тях, а понякога сме откровено враждебни? И как да обикнем нашите съседи?

Личните истории могат да променят отношението към мигрантите, смята културологът д-р Наталия Копцева.

— Изострянето на междунационалните и междурелигиозните отношения е характерно за периодите на икономическа криза, когато хората се страхуват да не изгубят работата си, доходите си и т. н. Своите тревоги, обиди, фрустрация, гняв ние изливаме върху “Лошите”.

В качеството на “Лоши” могат да се разглеждат всякакви хора — представители на други раси, народности, религии. Важна роля в оформянето на образа на “Лошия” играят днес социалните мрежи, както и традиционните медии.

Въпреки че миграцията е съществувала винаги, образът на “Лошия” е залегнал днес много здраво в психиката ни и се поддържа както от всекидневното съзнание, така и от информационното поле. Икономическите и социалните фрустрации се трансформират в психологически, когато за проблемите си обвиняваме “чуждите”, “пришълците”, “навлеците”. Единственият начин да се “смилим” над нашите съседи е да видим в тях хора като нас, човешки същества, изпаднали в беда, избягали не от добро.

Ако хората се запознаят с конкретните лични съдби на мигрантите, ако разберат реалните причини, които са ги прокудили от родината им, те ще имат шанс да проявят най-добрите си човешки качества — разбиране, състрадание, съчувствие, солидарност. Колкото по-близък в човешки план ни е един или друг мигрант, толкова по-голямо е съчувствието ни към личната му съдба и толкова повече приятелство и човещина сме готови да проявим към него и семейството му.

Същевременно важно е да се знае, че тези хора идват от страни с традиционна патриархално-религиозна култура и манталитет, където модерните нрави все още не са отчуждили хората един от друг. Това са култури, където младите се отнасят с безусловно уважение към по-възрастните, грижат се предано за тях.

Това са патриархални култури, където мъжете са научени да се грижат за по-слабите и да поемат отговорност за всичко, което се случва. Ето защо в историите, описани по-горе, на изпадналите в беда хора са помагали именно представители на традиционни култури, носители на традиционни ценности.

За Елена Смирнова, директор на благотворителната фондация “Съзидание”, такъв въпрос изобщо не съществува. “Всички сме хора”, уверена е тя.

“В нашето семейство работи детегледачка от Таджикистан – разказва г-жа Смирнова. – Марджона пристигнала тук, когато била на 17. Пришивала копчета в един цех, измамили я, не ѝ платили нищо. Взехме я временно при нас да наглежда децата. Тя не знаеше руски и аз смятах това положение за временно, докато не намерим друг човек. И ето че веднъж нощем минавам покрай стаята ѝ и виждам, че вътре свети. Почуках и видях, че тя скри някаква книга под възглавницата. Попитах я: “Какво четеш?” Оказа се, че от руски детски приказки тя учи нощем руския език! Оттогава минаха 8 години и нашата Марджона и досега е с нас. Прекрасно говори руски и работи с децата като логопед. Изобщо не я възприемам като някаква “пришълка” – тя е едно чудесно момиче, което направи всичко, за да бъде втора майка за моите деца.

Изобщо, ако съблечем дрехите си, няма да се различаваме по нищо. Всички сме еднакви. Всички сме хора. И аз не виждам смисъл да се делим на “чужди” и “свои”, това вече сме го минавали и не си струва да се връщаме към него! Силният трябва да е добър, и ако се смятаме за силна нация, то трябва да сме добри. Това е толкова просто”, казва тя. | pravmir.ru

 

Превод: Андрей Романов

 

Бележка на преводача: Ксенофобията е голям проблем и за нашето общество. Като допълнение към интересните примери, дадени в тази статия, можем да напомним на българските читатели и това, че оцелелите през 2004 г. от катастрофата край река Лим български деца бяха спасени от мюсюлмани. Въпреки тези и други примери за доброта и взаимопомощ между хора от различни народи и религии, ксенофобията и ислямофобията стават все по-агресивни у нас. Християните едва ли могат да робуват на такива нагласи. Всички хора сме едно човешко семейство, всички сме деца на един Небесен Отец. Да мразиш ближния си с друга вяра или с друг цвят на кожата – това със сигурност не е заповедта на Спасителя. Би било интересно, ако читателите споделят собствен личен опит на общуване с мигранти, бежанци, преселници от чужди страни, и това, което са научили за техните страдания, за нелеката им съдба.