Обичната

Ти си ме известил на приятели,
които не познавах.
Ти си ми дал място в чужди домове.
Приближил си далечното
и си направил брат от странника.
Неспокойно е сърцето ми,
когато трябва да напусна обичайния си подслон,
забравям, че старото пребъдва в новото,
че там и Ти пребъдваш.
През раждане и смърт,
на тоя свят или пък в други,
където и Ти да ме водиш,
Ти си същият,
едничкият другар в живота ми безкраен,
който свързва сърцето ми
с връзки на радост с непознатия.
Когато някой Теб познава,
тогава няма никой чужд,
тогава никоя врата не е затворена.
Ах, дари ми моята молитва,
та никога да не изгубя блаженството
от допира на Единия
в играта на мнозината.

Рабиндранат Тагор, „Гитанджали“, LXIII

„Бог е любов“… и целият живот на Майка Гавриила,  който беше песнопение във възхвала на Господа, се превърна благодарение на Него в принос за изгаряне, жертва за всесъжение пред Неговата любов.
Стихотворението на Рабиндранат Тагор, което датира от 24 март 1964 г., точно десет години след нейното ново раждане“, бе намерено сред книжата ѝ. Вярваме, че чрез тези стихове можем да бъдем посветени в Аскетиката на любовта, в Пътя, който тя следваше през целия си живот, онзи Небесен край, към който тя винаги се стремеше – с всеки удар на сърцето си, с всяка своя стъпка.

Аврилия Папаяни. Обичната. Родена е в Цариград през 1897 година, на 2 октомври, празника на св. Киприан и св. Юстина. Тя е четвъртото и последно дете на Илия и Виктория Папаяни, които преди това имат син, Александрос, и две дъщери – Василики и Павлина.

По-късно майка ѝ разказва на роднините си, че когато малката Аврилия дошла на бял свят (цели седем години след сестра си Павлина), тя усетила, че това нейно последно дете е специално. Тази различност, тази „светлина“, с която Бог я бе дарил, усещаха от първия миг всички, които случиха да я срещнат. Като че ли тайна врата се отваря изведнъж, за да разкрие един напълно нов свят – който винаги си копнял да зърнеш, макар и скришом. Тогава те обзема сигурността, че някой те обича дълбоко, открай време, безусловно, без да си го заслужил, без да го знаеш.

Тя казваше: „Това е начинът да обичаш, такава е любовта, на която Бог ни учи…“. Никога не си и помисляш, че би могъл да срещнеш такива личности в привидната делнична обикновеност на градския живот. Въобразяваш си, че те съществуват някъде далече горе по планините и в пещерите, или пък си представяш как живеят в онези благословени ранни векове. Тъкмо затова си твърде удивен, когато ти провърви толкова, че да ги видиш да обикалят незабелязани сред нас – да влизат и да излизат от къщите, да се возят в автобуси, да летят със самолети, да посещават болници, да ходят навсякъде ненатрапващи се, облечени в „подривно“ смирение, което прави раздялата с тях тъй непоносима…

Нейното идване в живота ни бе велик и неочакван дар Божи. Но и какъв дълг!… Защото с всичко, което ни показа, с всичко, на което ни научи, тя постепенно и неусетно – както е казал поетът¹, ни лиши от най-удобното ни алиби.

Какво можем да кажем сега? Че такива неща не стават в наши дни? Че не сме знаели? Че не сме видели? Но… ние видяхме и чухме как един човек от нашето време, за което вярваме, че е оскъдно откъм светост, живее благовестието, диша благовестието, върши благовестието с всяка своя мисъл и постъпка.

Всичко видяхме… Всичко чухме… В съвършената ѝ нищетa. В искрената ѝ безмерна вяра… В обичливото ѝ послушание пред Божията воля, която тя обичаше безусловно и с цялото си сърце от най-добрите до най-лошите времена… В нейната неизчерпаема любов, която Господ бе влял в сърцето ѝ, любов, която тя споделяше с нас и която беше преизобилна, като се лееше към всекиго без изключение и ни даваше чувство за сигурност и безопасност, подобно на онова, което усеща единствено дете… Любов, която окриляше всички ни, каквото и да вършехме… В смирението ѝ, с което прикриваше дарбите си, многото свои духовни дарове… В нейното проникновение. В предзнанието ѝ… В нейните изцеляващи ръце… В езиците, които дочувахме да говори нощем… В благодатта, в която някои от чедата ѝ са я виждали, окъпана в Светлината и издигаща се над земята… Във вдъхновеното ѝ водителство и съветничество, както духовно, така и практическо… В безкрайните часове, които посвещаваше за изслушване на чуждите грижи и неволи – лице в лице или по телефона… В знанието ѝ кой бе правилният изповедник за всяко от чедата ѝ… В нейното гостоприемство, което тя разпростираше, на което и учеше тъй мило с благословението на св. Сампсон Странноприприемец… В начина, по който смаляваше тъй наречените ни „огромни проблеми“, докато не станеха несъществуващи и напълно се забравеха… В начина, по който „изливаше балсам“ върху раните, причинени от наши грешки, като изясняваше защо и как се бяха случили… В начина, по който избираше думите, които щяха да ни насърчат да напредваме по Пътя и да ни научат как да го сторим… В толкова много неща!

Подобно на малки врабчета, които, носени от щъркели, си въобразяват, че летят със своите крилца, ние, които имахме благословението и щастието да я познаваме, похвърчахме благодарение на нея до други небеса, издигнати нагоре от собствените ѝ огромни криле, като пътници без билет, над чиято нищета Бог се е смилил…

Нека животът и думите на Майка Гавриила да отворят прозорец в нейното небе, да ни накарат да усетим, че то е и наше, и да запеем с нея хвалебната песен „Църквата е сияйно небе…“.
В крайна сметка небето е общата „участ“ на всички ни…

Аскетика на любовта, монахиня Гавриила, Омофор, 2015, превод: Константин Петров

Бележки

1 Константинос Кавафис