Православен отговор на повдигнатите от феминизма въпроси

Богословско-философска несъстоятелност на феминизма

проф. д-р Димитър Попмаринов

Сред многообразието от феминизми съществува и т. нар. феминистко богословие. То се опитва да преразгледа и претълкува Свещеното Писание, Преданието, традициите, от феминистка гледна точка. Поставят се цели като повишаването на ролята на жените сред клира (в протестантския свят), атакуват се Римокатолическата и Православната църкви¹ за отказа им да ръкополагат жени, поставят въпроса за езика, чрез който Бог се изобразява в мъжка образност, претълкуват в парадигмата на феминизма женските образи в Свещеното Писание, прередактират се негови текстове² и пр.

Какво представлява основната несъстоятелност на феминизма от рационална, логическа гледна точка. Тя се състои в това, че феминизмът като теза обрича жената на това, срещу което се предполага, че тя трябва да се бори. Феминистката идея, че жената не е равнопоставена с мъжа, е убийствена за жената. На пръв поглед тезата, че феминизмът злепоставя жената, е абсурдна. Но, ако се погледне по-задълбочено, ще се види, че тя е вярна. В какво се състои неправилността на феминистката идея:

• Основният недостатък е, че се залага предпоставка, която приема, че жената по рождение, на изначално, онтологично, на битийно равнище е по-слаба, с по-нисък статус от мъжа³.

• Съответно всякакви твърдения, че нейният по-нисък статус се е наложил през историческото развитие на човечеството поради по-силния физически мъж, поради грубата му сила и прочие, само потвърждават този изначален недостатък на тезата.

• Логически следва, че ако има нещо първично, изначално предпоставено, природно детерминирано, което предполага обективна невъзможност за жената да е наравно с мъжа, дори ако става дума за физическата сила, това само показва, че жената онтологически е обречена.

• Следователно (ако е така), всякакви опити по изкуствен начин – на основата на идеологически, политически решения, на социални промени, на законодателство и прочие – жената да се изравни с мъжа, са напразни. Това ще бъдат механични, изкуствени конструкции, които нищо не решават. Онтологическата предпоставеност не се променя.

В какво е несъстоятелността на феминизма като теория?

В това, че феминизмът се опитва да реши проблемите на жената в хоризонтален, т. е. в социален, политически, юридически и прочие план. Въпреки всички усилия, това остава само механично, частично решение, а не решение по същество. Несъстоятелността на феминизма, както и на всички теории, стъпващи на материалистическа основа, според християнското разбиране, е че те разглеждат човека (мъжа и жената едновременно) в неговото катастатическо, т. е. повредено от греха състояние. Всички тези теории за расово, национално, социално и прочие неравенства, и феминизмът в частност, изпускат (а материалистите-атеисти отхвърлят) библейската истина за грехопадението; случилата се в зората на човешката история катастрофа. След грехопадението както човекът, така и природата като цяло, търпят огромни поражения (Срв. Рим. 8:19-23). Последиците от греха променят както хармонията в природата на човека, така и на заобикалящия го свят. Това води до неравнопоставеност и противоречие между половете.

От казаното дотук логически следва и несъстоятелността на идеята за християнски феминизъм⁴. Проблемът не е в самата идея на феминизма и в неговите искания – жената да бъде равнопоставена, да ѝ се предоставят всички възможности като на мъжа, а дори и повече. Основната несъстоятелност, от библейска гледна точка, се състои в това, че привържениците на този тип феминизъм се опитват да решат въпросите на жената в тяхното хоризонтално измерение. Тоест, това е опит да внесат изкуствено, механически по-нисшето, падналото естество на човека (мъжа и жената едновременно) в сферата на вертикалното, по-висшето, духовното. Търси се решение посредством инструментариум от по-нисшата сфера на битието, който да се приложи в областта на по-висшата сфера.

Обречеността на това усилие се състои в обстоятелството, че проблеми, които имат духовен характер, не могат да се решат с инструментите на повредените от греха човешки отношения⁵. Така в борбата за равноправие по отрицателен път се потвърждава отново грешката в предпоставките на феминизма – допускането, че съществува онтологическа предопределеност, че мъжкото доминиране е изначално, битийно заложено. За да се осъществят исканията на жените, поставени от феминистките, се предполага, че от страна на мъжа, на мъжкото начало, ще се получи съгласие за отказ от „предимствата“, тоест – добра воля. Следователно, това не е изравняване, а доброволен отказ от страна на мъжете на съществуващото изначално онтологическо статукво, предпоставено в идеологията на феминизма. Явно е, че такъв отказ сам по себе си не е равенство.

Библейски основания за равнопоставеността между мъжа и жената

Тази несъстоятелност на феминизма като цяло, и на християнския му вид в частност, се потвърждава от библейския прочит по отношение на жената. Когато внимателно се чете Свещеното Писание, ще се види, че основният аргумент за равнопоставеността между мъжа и жената е заложен още в разказа за сътворението на човека. Човекът е венецът, завършекът на Божието творение на Земята. Библейската антропология категорично настоява, че човекът (адам) като цяло са мъжът и жената едновременно. Равнопоставеността е заложена именно в единството на адам. Свещеното Писание говори за човека в единствено число, а когато става дума за разликата в пола, говори в множествено: „Сътвори Бог човека (евр. ет-хаадам – човека; гр. тон антропон)… по Божий образ го сътвори; мъж и жена (евр. захар ункева – мъж и жена /букв. мъжко и женско/; гр. àрсен ке тùли / букв. мъжко и женско/) ги сътвори“ (Бит. 1:27). На друго място още по-категорично тази цялост и единство се подчертава: „Бог сътвори човека (адам – човек), създаде го по подобие Божие, мъж и жена ги сътвори, и им даде име „човек“ (адам⁶) в деня на тяхното сътворение“ (5:1-2).

Половото различие в човека – между мъжа и жената – е изначална, естествена даденост. Всеки от половете е равнопоставен на другия – те взаимно се допълват, те са в хармония, равновесие. В първосъздадения човек – адам, се съдържат едновременно две личности: на мъжа и на жената. До откъсването и опитването на забранения плод Свещеното Писание не споменава за някакво предимство, противоречие или противопоставяне между тях. Едва след престъпването на забраната настъпва катастрофата. Мъжът и жената се оправдават един с друг, между тях вече се появява противопоставяне. Вместо да се покаят, те обвиняват Бога. Последиците са ужасни. Светът коренно се променя, изгонени са от Едем, символ на блаженство и близост до Бога. В самия адам, т.е. в първоначалната двойка, назрява духът на разединението. За това говори последователността и степенуването на Божието наказание (Бит. 3:14-19) – от нарушеното равновесие мъжът заема властващо положение спрямо жената. Жената с мъки ще ражда децата си, а мъжът ѝ ще господарува над нея. От своя страна мъжът носи последиците от повредата на природата. Той среща съпротивата на природния свят – с труд ще изкарва прехраната си, а земята ще му ражда „тръне и бодили“. Вместо да живее в безсмъртие, човекът е настигнат от смъртта. Първата смърт настъпва чрез братоубийство (4:8). Като първа, поддала се на изкушението, поражението при жената се отразява с по-голяма сила (Ср. 1 Тим. 2:14). Тя става по-онеправданата част от човека в неговата цялост. Въпреки това образите на жени в Стария Завет, както в семейството и в социалните отношения, така и в духовен план, са наравно с тези на мъжете.

В Евангелието достойнството на жената е възстановено в пълнота в лицето на св. Богородица. Тя е архетип, образец за подражание на жената в Църквата. Тя е най-високо издигналата се сред човешкия род личност, родена посредством естествени семейни отношения, естествено зачатие. Чрез своите лични усилия и свят живот тя става достойна да вмести в себе си невместимия Бог Слово. Чрез нея е възстановена равнопоставеността между половете. Тя е събирателен образ на стремежите както на жените, така и на целия човешки род към Бога. Нейният пример се съдържа в поуките и препоръките, давани от апостолските наставления, а впоследствие и от отците на Църквата.

Често пъти има неразбиране на някои текстове от Новия Завет по отношение на жените, особено в апостолските послания. Тук не е мястото за сериозен анализ, но е важно да се отбележи, че библейският наратив залага следната изходна предпоставка: човекът на първично, генетично равнище е детерминиран физически, биологически, но на духовно равнище даруваната му от Бога свобода преодолява тези детерминанти. Така например половата определеност се преодолява в духовен план⁷. За това свидетелства Сам Иисус Христос. На въпроса на садукеите на кого последно ще бъде жената на починалите един след други братя, Той ги упреква, че не знаят Писанията. Човешките отношения в духовния свят не са зависими от нисшата, от половата определеност. В него те „нито се женят, нито се мъжат“, но придобиват ангелски образ, какъвто имат старозаветните отци на Израил: Авраам, Исаак и Иаков (Мат. 22:29-31). Тази истина на друго място е засвидетелствана от св. апостол Павел. В съвършения Човек, в Иисус Христос, чрез живот в Него, на духовно равнище се преодоляват етническите, социалните, половите различия (Ср. Рим. 10:12; Гал. 3:28). Духът на човека не се определя по полов признак⁸. Според бл. Августин различията по раса, пол и пр. трябва да бъдат уважавани, но те се преодоляват в единството на вярата, заради любовта към Бога⁹.

Често атеистите и представителките на феминизма сочат текстове от Свещеното Писание и практики на Църквата, за които се предполага, че узаконяват подчиненото положение на жената спрямо мъжа. Това твърдение се дължи на неразбиране на смислите, заложени в тези текстове. В подхода спрямо тях, в тяхното тълкуване и разбиране, се стъпва върху изходната предпоставка, която приема естественото състояние на човека като нормално. Учението на Евангелието и на Църквата за повредената от греха човешка природа се отхвърля. Отрича се, че чрез Евангелието, съответно учението на Църквата, човекът може да бъде изведен от това състояние, да се издигне духовно. Християнското учение сочи, че човекът, в своето духовно израстване, след като се съедини с Иисус Христос, преодолява тези нисши предопределености. Възстановява се първоначалното равновесие, нарушено от греха в едемската градина. В Иисус Христос (Новият Адам) мъжът и жената стават новият, преобразеният човек (Ср. Еф. 2:14-16; 4:24). Основното средство и цел същевременно, което Свещеното Писание и Църквата оповестяват, е любовта – към Бога и човека (Мат. 22:37- 39). Тя, единствена по своята саможертвена природа, води до Бога. Затова в Православната църква тя е на върха на стълбицата към Бога, въплътена в призива на Евхаристията за съединение с Него: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете“.

Някои от текстовете, които предизвикват феминистките и атеистите, са неправилно разбирани, защото се подхожда не от гледна точка на вярата, а от материалистическо-атеистическо отношение към живота. А то се гради не на любовта, а на егоизма, на социалния дарвинизъм, на борбата за лична полза, власт, доминиране над другия. Това са хоризонтални отношения: социални, политически, юридически и пр. Именно такъв е подходът и към тези текстове (Ср. 1 Кор. 11:3-15). Така например, често се цитират думите на св. апостол Павел: „На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие“ (1 Тим. 2:12). На извадени от контекста думи – на този и подобни на него текстове – се придава абсолютен характер. При внимателен анализ се вижда, че те имат по-скоро предпазващ, дисциплиниращ, педагогически характер. Отправени са към хора, намиращи се в конкретните обстоятелства на дадена църковна общност, или към отделна личност, какъвто е случаят с Тимотей. Те отразяват моментно състояние, макар че в духовен план имат универсален характер. Моментният характер се изразява в поведението, действията на лицата и отделната група хора, към които е отправен текстът, а универсалният характер – в постоянната борба против греха и стремежа той да бъде преодолян. В конкретния текст този стремеж се състои в това: жената „да пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (15), а мъжете, настоява апостолът на друго място, трябва тъй да обичат „жените си, както Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея… Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича (курс. Д.П.)“ (Еф. 5:25, 28).

Православен отговор на повдигнатите от феминизма въпроси

Какъв трябва да е отговорът на православния християнин по отношение на феминизма като теория и практика. Разбираемо е, че готови рецепти и завършени отговори не могат да се дадат. Всеки постъпва според духовния си ръст, опит и съвест.
Основно, християнското разбиране по темата може да се изведе от няколко принципа:
• Според Свещеното Писание мъжът и жената, човекът като цяло, са равнопоставени. Те, според св. Йоан Златоуст, един спрямо друг са „другото аз“. На библейски евр. иш е мъж, а жена – иш/ша, две страни на едно цяло. Тази игра на думи сочи за целостта на човека. Грехът е причината, поради която взаимно допълващите се различия, съставящи тази цялост, се превръщат в противоречия.
• Ева (евр. Хава = Живот) е „майка на всички живеещи“ (Бит. 3:20); Ева казва: „придобих човек (Каин, б. Д.П.) от Господа“ (4:1), т. е. не от или чрез мъжа. Тя по природа става родоначалница на целия човешки род.
• В духовното израстване на мъжа и жената разликите напълно изчезват. В Стария Завет това се вижда от духовната висота на жените-пророчици, а и на други праведни жени. В Новия Завет върхът на женското величие е света Богородица, заедно с образите на много други жени като света Анна, света Елисавета например.
• В историята на Църквата това са хилядите знайни и незнайни светици, които са почитани, без да се прави какъвто и да е намек за разлика между тяхното достойнство и това на мъжете-светци.
• В съвременния свят, където царства грехът, естествените дарове, които Бог е дал на жената, са обезценени. Нейното достойнство да бъде майка, да възпитава, да изгражда живота (децата), да обгрижва дома, да стои в основата на семейството, се приемат като по-нисш социален статус, като бреме, товар, от който тя трябва да се освободи.
• Положението и състоянието на жената се усложняват от обстоятелството, че освен посочените естествени женски задължения, тя, с цел еманципация, често е натоварена и с много работа, която не е естествена за нейната природа. Добър опит като общество имаме от времето на комунизма.
• В какво може да се състои християнският феминизъм, ако се употребява съвсем условно този термин? Преди всичко той трябва да се гради на принципа на свободата и евангелската любов – към Бога и ближния. За неговото осъществяване изключително голяма ролята трябва да има и мъжът.
• Мъжът, съпругът, който живее живота на Църквата, в стремежа си към духовно израстване и спасение, трябва да се откаже от всяко доминиране над своята съпруга и всяка жена въобще. По обратната логика това същото важи и за жената по отношение на мъжа (войнстващият феминизъм).
• Мъжът в Църквата, в условията на взаимно съгласие, трябва да предоставя на съпругата си възможност за пълноценен живот в обществото, в съгласие с нейните интереси и дарования, дадени ѝ от Бога.
• Жената-християнка без никакво колебание трябва да се ползва в обществото от всички права, придобити от светския феминизъм, с изключение на тези, които противоречат на Евангелието, на православната нравственост, поведение и живот.
• Ако обществото и обществените отношения не отговарят на високите християнски изисквания, то християните трябва да ги спазват помежду си и да бъдат, доколкото е възможно, в мир с околните (Ср. Рим. 12:18).
От казаното дотук може да се заключи, че повече или по-малко, неравноправието и потисничеството по отношение на жената от страна на мъжете, както в историята, така и днес, е провал на мъжкото начало пред Бога. Любовта към Бога трябва да има своето съответствие в отношението към жената, а именно уважение, отдаденост, жертвоготовност. Любовта трябва да надхвърля рамките на личните, семейните отношения, и да се осъществява както в Църквата, така и в обществото. За да не успява неправдата на феминизма, от християнина се изисква да изпълни неговата правда (парафраза по Н. Бердяев), тоест неговите правилни, справедливи искания по отношение на жената и женското начало. Това е пътят за възстановяване на първоначалното единство на човека, т.е. в богоуподобяването, поставено му като задача при неговото сътворяване и препотвърдено отново в Евангелието.
Изводът, от гледна точка на православното съзнание е, че въпросите на феминизма не могат да бъдат решени на едностранна, хоризонтална основа – материалистическа, атеистическа, агностическа, социална, юридическа и пр. Евангелието е категорично: единството на мъжа и жената е в Иисус Христос, без Когото не можем да вършим нищо (Иоан 15:5). Ключът за отговорите на въпросите, поставени от феминизма, се намират в библейското учение за човека, засвидетелствано на много места в Свещеното Писание, сумирано в думите на св. апостол Павел: „Както жената е от мъжа, тъй и мъжът е чрез жената, а всичко е от Бога“ (1 Кор. 11:12). Следователно пълната равнопоставеност на жената не е в нейната съотнесеност към мъжа, а към Бога чрез Иисус Христос – чрез изливащата се от Него благодат, благодатно духовно извисяване, богоуподобяване, което унищожава греха и възстановява първичното единство на човека.

* * *

В заключение може да се каже, че добрите намерения и постигнати резултати от феминизма – в личната и обществената сфера, – които не противоречат на християнската нравственост и учение, в никакъв случай не бива да бъдат отхвърляни и пренебрегвани. Като цяло обаче въпросите, поставени от феминизма, в техните вертикални и хоризонтални измерения, се решават правилно и в пълнота единствено в светлината на християнския живот, в живота на православната Църква.

Откъс от петото, преработено и допълнено издание на „Между вярата и разума. Първи въпроси“ от проф. д-р Димитър Попмаринов, „Омофор“, 2023.

Бележки