Демокрацията и сектите

Статията е публикувана във вестника на Сръбската патриаршия "Православие", брой 973 от 10 юли 2010 г., в рубриката "Църквата и съвременният свят”.

Думата “секта”, разбира се, е нежелателна в нашия политически речник "на прехода”. С оглед на това, че тя априори има пейоративно значение, употребата на тази дума – както изрично казват привържениците на бързите и ефикасни обществени реформи, насочени към нашата “европеизация” и модернизация – дори има обратен ефект, защото “застрашава” правата и свободите на малцинствените групи и малките религиозни общности.  

А нали именно всички вери и малцинствени групи трябва да имат равни права по закон, и тук не бива да се допуска никаква дискриминация. Свободата на вероизповеданията заема важно място в законодателството на Европейския съюз, а в европейското право религиозната сфера се регулира с оглед на три принципа – свобода, равенство и равноправие. При това правното регулиране на ЕС до голяма степен се базира на Универсалната декларация за защита на правата на човека (ОН, 1948) на Европейската конвенция за защита на основните човешки права и свободи (1950) и на някои по-късни важни документи на международното право (особено на Амстердамския договор и на Хартата за основните права на Европейския съюз – Ница, 2000).

И така, дори по повод на едно чудовищно престъпление, като неотдавна извършеното в Нови Бановци зверско убийство на петгодишно момче и неговия вуйчо, – което главният инспектор на МВР на Сърбия Зоран Лукович в качеството си на следовател определя като възможна последица от сектантско ритуално убийство [1], – Марко Джорджевич, нашият добре известен “социолог на религията” и любим на медиите консултант по всички религиозни въпроси, в интервю за Б-92 заяви, че хитрото квалифициране на „цялата тази история като дело на сектите застрашава малките религиозни общности и последиците от такива оценки са драстични – цари страх, удря се по адвентистите и се преследват назаряните; затова би трябвало да си извадим поука и да се “уточни кое какво е”. В предаването “Поради липса на доказателства” (“Фокс телевизия”), посветено на “експертен анализ на това неприятно събитие”, един “култов” журналист от проверения независим седмичник, признавайки, че всъщност не е много запознат с „проблемите на религията”, още по-малко със сектите – като най-сериозна последица от това зверско убийство посочва “нещастната съдба на горките съботяни” и при това изтъква, че “не иска и да мисли какво ги чака сега при разнасянето на литература по домовете”… А според “експертното мнение” на сръбския драматург, другия участник в този рядък разговор – който по отношение на цялото това събитие застъпва едно умерено и лежерно, но преди всичко либерално и демократично становище – в сравнение със спорадичните прояви на сектите (които той на драго сърце би нарекъл “малки религиозни общности”), много по-голяма опасност за Сърбия представлява бързата клерикализация на обществото, както и постоянно усилващото се влияние на Сръбската православна църква.

Реална опасност или страх от неизвестното?

Иначе казано, някои “ясно проевропейски ориентирани” сръбски интелектуалци и дейци на културата нерядко застъпват мнението, че в Сърбия е станало съвсем обичайно, често и без трезво разсъждение, почти всички събития с трагични последствия да се приписват на “опасните секти”. Например Сърджан Баришич подчертава, че заклеймяването, невежеството и дискриминацията на малките религиозни общности е логична последица от “самоизолацията, ксенофобията и властващия страх от Другия, Различния, Непознатия”. (“Страшилището на сектите”, “Религията в интернет”, “Световните и международните неправителствени организации”). А именно на такъв “манталитет” и “социално съзнание”, смята той, е свойствено да тълкува забелязването на тези общности на “своя територия” като “проникване на стария неприятел, на антинационалния Нов световен ред, който, както винаги, има намерение да разруши идентичността, духовната и материалната тъкан на господстващата култура (пак там). Следователно, подчертава Баришич, етноконфесионалната идентификация става доминиращ модел на колективната идентичност, а външният и съмнителен елемент – религиозната секта, се отделя като симптом на обществена криза и представлява жертвеното агне на фрустрираната и манипулирана тълпа (пак там). Оттук, заключава той, в такива среди малките религиозни общности презрително се наричат секти и са подложени на постоянна дискриминация, а актьорите на контролиращата култура, пазещи нормативните граници на обществото от подривни елементи, упорито успяват да поддържат и укрепяват установения негативен стереотип (пак там).

Ето защо всички, които твърдят, че сектите са дошли по тези земи в началото на 90-те години като оръдие за прокарване на политическите намерения за социален контрол днес, получавайки такава специална роля от създателите на Новия световен ред, с цел директно да влияят върху обществото със своите карикатурни идеологии – само доказват съществуването на сериозно заболели поклонници на “конспиративната теория” [2] у нас… В допълнение на това като железен “аргумент” се изтъква сега вече “класическият” за една част от нашата общественост въпрос: развитият демократичен свят няма ли “по-сериозна работа” от това да се занимава с някакви си сърби, за да ги постави под свой духовен и всякакъв друг контрол..? И вследствие на това се посочва, че сектите може би са само някакво “изобретение” и “виртуален елемент” на сръбската националистична и клерикална стратегия и, следователно, играят “роля” за забавянето на нашата демократизация и европеизация. По тази логика днес, от хоризонта на присъединяването ни към Европейския съюз, е много по-добре да не се набляга на каквато и да било “сектантска проблематика”, а още по-добре – да се преструваме, че сектите изобщо не съществуват. Единствено в този смисъл можем да разберем жалбата на “Инициативата на младите хора за човешки права” (към Хелзинкския комитет за човешки права в Сърбия) пред Окръжна прокуратура против Зоран Лукович, капитан от Управление “Криминална полиция“ към МВР, по повод “наказателното дело за предизвикване на национална, расова и религиозна омраза, раздор или нетърпимост по член 134 от Основния наказателен кодекс, провокирани – както се казва в мотивировката – от издаването на книгата “Религиозните секти – наръчник за самозащита” [3]. Подателят на жалбата смята, че Зоран Лукович със своите книги, текстове, медийни изяви и с цялото си поведение вече няколко години непрестанно насажда и разпалва религиозна омраза, раздор и нетърпимост спрямо религиозните общности в Сърбия. Защото, както се казва по-нататък, той описва религиозните общности, които нарича “секти”, и техните членове като умствени манипулатори, душевноболни, извършители на най-тежки престъпления – убийства, разбойничества, изнасилвания – като хора, които се надсмиват над религиозните празници и църковните служби, като виновници за развиването на зависимост и убиването на свободната воля на индивида, като желаещи да се обогатят и да имат влияние върху силовите процеси, като двигатели на специална война [4] и носители на смърт и разрушение…

Нерегулирана от закона област

Обаче нерядко може да се чуе, че именно съществуването на сектите и деноминациите е характеристика на плуралистичните общества, т. е. на сложните и хетерогенни общности, като в тази връзка се поставя въпросът: сектите следствие от религиозната толерантност или нетолерантност са? Във всеки случай факт, на който обръща внимание и изследователят на сектите Александър Сенич, е че у нас държавата не е достатъчно заинтересована да реши и регулира със закон областта на сектите, и по тази причина населението не е защитено от тяхното пагубно въздействие. Затова, смята той, липсват и точни данни за броя на сектите, няма организирана и системна борба на държавата и обществото против тях. За това допринася фактът, че правилният отговор дали някоя общност е секта, или не, не зависи от това как тя се води формално и юридически. Една секта може да бъде регистрирана като неправителствена или религиозна организация, или като гражданско сдружение. В тази връзка руският доктор по философия Александър Дворкин с право предупреждава, че без свобода на информацията никой не може да направи свободен избор, затова обществеността трябва да бъде уведомена кой и какво стои зад дейността на организациите, които “чрез психологически манипулации, основани върху измама и хипноза, принуждават човека да предаде самия себе си”. Затова няма официални данни за броя на сектите, защото те никъде по света, както и у нас, не са официално регистрирани.

А по неофициални данни в Сърбия съществуват повече от 150 секти, под прякото или косвено влияние на които се намират около половин милион души. Братислав Петрович, професор по психиатрия в Медицинския факултет в Белград и член на Европейската федерация за изследване и информиране за сектите (ФЕКРИС), която включва 41 страни членки на Европейския съюз, в интервю за “Неделни телеграф” (“Сектите в Сърбия”) казва, че нашата страна е най-застрашена в сравнение с всички страни в преход, защото броят на членовете и симпатизантите на сектите е около 450 хиляди души, почти колкото във Франция, която наброява 60 млн. население. Констатирайки, че по плана за защита от сектите ние сме “извън всички системи, а искаме да влезем в Европа”, Петрович залага на започването на образование и превенция на всички нива, най-широко информиране на гражданите, както и на лекарите, просветните работници, служителите на правосъдието и полицията, социалните служби. Също така смята, че трябва спешно да се сформира един център от нерелигиозен, неполитически и нефилософски тип, който да бъде автономен, което е вече утвърдена европейска практика.

Европейският съюз и сектите

За разлика от нашето отношение на почти пълна незаинтересованост спрямо сектите на официално държавно ниво, в страните от Европейския съюз близо 20 години се води упорита борба против тяхната пагубна дейност. В много европейски страни дори съществува терминът “либертицид” – престъпление, при което се убива човешката свобода – и в тази посока е насочено целокупното законово регулиране. Европейският парламент е приел “Резолюция за сектите”, в чиято 9-та точка се казва, че определени секти (чиито организационни структури не се ограничават само на една държава, а действат на територията на целия Европейски съюз), постоянно нарушават правата на човека и извършват престъпни деяния: жестоко отношение към хора, сексуален тормоз, незаконно лишаване от свобода, търговия с хора, подтикване към насилие, разпространяване на расистки възгледи… (Проф. д-р Братислав Петрович – “Сектите в Сърбия”, “Неделни телеграф”).

В областта на обществената и държавната защита от сектите най-ценен опит има Франция; много добре организирани са и Германия, Австрия, Швейцария, Белгия… Във Франция дори има наказателен закон, чрез който всъщност се регулира поведението на сектите и особено строго се наказва тяхната престъпност. Към изключително строгите постановления спадат и тези, при които се предвижда наказание до три години затвор и два милиона и половина франка глоба за умствено манипулиране на малолетни или особено раними личности поради старост, болест, обща слабост, психическо и физическо увреждане, водещо до физическа или психическа зависимост и дори до самоубийство поради техниките, прилагани от някой член на сектата. А ако увреждането на личността е нанесено от водача на сектата или от някое от най-отговорните лица, наказанието е пет години затвор и пет милиона франка глоба (пак там). Също така във Франция на правителствено ниво съществува Междуминистерска мисия за борба против сектите. Тя има свой Център за документация, обучение и дейност против умственото манипулиране със седалище в Париж, както и Национален съюз за защита на семейството и личността. Съществува и Група за изследване на мисловните нагласи по отношение на сектите, с цел предотвратяване манипулирането на личността. Тази Междуминистерска мисия държи под своята “юрисдикция” Сдружението на френските общини, където всяка от тях трябва да носи отговорност за евентуални злоупотреби и заплаха за човешките права. В Германия е забранена дейността на много секти, каквито са, на първо място, сатанистите, ТМ и сциентолозите. При това на служещите във войската, полицията, съда, просветата, здравеопазването и държавните органи се забранява да бъдат членове на която и да било секта.

Очевидно е, че успешната борба против сектите предполага едно уредено общество, ефективност на правовата държава, действащи закони, последователност в спазването на човешките права. Пренесено върху нашия “обществен план на прехода”, това всъщност означава, че борбата за европеизация, демократизация и модернизация съвсем не е в противоречие с борбата против тоталитарните и деструктивни секти! Това, както видяхме, се потвърждава и от опита на западноевропейските страни в областта на личната и обществената сигурност – приемане на строги закони, което значи, че сектите отиват там, където обществото е най-малко уредено, за да предизвикат още по-голям хаос. Затова изглежда още по-странно, че приемането на Закона за църквите и религиозните общности у нас през 2006 г. – като “първа стъпка” в установяването на някакъв ред в една иначе съвсем неуредена от закона област – предизвика толкова бурни реакции и отпор от страна на т. нар. ултрареформистко и проевропейско обществено мнение… Да си припомним само, че такъв закон – макар и възникнал в резултат на публично обсъждане, в което участваха църквите и религиозните общности, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), Съветът на Европа и неправителствените организации, – и който иначе се стреми да бъде в крак с европейската мода, попадна в “черния списък” на Коалицията за светска държава (“Жени в черно”, “Център за мир и развитие на демокрацията”, ЮКОМ, “Гражданска инициатива”, “Център за културно обеззаразяване”, “Хелзинкски комитет за правата на човека в Сърбия”, “Институт за сравнително право”, “Гласът на различията”), която изрично изискваше от президента Борис Тадич [5] неговото неподписване и, следователно, невлизане в сила. Едно от възраженията против закона беше и цитираният акт на дискриминация – регистрирането на религиозните общности (правенето на разлика между традиционните и т. нар. “малки” религиозни общности, както и акредитираните пълномощия на Министерството на вероизповеданията…). А след като този закон е приет в пълно съгласие с мнението на Съвета на Европа и Венецианската комисия, и следователно, в тон с европейското законодателство, остава ни само да се запитаме: за какво всъщност става дума тук?

Бележки

[1] Извършено през септември 2007 г. по особено жесток начин. Предполага се, че убиецът, наркоман, е бил член на сатанистка секта. Според един от най-добрите военни специалисти в тази област, който поради естеството на работата си трябва да остане анонимен, сатанистите в Сърбия са повече, отколкото се предполага. (Бел. прев.).

[2] “Конспиративна теория” или “теория за заговор” е хипотеза, според която координирана група тайно работи или е работила, за да извърши незаконни или неморални действия, включително като се опитва да прикрие съществуването и дейностите си. Фразата може неутрално да означава политически заговор или да се използва за отхвърляне на твърдения, които от техните критици се считат за необосновани, странни, ирационални, параноични или незаслужаващи сериозно обмисляне (Бел. прев.).

[3] Белград, 2009 (Бел. прев.).

[4] Специалната война е особена форма на война, която се води в момент, когато държавата-агресор и нападнатата държава най-често официално не са във война. Целта на специалната война е да разруши правителството на нападнатата държава, да провокира вътрешно недоволство и безредици или да я принуди към дипломатически отстъпки (Бел. прев.).

[5] Статията е писана преди 2012 г. (Бел. прев.).

Д-р Гордана Живкович е председател на Центъра за християнски изследвания и старши научен сътрудник към Института за европейски изследвания в Белград. Близо две десетилетия се занимава с интердисциплинарно и изучаване на религиите въз основа на сравняването, и особено с актуализирането на православния опит в разрешаването на световната цивилизационна, югославска и сръбска криза. Защитава докторат към Юридическия факултет на Белградския университет. Автор на книгите "Църквата и обществената криза”, "Църквата и неправителствените организации”, "Какво ни предлага православието днес?”, "Сърбите и православието” и др. Нейната статия "Сектите и демократизацията”, публикувана през 2010 г., излиза на български за пръв път.

Превод: Татяна Филева