Жал ми е за децата

Смешна жал, нелепа жал…
Димчо Дебелянов

Темата за детското насилие е неотделима от темата за възпитанието. А там има много парадокси.
Нито един от великите педагози, над четиридесет за всички времена, не е възпитавал с о б с т в е н и деца. Нито един от великите философи, а сред тях дал бог хуманисти, не е казал блага дума за младото поколение.

Хитът напоследък е детската агресия. На хорото се хванаха педагози, психолози, социолози, за философи не знаем. Но и бездруго горепосочените специалисти достатъчно философстват по темата днес.

Но да се върнем при децата и детската игра. Според Спенсър у човека различаваме два вида енергия: у т и л и т а р н а, удовлетворяваща и обслужваща практически интереси, и с в о б о д н а, неотработена енергия,която е самоцелна и наглед излишна. Но тъкмо тази енергия, която няма практическа цел, ами стремеж към самоизява, е потенциалната основа на и г р а т а . Това е казано в прав текст и от Бенеке: “Детето изхарчва излишните си сили изпървом в играта”.

Тези сили не винаги са опънат лък. Понякога тетивата е отпусната. Всякакъв род дразнители събуждат заспалите чувства, тетивата опъва с най-голяма сила стрелата към… Не, не към реално потребна цел. Към и з м и с л е н а .

И тогава, дръжте се!

Защото децата вземат насериозно своите игри, п о д р а ж а в а й к и на наистина сериозната, полезна дейност. Играта е рожба, копиране, подражание на сериозните житейски дейности, които упражняват възрастните. Да запомним това.

Игрите на африканските деца са главно стрелба с лък, хвърляне на копие и надбягване, т. е. това, което правят бащите им. Ама тук не е Африка, няма стрели и копия, ще речете. У нас този арсенал бълва огън и жупел в телевизионните игри в интернет клубовете и екшъните по телевизионните екрани. Подражанието идва главно оттук.

Децата играят по електронната свирка. И това, което виждат около себе си. Тези игри не си отиват с детството. Тяхната игра е най-вече да изпъкнат, да показват умения за превъзходство, сила, да покажат бабаитлък с една дума.Това е техният сакрален момент на абсолютната свобода, на полета на въображението над догмите на всекидневието. Свободата да сме господари на положението в своите измислени роли, в които всичко трябва да бъде подчинено на нашите усилия, воля и каприз. Защото ролите, които децата си присвояват, излизат извън границите на класната стая – към свободата на силата. Иначе казано, на насилието.

Покрай темата за детската агресия взеха да се чуват и гласовете за и з в ъ н к л а с н и форми. Разгеле, има такива. По- точно, имаше, ако говорим за мащабите на художествената самодейност и кръжоците. Преди закона за читалищата.

А в училищата? Това, че вече няма чавдарчета – пионерчета иди – дойди. А с бой – скаутите не стигнахме доникъде. Излишни главоболия, по-добре да даваме частни уроци.

Та, за детската агресия. Хак ни е!

Жал ми е за децата. Нашите деца.