Интелигенцията и Православието І

Източник: в. Култура

От История славянобългарска до края на ХІХ век

Бог е мярата на всички неща и осмислянето на всяко явление е в съпоставянето му с тази мяра. Така меродавното осмисляне на явленията от нашата история следва да се основава върху тяхното съпоставяне с Църквата като мистично Тяло, чиято глава е Господ.

Без съмнение на 1 януари 2007 г. България ще влезе в Европейския съюз, т. е. Европейският съюз триумфално ще влезе в България. Така българството се изправя пред ново исторически предизвикателство за оцеляването си. Главният идеолог на България през последните два века – българската интелигенция, е призвана да посочи отговора на това предизвикателство. Но самата тя е в такъв срив, че се бори за своето оцеляване. А за да оцелее, тя следва да осмисли собственото си сегашно битие и предназначение. Което пък не може да бъде разбрано, ако не разберем нейната история. Чрез отношението й към Христа, т. е. към Църквата.

Българската интелигенция е родена в лоното на Църквата. Заражда се през ХVІІІ век като проявление на всеобщото разцърковяване на модерното общество, като рожба на светския дух, който залива Европа от Запад на Изток. Центърът на този процес е предреволюционна Франция, а в Българско идеите на т. нар. ‛Просвещение‛ достигат чрез гръцки, сръбски и руски посредници.

Разбира се, корените на това явление у нас са много стари; почти съвременни с Покръстването на българите през ІХ век. Най-ярките предтечи на това ранно интелектуалско разцърковяване са цар Симеон и поп Богомил.

И двамата първоначално са били духовници. И двамата напускат православния клир – единият по политически причини (по волята на баща си и по личния си властови нагон), другият по идеологически (еретически). Неслучайно през модерните времена и двамата ще станат любимци на интелигенцията, която ще сътвори образа на Симеон ‛Велики‛ и ще величае Богомил като родоначалник на ‛световните революционери‛ през Хус и Лутер до Маркс и Ленин (Йозеф Лео Зайферт).

Но тези старинни образци нямат пряко въздействие при същинското зараждане на българската интелигенция през ХVІІІ век. По това време светският дух вече е проникнал и в Православната Църква. Негово най-ярко проявление са противоцърковните деяния на руския цар Петър І (царувал 1682 – 1725), а също така и зараждащия се гръцки и сръбски национализъм, който заразява и църковните среди. Светският дух прави свой десант дори насред Света Гора чрез т. нар. ‛Атонска академия‛ на Евгений Вулгарис при монастира Ватопед. Академията просъществува само няколко години (1753-1759), но посетите от нея семена дават плод. В този нов светски дух се вписва и учредителният манифест на българската интелигенция ‛История славянобългарска‛, писана точно по това време (1760 – 1762 г.) от хилендарски йеромонах в българските монастири Хилендар и Зограф, на 2-3 часа път от Ватопед.

Българската интелигенция е рожба на духовенството. Не на аристокрацията (каквато вече нямаме) или на зараждащата се буржоазията. По онова време у нас има немалко светски лица, които се занимават с интелектуална, образователна, обществена, управленска или художествена дейност (градски първенци, образовани търговци, даскали, иконописци и пр.). Но истинските идеолози-родоначалници на зараждащата се българска интелигенция се появяват не сред тях, не дори и сред градското и селското свещенство, а сред монасите.

‛История славянобългарска‛ е написана от атонски монах, но духът й не е монашески. Авторът съзнателно отстъпва от началата на монашеското послушание и църковното свещеноначалие. Той несъмнено знае, че нито е получил, нито е поискал задължителната епископска благословия – както за написването на такава книга, така и за разпространяването й в други епархии. Макар писателят да е църковник, основният патос на книгата не е духовен и христоцентричен, а национален и политически, т. е. светски. Което свидетелства за неусетно секуларизиране у тогавашното ни духовенство. ‛История славянобългарска‛ възвестява двете стратегически насоки в мисленето на българската интелигенция, а и на българската нация през следващите 120 години – борба за самостойна българска Църква и за възраждане на независимата българска държава.

Именно заради този си светски националистичен патос, а не заради някаква собствено християнска проповед, Паисий Хилендарски е бил почитан единодушно при всички политически режими у нас като един от главните стожери на „българщината‛.

Още по-светски (патриотично-политическа) дух има животът и творчеството на друг хилендарец – неукротимия Неофит Хилендарски Бозвели (ок. 1785-1848), чиито диалози от рода на ‛Просвещениий европеец, полумершая мати Болгария и Син болгарин‛ (1842) са ясно свидетелство не само за духовната слепота на автора, но и за неукротимата секуларизация на българското общество. При това Неофит Бозвели не само че винаги се е смятал за православен монах, но дори по едно време е на крачка от осъществяването на мечтата си – да стане епископ.

Още по-голям принос в пълзящата секуларизацията на България има неговият по-тих, по-дълголетен, по-производителен и по-млад съвременник Неофит Рилски (1793-1881). Достатъчно е да видим живописния му портрет, позиран за четката на неговото духовно чедо Захарий Зограф (1838 г.), за да се убедим, че пред нас е вече изграденият образ на модерния интелектуалец. Най-светското в този портрет не са показните символи на ‛позитивното‛ знание (пергел, глобус), изместили всякаква православна образност. Най-светското е самата тема на картината: Аз.

Неофит Рилски с право се счита за ‛патриарх на българските учители‛ (Константин Иречек) и за баща на модерната българска педагогика. Съвсем естествено идва последващото развитие на българското учителство към разцърковяване, което достига още в края на ХІХ век до противоцърковност и дори атеизъм.

Но щом даже монашеството става носител на светскостта, какво остава за собствено светските лица, които изграждат гръбнака на българска интелигенция. Най-ярък представител на ранното поколение е д-р Петър Берон (ок. 1799 –1871), чийто младежки ‛Рибен буквар‛ (1824 г.) е още един ‛просвещенски‛ (т. е. светски) проект, увенчал се с всенароден успех и възпитал поколения българи. Кулминацията на умственото усилие на Берон е многотомния му труд ‛Панепистема‛ (т. е. ‛всезнание‛), издаден, естествено, в Париж (1861- 1864). Този монументален трагикомичен труд е закономерният капан, в който пада всеки светски ум и всеки егоцентризъм.

Но какво да кажем за разцърковяването на светската ни интелигенция, когато по същото време български църковници водят „Църковната борба‛. Първоначално това е съвсем справедливо движение за българска църковна йерархия (епископат), но много скоро то деградира до борба против Цариградската Патриаршия, до поредица от ‛успешни‛ антийерахични, антиканонични и антицърковни действия, които завършват с отцепване (‛схизма‛) от Вселенската Църква (от 1872 чак до 1945 г.).

Вината на Фенер в този нещастен исторически епизод е несъмнена, но в случая ни занимават последиците от схизмата. Екзархията, любимото дете на българското ‛Възраждане‛ и на българската интелигенция, се оказва учредена чрез антиканоничност и антийерархичност. Тогава какви канони и какво свещеноначалие може да отстоява тя в обществото? Основана на църковна нелегитимност, на каква легитимност може да се опре? Така Екзархията е принудена да се позовава на светските си заслуги (опазване на българщината, на езика, писмеността, културата, нацията). И тъкмо като такава – до голяма степен секуларизирана църковна институция, тя бива възприемана от цялото общество през последния век и половина.

Схизмата пречи на каноничното (а оттам и на духовното) общение с малкото останали български центрове на истински духовен живот (българските монастири и келии в Св. Гора Атон).

По същото време класическата секуларизирана интелигенция в Русия разполага с духовни острови (например Оптина пустиня), където интелектуалците с дълбока религиозна нагласа да могат да намерят това, което търсят. Затова в Русия е налице явлението ‛православна интелигенция‛, което в българската действителност почти не съществува.

Самото понятие ‛православна интелигенция‛ е вътрешно противоречиво. (Трябва да правим разлика между високообразования духовник и интелектуалеца, който по определение е светско лице.)

Ако мирянинът (бил той писател, публицист, режисьор и пр.) има действително православно самосъзнание и битие, то той задължително се вписва в йерархичната (свещеноначалната) структура на Православната Църква, в която всичко се извършва чрез благословение и послушание. Православният мирянин има свой духовен наставник (изповедник), чиито съвети изпълнява безпрекословно. В светския смисъл на понятието ‛свобода‛ той не е ‛свободен‛. Не е свободен да даде размах на своите похоти, на своите страсти и своята фантазия. Той няма учителна власт, освен в случаите, когато му е изрично делегирана (чрез благословение) от свещеноначалието.

Главният енергиен източник на типичния интелектуалец е неговото хипертрофирано его. Но животът в Христа (т. е. в Православието, в Църквата) е основан на смиряването на това его. Този род отношения са чужди на типичния интелектуалец, който е ‛автор‛, говори от свое име и по свое мнение, а не търси да се вгради в съборното съзнание на Църквата.

Най-естественото състояние на истинския православен интелектуалец е да бъде каещ се интелектуалец. Веднъж изградил се като светско лице, като ‛творец‛, надценяващ себе си, със завръщането си в Църквата този блуден син се кае за своето дотогавашно битие. Естественото завършване на такъв покаен процес води до ‛замлъкването‛ на интелектуалеца или до превръщането му в духовник.

Двата най-ярки примера на православни интелектуалци през ХІХ век – Гогол и Достоевски – показват вътрешната противоречивост и терзанията на православната интелигенция. В миг на духовен кризис (озарение?) Гогол ще изгори втората част на ‛Мъртви души‛. А цялото зряло творчество на Достоевски може да се разглежда като една продължителна изповед, непрекъснато покаяние за неговите собствени грехове, похоти и изкушения.

В своето знаменито незавършено изследване ‛Геният и неговият наставник‛ Цветан Стоянов (1930-1971) се опитва да осмисли ‛идейните отношенията между Достоевски и Победоносцев‛. Посмъртно издадената през 1978 г. книга минава за блестяща в интелектуалските среди, но всъщност е основана на пълно недоразумение. Цветан Стоянов се опитва да тълкува със светски средства едно предимно несветско, църковно явление; общението на Достоевски и Победоносцев е една вътрешна борба (и у двамата) за църковност, свещеноначалие и Православие.

В България подобни примери за православни интелектуалци от онова време почти няма; а доколкото ги има, те са слабо проучени (Гавриил Кръстевич, късният Стоян Михайловски и пр.). Не са създали общественозначимо духовно творчество, което да води общественото мнение.

Водещите идеолози на модерна България от последните десетилетия на ХІХ век са или откровено противоцърковни (Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов, Стефан Стамболов), или казионно църковни без следи от задълбочен духовен живот (Георги Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Левски, Георги Бенковски, Станислав Доспевски, Николай Павлович, Найден Геров, Иван Вазов и пр.).

Процесът на секуларизация и разцърковяване протича почти незабележимо в сянката на патриотизма и никога не застава като водещ за българската интелигенция. Тук-таме припламват ярки проблясъци на тази тема – например в статиите на Петко Р. Славейков, но злобата на деня веднага ги залива и въпросът слиза от дневния ред на обществото.

И тъй, следосвобожденска България се конституира като едно общество в напреднала степен на секуларизация. Идеологията на това общество, осмислена и формулирана от идейно властващата интелигенция, е до такава степен светска, че дори на Българската Православна Църква (схизматичната Екзархия) е отредена една ‛почетна‛ светска роля като заслужила народностна, културна и нравствена институция, блюстителка на добрите нрави и моралните ценности.

Интелигенцията е обсебила ролята на идеен водач на народа – чрез художественото творчество, образователната система, участие в политическия живот, във властта и пр. Обсебила е и упражнява учителната власт, която по духовно право принадлежи само на Църквата.