Богословието е наука за Бога и неговото естествено място е академичната среда

„И тъй, кога видите да стои на свето място „мерзостта на запустението“, за която е казано чрез пророк Даниила, тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините…“ (Мат. 24:15-16)

„Аз камъните не засегнах, ала проникнах в душите, а там е по-трудно да вкараш конете си…“ Винаги се сещам за тази култова реплика от социалистическия филм за покръстването на българите, когато видя съпоставянето на преходно и непреходно. И да, нашият свят е преходен, а стремежите ни, доколкото ги следваме, трябва да насочваме към непреходното, към онова, което ни отдалечава от суетата на деня, на времето, и ни дава основите, чрез които да потърсим спасението. Онова, което е вътре в нас и което трябва да изпълваме със съдържание.

Но пътищата до постигане на пълноценното знание за Бога, на дълбините на богословското знание, което да претворяваме чрез дела и живот и по този начин да израстваме духовно, тези друмища на духовно и екзистенциално търсене и себереализиране са често пъти особено трудни и изискват по-сериозна подготовка. Най-големите духовни величия, онези свети отци на Църквата, които свободно наричаме „велики“, не са разчитали единствено на духовната опитност, придобита в манастирско служение и послушание, но и на солидни научни богословски търсения, теоретична подготвеност, идейна насоченост, която успява да ги предпази от еретическите съблазни, но и нещо повече – да ги превърне в онези велики отци на Църквата, които да запазят неподправено, неизменено, нанарушимо, автентичното богопознание, за да го предадат на вярващите, които търсят общението с Бога.

Затова и богословската наука и богословските центрове са особено важни, защото в тях се полагат основите, върху които всеки от нас гради своята духовна опитност, насочва своите духовни търсения в правилната православна и истнинна посока. Дори и когато богословските средища не отговарят на текущите, моментни, актуални изисквания и необходимости на Църквата и се затварят в своите академични квартири, изследвайки дълбочината на конкретни богословски проблеми, те посяват семената, които в подходящото време ще принесат необходимите плодове, за да защитят Истината, вярата, нейното правилно следване и живеене.

За да създадеш богословска школа не се иска само желание, но и труд, неимуверна борба в отстояване на изконното право богословието да бъде равноправна академична дисциплина, борба с онези, които не искат да има наука богословие, не искат вярата да се основава и да използва научен подход, да търси емпирични обосновки, да доказва своята истинност със същата сила, с която и естествените науки. Да наложиш духовния критерии като мироглед, да го вместиш в съвременното секуларно академично общество с равноправна тежест, е наистина сериозна борба.

И това доказаха в различни духовници и тесни специалисти в продължение на четвърт век в катедрата по богословие към Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. В един смесен район и смутно време високи научни светила положиха не просто формалните документални основи на ново научно богословско средище, не просто материална база и атестационно обезпечаване, положиха късче от своята душа, за да изградят още едно място, което образова духовници, учители, проповедници, служители, възпитатели в истините на вярата, хора, духовно упътени в търсенето и копнеенето по Бога.

На това средище посветиха всецяло и безрезервно последните две десетилетия от живота си двама души, поставяйки своя авторитет и залагайки на своята всеотдайност и посветеност – археологът проф. дин Тотьо Тотев, член на БАН и бивш ректор на Шуменския университет, и проф. архимандрит Павел Стефанов, член на Нюйоркската академия на науките. В академичните аудитории студентите по богословие повече от две десетилетия получаваха базисни знания от водещи специалисти в богословската наука в България – проф. Славчо Вълчанов, проф. протопр. Радко Поптодоров, проф. Николай Маджуров, проф. Иван Желев, проф. Димитър Киров и много други. Научното звено прерасна в самостоятелна катедра и изгради свои местни кадри, които се специализираха в различни научни богословски направления.

В последните години обаче катедрата претърпя известни сътресения, но преподавателите в нея положиха възможните усилия, за да ги преодолеят и изпълнявайки изискуемите критерии – да запазят това не просто научно звено, а духовно средище. За съжаление, с тъга научаваме, че през изминалия месец е взето решение за закриване на катедра Теология и вливането й в историческата катедра. Отказано е обявяването на конкурс за попълване числеността на хабилитираните преподаватели, което е и изискване на акредитационната комисия, която в края на тази година трябва отново да проведе необходимите атестационни процедури.

Зад този привидно формален административен акт се прокрадва съмнението, че се търсят законови механизми за прекратяване съществуването на специалност Теология в Шуменския университет. В медиите бяха замесени имената на ректора, който търсел възможни икономии, и на Варненския митрополит, който желаел да наложи духовник от своята епархия в така и непроведения конкурс. Каквито и да са причините и каквато и да е тяхната сериозност и основателност, закриването на една богословска катедра ще бъде симптоматичен прецедент, не само за Шуменския университет, но и за богословието в България. Неминуемо след време с лекота ще бъде премахната и специалността.

Силно се надявам хората, от които зависи съществуването на катедра Теология и специалността да положат необходимите усилия за запазване на една от малкото академични общности, които идейно допълват хуманитарния профил и придават на всеки университет смисъл в думата universum. Силно се надявам, че университетското ръководство ще прецени трезво приоритетната необходимост от подобна специалност и ще даде предимство на идеята и смисъла на нейното съществуване, а не на финансовите и бюрократични аспекти. Недопустимо е в университет средствата да оправдават целта, а не целта – средствата.

Вярвам, че Св. Синод и Варненската света митрополия ще осъзнаят необходимостта от присъствието на богословие в светската образователна система и в науката, и подобно на патриарх Кирил Български, (който въпреки атеистичното време намери възможност да представи Църквата и християнството в иначе атеистично развиващата се БАН), ще спомогнат за запазване на духовните средища, които дават основната част от техните кадри. Ако богословието напусне академичните общности, Църквата рискува да се превърне в една капсулирана, изолирана от наука, научен подход и съвременни проблематики, организация. Страх ме е да употребя термина, дори да си го помисля, но засилващият се фанатизъм и зилотизъм без научен критерии могат да превърнат Църквата в една сектантска и псевдодуховна организация.

Нека не лишаваме академичните общности от възможността да сеят семената на вярата, която да израства и да получава автентичния си живот в Църквата. Нека не потъпкваме възможностите за духовна просвета с оправдания за финансови икономии или желание за налагане на определени авторитети. Ако днес допуснем едно по едно да бъдат закривани духовните научни звена, то рискуваме да се озовем в спиралата на духовно опустяване. Тогава ще си спомним пророчеството на прор. Даниил, потвърдено от Спасителя, за „мерзостта на запустението“, но ще бъде късно, защото дните ни вече ще бъдат преброени.