Богослови, а сега накъде?

Две интересни и в същото време противопоставящи се тенденции се наблюдават в богословските среди в България. Едната е постепенно заменяне на едно поколение професори и доценти с ново – и това е процес, продиктуван от естествените жизнени закони.

Така за 20 години четирите центъра на академичната богословска мисъл изградиха новото лице на теологическата наука в България. По същите причини и сходен, макар и по-бавен начин, семинариите в София и Пловдив дадоха шанс на нови лица. На тази тенденция се противопоставя друга, доста смущаваща и тревожна – липсата на кандидати за обучение, както в средното, така и във висшето богословско образование. Макар причините за тази оскъдност да са от различен характер, бихме могли да ги обединим в една – липса на добра реализация.

Наистина парадоксът е сериозен. В едно развиващо се общество, което в своето близко минало е било част от соцлагера, бариерите пред богословите в действителност са паднали. Възможностите, които днес се предлагат от членството на България в редица международни организации (най-вече в ЕС), са големи. Свободата да избираш своите университети, възможността да използваш стипендии и допълнително финансиране за изследователска дейност и обучение в чужбина, свободното преминаване на границите и оттам – възможност за достъп до учебни центрове, библиотеки, за специализации и прочее, дават истинска широта на действие, от която новите академични кадри се възползват успешно и плодовете на тази дейност са явни. Богословите от София, В. Търново, Шумен и Пловдив в своите академични квартири отдавна развиват нови неизследвани ниши на богословската наука, комуникират с широк кръг чуждестранни специалисти и бавно, но славно градят стойностна теологическа наука у нас. Градят я „за собствена сметка“, а помощта от Църквата, в чието име работят, където я има, е символична.

От другата страна са техните възпитаници – студентите. Тези, които гребат с пълни шепи от достиженията на своите ръководители в академичното поприще. За тях обаче възможностите след завършване са силно ограничени. Възможността за професионална реализация на един нов богословски кадър са основно две – системата на БПЦ и системата на българското образование. (Съществуват разбира се и други, но за тях се изисква допълнителна квалификация – напр. журналист, културолог и т. н. Преди една година към богословския факултет на Великотърновския университет стартира и нова специалност „Богословие и социално служение”, която дава допълнителна квалификация – социален работник).

При първата възможност имаме 2 опции – поемане пътя на духовник или цивилна служба в администрацията като секретар, счетоводител, ревизор, клисар, учител в църковно училище, шофьор и т. н. Тези длъжности в повечето случаи са пожизнено заети от определени лица, следователно тази възможност се ограничава. При възможността за приемане на духовен сан трябва да се съблюдават редица моменти: лична мотивираност и възможност за поемане на отговорност като пастир; семеен статут – наличие на съпруга (!), която да е съгласна във всеки един момент да напусне работа си и да смени социалната си среда, училището на децата и прочее, ако съпругът ѝ бъде преместен от единия край на епархията в другия. Трябва да се отчита също и неуреденото финансово положение на някои от митрополиите, което може да доведе до продължителна липса на възнаграждение, то да се изплаща в натура или със закъснение. Личните качества и характерът на архиерея също са от определящо значение. На тези проблеми трудно би могло да се намери рационално решение, без това да доведе след себе си до сериозни сътресения в личен или обществен план.

Втората възможност пред богословите е да заемат учителски пост. Тук обаче проблемите отново се сипят като пролетен дъждец, особено като се има предвид реформирането на образователната система, довела до делегиране на училищните бюджети. Така, ако един богослов с придобита педагогическа правоспособност желае да работи като учител, той трябва да е наясно, че е почти невъзможно училище да разкрие щатна бройка за преподавател по религия и по този начин: 1) да намали своя собствен бюджет; 2) да натовари допълнително програмата на учениците, при която не винаги са предвидени часове по СИП, а там, където са включени, алтернативите са информатика или западен език. По-лесно е за един директор да допълни недостигащия хорариум часове на вече назначен преподавател (информатик, филолог и т.н.), отколкото да ги предостави на външен преподавател, на хоноруван или на такъв, за когото да се разкрива тепърва специална щатна бройка.

Другата възможност пред богословите е да придобият друга учителска правоспособност (друго висше), да успеят с него да си намерят работа и чак след това да си допълнят хорариума с часове по религия (ако изобщо имат нужда да го допълват). Утопична възможност.

Предвид тези съображения много от директорите не желаят да въвеждат часове по религия, а където ги има, те са плод на неимоверни усилия на родители, училищни настоятели, видни градски общественици или политици. Така например в градове като Бургас, Варна и др. общинските власти възприемат приоритетно религиозното образование и чрез своите бюджети го финансират. Това обаче са изолирани случаи, а паралелките съставляват малък процент от общи брои класове.

Така накратко можем да характеризираме перспективите пред един завършил богослов. Всъщност нашата изходна точка беше защо при качествено висше и средно богословско образование, кадрите, които постъпват в учебните заведения, с всяка изминала година намаляват. Макар да дадохме кратки отговори, проблемът остава нерешен. Така при социологическите проучвания богословите водят класацията за най-трудно реализиращи се кадри. Отговорността за решаването на тези проблеми е двустранен – Църквата и държавата трябва да поемат своята отговорност, както заедно, така и поотделно. Защото въпросът не е само да се освещават магистралите и новите пътни възли, да се ръси армията, министрите, кметовете, кабинетите им, предизборните им щабове с осветена вода, а да се изиска от тях поемането на лична отговорност за постигане на – както е модерно да се казва – „стратегическите цели” на тази Църква, от която политиците желаят благословение за постигане на националните и лични задачи.

Държавата трябва да намери своите способи за финансиране на богословите-учители, защото преди всичко те получават квалификация за училищни преподаватели. Така програмите на обучение – методиката и педагогическите практики, са съобразени преди всичко с класно-урочната система. По този начин те не са приложими в църковно-енорийските училища, където чисто технологически подходът, продължителността на учебното занятие, средствата и т.н. са различни. Не е логично държавата да субсидира обучението на учители по религия, а в същото време да ограничава възможността за тяхната реализация в образователната система.

Църквата трябва да намери воля за подобряване на кадровата си политика, не само при подбора на лица, които ще заемат духовен сан или място в църковната администрация, но и като осигуряват благоприятна атмосфера за тяхното развитие и успешно служение. Синдикалният подход в този случай е неприложим, не поради гражданската му мотивираност – отстояване на граждански права, а защото Църквата е имала успешна кадрова и управленска политика доста преди съществуването на идеята за синдикализиране. Ръководството на БПЦ трябва отново да задвижи онези вътрешни механизми, които водят до успешно служение на духовниците от трите йерархически степени. Тези механизми се основават преди всичко на отстояване и служение на Истината, основават се на любовта и разбирателството, честността и доверието; тези принципи са исконни за Църквата и би следвало безрезервно да се следват.

Ако днешните резултати показват постепенно намаляване на желаещите да се обучават в богословските средни и висши училища и тази тенденция продължи, неминуемо в един момент ще се стигне и до закриване на някои от тях. Това обаче не бива да се тълкува като индикатор за криза в богословското образование, а по-скоро знак за криза в Църквата и държавата, където всъщност трябва да се реализират тези кадри.

Тук трябва да се постави въпросът: искрена ли е държавата в желанието си да подпомага Православната църква в България чрез субсидии и дарения за храмостроителство, или това е евтин политически популизъм? Ако е искрена, то нека се погрижи чрез законови механизми да бъде намерена подходяща форма за субсидиране на учителите по религия – та дори и без да се въвежда задължително религиозно образование, те да могат да се реализират успешно. По този начин да могат да разчитат не на волята на определен директор, който разпределя своя бюджет, а на волята и желанието на учениците и техните родители.

Църковната власт от своя страна трябва да се замисли за политиката си спрямо учебните заведения, които обучават нейните бъдещи кадри, както и за тяхната реализация. В Гърция населението е 11 мил. а свещенослужителите ок. 25 000. В България православното население е ок. 6 млн., а свещенослужителите – ок. 1 000. Съотношенията 2:1 и 25:1 са показателни. Ако Българската православна църква възприема своята спасителна мисия в обществото, то тя трябва да се погрижи да увеличи броя на своите мисионери, а без богословските училища и стратегията за тяхното развитие това е невъзможно.