Бранители на изгубения Град: постмодерната власт на Цариградската патриаршия

Проф. д-р Дарко Джого, професор в катедрата по Систематическо богословие на Православния богословски факултет „Свети Василий Острожки“  в Сараево

Съществува една своеобразна демоничност на постмодернизма. Той е схванал добре колко трагично е разпаднато човешкото същество в падналия свят, в който битува, колко нетрайни и подложени на промяна са всички връзки и всички институции. Но постмодернизмът е направил от това паднало състояние религия, превърнал е фрагментарността на падналия свят в мерило и норма, присмивайки се на всяка норма на цялостта. Деконструирайки “наративите на силата”, той тайно се е кланял на  силите на Силата, на насилието над човека. И затова е демоничен. И затова е саморазрушителен.

Властта установява “фактите”

Вестта, че и Атинската архиепископия е решила да признае, респ. да встъпи в общение с “Православната църква в Украйна”, е значима и трагична не само поради нейната важност в рамките на текущата драма на разпадането на Православната църква, каквато я познавахме досега на всекидневно-църковно-политическо ниво. Тя донякъде беше и очаквана и не изненада познавачите на факторите и взаимоотношенията в Православието – когато отношенията между Москва и Цариград се поставят в зависимост от “расовата солидарност”, теориите за “кръвта и почвата”, “елините и варварите”, напрежението между великите сили и т.н. По-скоро трябва да ни изненадва това, че известна степен на сдържаност не е съвсем изгубена дори и днес. Но онова, което постепенно започва да се хвърля на очи, е не само разривът в общението между гръкоезичните и славяноезичните църкви и не само литургично-каноничната стабилизация на геополитическите разделения в православния свят, а – и тъкмо това е най-фундаменталният и с най-големи последици факт – трайното разделение в езика, понятията, значенията и интерпретациите, което все повече се наблюдава и за което много трудно може да се каже дали ще бъде преодоляно и кога.

Защото Атина не е признала, че под политическо влияние и (може би) поради собствени етноцентрични страхове от “руската заплаха” е приела да участва в проекта за дезинтеграция на руския идентичностен наратив, в който Киев е неразривна част от полицентричността на “Великата, Малка и Бяла Рус(ия)”(независимо дали ще отъждествяваме този наратив с идеологията на “руския свят” или не). Тя не е изповядала и собствената си васалност спрямо геостратегическите центрове на силата – васалност, която би могла да ѝ послужи като поне някакво оправдание. По същество тя се е позовала само на един основен и основополагащ факт, на един херменевтичен ключ, въз основа на който можем да разберем реалността – на “правото на Вселенската патриаршия да предоставя автокефалия” – право, въз основа на което и Атина, от своя страна, е решила да признае “автокефалията на Православната църква на независимата Република Украйна”.

Разбира се, и в самата Елада, както и в целия православен свят ще се появят дисонантни гласове и ще поставят безброй въпроси, сред които въпросът за апостолската приемственост на “ПЦУ” е вероятно най-честият. Но онова, което различава днешната църковна криза от всички предишни, не е геостратегическата дълбочина на разделението, нито слабостта на вътрешното единство на Православната църква, която не е способна да намери начин за живо осъществяване на собственото си единство (освен пасивните концепции за канонично и литургично общение, които ни съобщават само кои общности не са част от него, но не и как взаимоотношенията между поместните църкви наистина се осъществяват – ако кажем в духа на комунистическите лозунги, че начинът на осъществяване на единството на всички поместни църкви е съборността, то с това само ще изобличим фактическия отказ от този принцип в реалността на Православната църква: ако сме всесъборна църква – къде са ни редовните събори на всички поместни църкви?) Онова, което се забелязва днес, е, че Цариград и поместните църкви, които са приели или ще приемат неговото виждане на начина, по който съществува Православната църква, са въвели един особен подход към реалността, една по същество постмодерна визия за църквата или по-точно осъществяване на идеята за примата в постмодерен план и контекст.

(Не)търпеливият читател, несклонен да вярва на онова, което в заглавието и текста изглежда като предъвкване на изтъркани жаргонни клишета, заети от хуманитарните дисциплини (към които отдавна спадат и думите “постмодерност” и “постмодерен”), ще изпусне възможността да види, че тук не става дума за някакво “разкрасяване” на един богословски текст. Точно обратното: пиша това не за да бъда “постмодерен”, а за да посоча, че без разбиране на поне някои елементарни идейни постановки на постмодернизма не може да се разбере поведението на Цариградската патриаршия. И да се види реалният постмодернизъм на църковната драма, която е започнала (или актуализирала) с решението на Фенер да преодостави, първо, “автокефалия” на “ПЦУ”, а след това да легитимира допълнително този акт с действия, чрез които останалите поместни църкви волю-неволю (от солидарност или чрез заплахи) ще приемат този акт.

Понятията не означават това, което означават

Една от отличителните черти на постмодернизма е вярата в празнотата на понятията като такива: тъй като властта установява прочита, езикът не притежава очевидност. Образът на един разрушен свят, в който не съществува друга стабилност освен онази, която е временен продукт на властта и конвенционалността, подразбира, че властта е нещо, което ни налага как да тълкуваме не само фактите, но и понятията.

Доброто и злото, истината и лъжата – всичко това са само конструкции, неща също толкова относителни, както и всичко друго. Изпразнени от смисъл, понятията по този начин могат да бъдат напълно лишени и от релевантност. Деконструирани, те могат да бъдат отново конструирани като своя противоположност: нечия истина е чужда лъжа.

Каква връзка има всичко това с богословието на Цариградската патриаршия? Възможно най-непосредствена. Да погледнем Томоса за автокефалия, даден на “ПЦУ”:

“…Въз основа на гореказаното обявяваме, че Автокефалната църква в Украйна признава, както и останалите патриарси и предстоятели, за свой глава Всесветейшия апостолски и патриаршески престоли има, заедно с другите канонични задължения и отговорности, като своя най-важна мисия опазването на нашата православна вяра в ненакърнен вид, както и на нерушимото канонично единство и общност с Вселенската патриаршия и другите поместни Православни църкви… В случай, че се появят по-сериозни въпроси с църковна, догматична или канонична природа, Негово блаженство Киевският митрополит е длъжен да се обърне от името на Светия синод на неговата църква към нашия Всесветейши патриаршески и вселенски престол, дирейки неговото авторитетно мнение и достоверно тълкуване, а правата на Вселенския престол над Екзархията и свещената ставропигия си остават нерушими”.

Тук вече стигаме до проблема за конструирането на реалността: въпреки че на Вартоломей Архондонис е съвсем ясно, че престолът, на който седи, си е само негов, и че останалите “патриарси и предстоятели” не го признават за свой “Глава”, той смята, че, поставен пред избора между фактичността, която съществува, и конструирането на една нова реалност, която всъщност е лъжлива, той притежава способността да конституира лъжата като истина, тоест да изопачава съвсем йерархията на ценностите.

Тази способност да се игнорира другият не е постмодерна. Тя лежи в основата на идеята за римския примат, според която “Петровият наследник” извършва своето “служение” дори и над поместните църкви и хората, които не го признават и не желаят това. И все пак, докато Първият Рим е трябвало да легитимира своите желания ако не с друго, то поне с поредица исторически фалшификати (от които Константиновият дар е най-известният), Вторият Рим обосновава своите претенции постмодернистично – не толкова върху документи, колкото върху интерпретации (сходно с ницшеанския принцип, че не съществуват факти, а само интерпретации). А ако “фактичността” се установява само въз основа на интерпретации, то ясно е, че фактичността като такава не означава нищо. 

Всекиму, който притежава здрав разум и достатъчно познаване на православното богословие, се хвърля на очи, че в томоса се говори за автокефалия (пълна църковна независимост от всякаква външна власт), докато онова, което всъщност се “дарява” на ПЦУ, е по-малко и от автономия. От гледна точка на формалната логика целият томос може да се разглежда като безсмислица (изречението: “Въз основа на гореказаното обявяваме, че Автокефалната църква в Украйна признава за свой глава Всесветейшия апостолски и патриаршески престол”[Προσεπιδηλοῦμεν τοῖς ἀνωτέρω ὅτι ἡ ἐν Οὐκρανίᾳ Αὐτοκέφαλος Ἐκκλησία γινώσκει ὡς κεφαλὴν τὸν Ἁγιώτατον Ἀποστολικὸν καὶ Πατριαρχικὸν Οἰκουμενικὸν Θρόνον] е връх на тази безсмислица и противоречивост). Но тази безсмислица не е случайна: тя е постмодерна – автокефалията не е онова, което е, а онова, което Цариград предлага като автокефалия.

Значението на  понятието не се установява нито въз основа на самото него, нито въз основа на досегашната му рецепция, а въз основа на онова, което е нужно като значение на Цариград (и на собствената му автентична самовлюбеност, и на геополитическите му заповедници). То може да бъде безсмислено, но смисълът не съществува инхерентно, а се установява ситуационно всеки път наново, според употребата.

Тук, собствено, съществува и една неслучайна симбиоза, политическа и херменевтична, между хлабавите и все още неузрели държавно-национални идентичности и Цариград – и те, и той смятат, че не само историческите факти, но и институциите могат и трябва да бъдат подложени на диктата на нови, натрапени значения, на значения, които съществуват и са релевантни (само) в момента, в който ги установява Притежателят на властта.

Ето защо онова, за което Цариград се е погрижил, е същинската власт – не (баналната) власт на фенерските епископи да разпределят парите между киевските архиерейски наместници, а властта да се разполага с интерпретирането на фактите и институциите: ПЦУ по този начин ще си остане завинаги херменевтичен клиент на “Майката Църква”. 

Краят на историята: паметта, която трябва да се изтрие

И затова властта, която Цариград търси за себе си, е по същество постмодернистично демонична. Той търси една непрекъсната флуидност, едно съществуване, в рамките на което всичко може да бъде, а какво всъщност е, установява само единственият Заповедник на интерпретациите.

Въпреки че Москва има и военна, и демографска, и църковно-политическа и финансова мощ, която често е неделикатна и сурова, налагаща се и самоуверена, тя в действителност си остава банално слаба спрямо претенциите на Фенер. Тя иска мощта ѝ да се разпознава някак самоочевидно като мощ, но няма амбицията да наложи една постоянна флуктуация на фактите и институциите, при която би останала само способността на Един да конституира и да унищожава другите в онова достойнство, което само този Един признава.

Идеята, че вече осъществените автокефалии на СПЦ, БПЦ, РумПЦ и т.н. са нещо, което само по себе си подлежи на промяна и интерпретация, че можем да се договорим по това дали св. Сава е осъществил сръбската автокефалия преди 800 години, или тя е установена едва през 1879 г. – такова нещо няма да чуете никъде другаде, освен в постмодерния наратив на Фенер. Но съдържанието на историята не се установява със задна дата, въз основа на едно днешно ангажирано претълкуване на отдавна отминали събития.

Специфичността на цариградската постмодерна идеология е в това, че тя е в състояние да ни внуши, че властта на Интерпретатора = Майката Църква е такава, че може да определя колективната ни памет за събитията от миналото.

Днес Фенер ни внушава, че Украйна винаги е била негова канонична територия, че същият този патриарх Вартоломей не е потвърдил навремето сам анатемите срещу Филарет Денисенко и т.н. И тук отново тя се оказва на една обща почва с новосъздадените идентичностни проекти. Както днес никой в Киев не си спомня за времето, когато на централния площад на 9 май маршируваха ветераните на Червената армия (чието антифашистко наследство поне до момента на “Евромайдана” желаеше да сподели и Украйна), а не ветераните на профашистките ОУН и УПА, така и никой в Цариград не помни себе си отпреди есента на 2018 г. Това наркотично изживяване на една флуидна реалност, в която не притежаваш идентитет (= самотъждественост, еднаквост) дори със самия себе си, подразбира едно до налудност непрекъснато и неселективно избиране между (квази) реализма и имагинерността. 

И тук стигаме до постмодерната инструментализация на “реалното” и “имагинерното”. До още един парадокс. Когато, да речем, Фенер посочва политическата реалност на независима Украйна като основание за предоставянето на “автокефалия”, той  легитимира въпроса: дали политическата реалност като такава е критерий и за църковната организация?

Ако политическата реалност е единственият или поне главният критерий, то тогава проектът за украинска автокефалия е оправдан в същата степен, в която е оправдано и мнението, че “Константинопол” в действителност не е нищо повече от Истанбул, град в Република Турция. Точно така: имагинерният Константинопол се ръководи в своите “църковно-мисионерски” действия от реалната независимост на Украйна. Трайността е нещо, което се пази само за привилегирования, защото дори след всичките си гаври с историята и извращения на фактите, Властта не е готова да подложи и собствените си основания на релативизма, с който разглежда всичко извън себе си. “Новият Рим” стои и трае дори когато го няма: Украйна, както и всичко останало, има тук само една от многото епизодични роли. Историята е поле, на което хората, които търсят легитимиране от днешния Цариград/Фенер/Нови Рим, могат да получат само епизодични роли. Властта е систематично херменевтически непочтена, но това няма значение, защото тя се изживява като Власт: тя ни казва, че можем да се договорим какво се е случило през 1219, 1767 или 1879 г., можем дори да се съгласим с една масивна халюцинация, с една паралелна реалност, в която тя не е променила позицията си от 2018 спрямо онази от 2017 г., но никога няма да ни позволи да се запитаме: а къде е реалността от 1453 г. (датата на падането на Константинопол – прев.)?

Съществува една своеобразна демоничност на постмодернизма. Той е схванал добре колко трагично е разпаднато човешкото същество в падналия свят, в който битува, колко нетрайни и подложени на промяна са всички връзки и всички институции. Но постмодернизмът е направил от това паднало състояние религия, превърнал е фрагментарността на падналия свят в мерило и норма, присмивайки се на всяка норма на цялостта. Деконструирайки “наративите на силата”, той тайно се е кланял на  силите на Силата, на насилието над човека. И затова е демоничен. И затова е саморазрушителен.

Упоена от постмодернистката си власт да командва историята и фактите, Цариградската патриаршия унищожава самата себе си. И затова е съвсем естествено да не ѝ вярваме. Да защитаваме Цариград от самия него, от постмодерната ангажирана квазитеология на Цариградската патриаршия. Цариград не е Фенер, Фенер не е Цариград.

На какво би могъл да основава Цариград своята власт – не само да координира отношенията между Православните църкви и да посредничи там, където е необходим посредник, да председателства като “пръв сред равни” (което му принадлежи по предание), но и да бъде “пръв без равни” в абсурдните фантазии на митрополит Елпидофор, да предоставя автокефалии без консултация с другите поместни църкви и да командва фактите и техните интерпретации? Само върху собствения си автонарцисизъм, върху гръцката расова солидарност и геополитическата си ангажираност с определени актуални проекти.

За да бъде парадоксът още по-голям, тази църква дължи съществуването си именно на онази култура на паметта, която Цариградската патриаршия разрушава с постмодернистката си идеология. Ние продължаваме да приемаме истинските, нефалшивите привилегии и прерогативи на Цариград, които произтичат от неговото положение на Нов Рим, въпреки че отдавна не съществуват нито империята, нито градът, чиято “Велика Църква Христова” е бил той. Цариград съществува само в една колективна, но идентичностно значима “имагинация” на Православната църква, като място, където е центриран нейният съборен етос. Тази “имагология” е едновременно историческа и есхатологична – историческа в своята “билост”, есхатологична, защото я очакваме – въпреки “реализма на актуалното състояние” – във вярата, че Христос ще се появи отново и ще ни събере в Своя Храм, в Храма на Самия Себе Си като Премъдрост Божия. Но тя не е произволна, не подлежи на приемане и отхвърляне по договорка.

Ако всичко подлежи на “контекстуализация”, на приемане на “реалното положение на нещата”, то първата жертва на този банален реализъм би бил Цариград-който-не-съществува. И все пак той съществува – един Цариград, който е съвсем различен от този днес, Цариград, който не е обсебен от расата, нито е слаб слуга на други, Цариград, който изпраща Кирил и Методий, Цариград, който е можел да се пресели в Никея и е бил способен да обича братски другите. Този Цариград съществува и по-нататък навсякъде – освен във Фенер.

Нещичко от тази способност на Цариград да бъде “пъп на света” го е направило “хронотоп” на великите съвремени романи – Баудолино на Умберто Еко, Хазарския речник на Павич, Пъпа на света на изключителния Венко Андоновски. Цариград обединява хората и игнорира времето и пространството. Но само когато е място на трайност, изпълнен със смисли и значения. Изпразнен от тях, Цариград престава да съществува. Той не е престанал да съществува нито през 1204, нито през 1453 г. Дали е престанал да съществува през 2019 г.? | teologija.net

Превод от сръбски: Андрей Романов