Краят на хилядолетието, видян през неговото начало

Разбира се, когато се каже „край на хилядолетието“ не се има предвид просто преминаването от един лист на календара към друг. Напротив, патосът има по-скоро апокалиптичен характер. Вече беше обявен краят на индустриалната епоха и на модерността. Предвидени са краят на традиционните религии, на философията, на науката, на литературата, на изкуствата. Краят на морала и на семейството, мисля, се гледа вече като случил се. Това, разбира се, е дреболия за профетично изчисляващия разсъдък, защото нещото, което се вещае сега, не е нищо по-малко от края на света. Апокалипсисът трябва да намери място в календара ни не за друго, а защото настъпва двехилядната година. Доколкото ми е известно, дебатира се единствено около точната дата на планираното събитие.

Сравнително по-малко са тези, които си дават сметка, че за никакво хилядолетие и за никакъв негов край не би могло и дума да става, ако всъщност не се имаше предвид краят на двухилядолетието: на двухилядолетието от раждането на Христа, според традиционно възприетата точка на отмерването. Отчитането на този факт задава друга посока на погледа, при което в центъра на вниманието застава въплъщението и раждането на Иисуса Христа. Във всеки случай там слагат ударението онези християнски култивирани люде, които гледат края на двухилядолетието като дата, натоварена с особен, не само светски, но и сакрален смисъл. В една своя патетична статия („Двухилядолетието и невежеството“, в. „Култура“, бр. 11/19.03.1999) Георги Тодоров например настоява, че „честването на Двухилядолетието е несравнимо най-големият, най-важният и най-символичният юбилей, празнуван някога от човечеството“. Според автора твърдението, че всъщност няма какво толкова да се чества е мисловен ерзац, доказващ липсата на качествено мисловно движение. Демонстрирайки „същинско мислене“, Георги Тодоров посочва и „истинската мярка на Двухилядолетието“, която според него е всеизвестна, една и само една: Христос. Това е причината юбилеят на двухилядолетието да не се нуждае от координатна система, а да я съдържа в себе си: „То съдържа Аршина, чрез който безпогрешно можем да премерим стойностите и да ги поставим в йерархията.“

Така се очертават двете позиции, от които краят на хилядолетието и двухилядолетието придобива извънмерна значимост, надхвърляща рамките на просто човешкото и общо-историческото. От една страна катастрофичният възглед, вещаещ края на света тъкмо поради навършването на тази кръгла годишнина, а от друга акцентирането на необикновения сакрален и въздигащ смисъл на юбилея. Общото между тези иначе несъвместими гледни точки е патетиката, екзалтираността от настъпващата дата. Аз пък ще се опитам да защитя едно по-дистанцирано становище, независимо от риска да бъда обвинен в липса на елементарна прозорливост или заклеймен като носител на некачествено мислене.

Когато става дума за дистанцираност от злободневността на настоящето, най-лесно е тя да бъде постигната чрез вглеждане в историята. Такъв ще бъде и моят първи ход. Първом ще се опитам, макар и накратко, да погледна към края на хилядолетието откъм неговото начало, сиреч откъм края на първото хилядолетие от рождеството на Христа.

Историците от миналия и началото на сегашния век са единодушни, че в навечерието на хилядната година човечеството е било обзето от паника и в трепет е очаквало свършека на света, настъпването на Страшния съд. По-новите изследвания обаче дават основание да се мисли, че тази паника съществува най-вече в учебниците по история, писани през Новото време. Иначе казано, настоява се, че иде реч за една по-късно съчинена легенда, чието начало има корен някъде през XV век.

Средновековните източници до голяма степен потвърждават правомерността на тези твърдения. Днес ние с точност знаем, че тъкмо през хилядната година са положени основите на някои от големите западноевропейски катедрали, каквито са например тези във Вормс или Хилдесхайм. Никой обаче не започва такъв строеж, за който предварително се знае, че ще продължи десетилетия, ако не и векове, очаквайки съдния ден през непосредствено наближаващите седмици. Именно през хилядната година в Лютих са започнати прочутите тамошни анали. Всеки, запознат с идеологията на тогавашната историография, отлично знае, че подобен текст се начева със стратегия, отиваща далеко напред във времената.

Вглеждането в текстовете на историографите, съвременници на хилядната година, не показва, че някой тогава се е подготвял за неизбежна гибел. Нито Титмар от Мерзебург, нито Херман от Райхенау, нито по-дребнокалибрените им „колеги“ споменават нещо подобно, макар че хилядната година – съвсем естествено – е намерила място в техните хроники. Наистина, верни на традицията, те често повтарят, че краят е близък, но пък неизвестен и говорят за хилядната година като за число между числата, неотличаващо се от останалите. Те, разбира се, добре знаят онова място от Откровението на Йоана, където се твърди, че Сатаната ще бъде пуснат, когато се свършат хилядата години (Откр. 20:7), но заедно с това настояват, че това число означава не някаква конкретна дата, а пълнотата на времената. Историографите на ранното средновековие са отлично образовани и имат като свой образец както определящите за този тип мислене текстове на Августин, така и съчинението на неговия ученик Орозий, което и тогава е било гледано като основополагащо за християнската историография на Запад. Тъкмо Орозий слага началото на подобен тип гледане към хилядната година като редоположена с всички други.

Този факт е прелюбопитен от гледната точка на нашата тема, защото Августин има предвид, изглежда, именно Орозий, когато изказва недоумението си от странните исторически изчисления и пресилените числови аналогии, от аритметично изведения исторически оптимизъм и насилственото схематизиране, намерили място при някои християни, мислещи за историческите времена (вж. „За града Божи“, 18, 52). Малко по-нататък Августин се обръща с особено и даже агресивно недоверие и към хилиазма, към разпространяваното и по негово време убеждение, че светът ще застане пред Страшния съд в хилядната година след Христа. Той намира този възглед за толкова несъстоятелен, че даже отказва да го коментира пространно, но все пак пожелава да обясни как трябва да се схваща прочутото място от Апокалипсиса. Според него апостолът е обозначил чрез израза „хиляда години“ пълнотата на времената, използвайки за тази цел съвършеното число: умножаването на десет по десет, даващо квадратна фигура, която получава обем, когато се умножи още на десет. Така се стига до хилядата – numerus perfectus. Августин недвусмислено насочва към отказа на Бога да посвети дори избраните си в тайното число на годините, оставащи до неговото Пришествие. Така щото – настоява той – когато се твърди, че след Възнесението му (или след Рождеството) остават още 400, 500 или 1000 години до свършека на света, това не е постигнато чрез тълкуване на Светото Писание, а под водачеството на човешки догадки, ненасочващи към нищо несъмнено и затова неползотворни и непотребни (пак там, 18, 53 и 20, 7).

Само един историограф делегира на хилядната година особена значимост – Раул Глабер. Тъкмо неговата книга „Historiae sui temporis“ е единственият съвременен на събитието източник, върху който се основават всички твърдения за апокалиптичните настроения, свързвани с края на първото хилядолетие след Христа. Раул Глабер е роден около 990 г. и умира през 1046 или 1047 г. Той произхожда от Бургундия и е бил монах в Оксер, Дижон и Клюни. Хрониката, която Раул започва около 1031 г. и пише до края на живота си, обхваща периода от 900 до 1044 година.

Нека веднага се каже, че текстът на Раул Глабер по-скоро разочарова търсача на атрактивна информация по проблема и това разочарование върви по две линии. От една страна Раул видимо не е сигурен коя е исторически решаващата хилядна година: тази от Рождеството или онази от Възнесението на Христа. Тъкмо затова той преразпределя смислозадаващия център на своята хронология между двете дати, създавайки чрез тази бицентричност реални трудности не само пред читателя, но и пред самия себе си при опита да се удържи в рамките на историографския жанр.

От друга страна разказваното от Раул не е достатъчно, за да се твърди еднозначно, че средновековният човек от края на Х и началото на XI век е бил действително обзет от апокалиптични страхове. Нека, макар и съвсем схематично, видим какво ни описва самият историограф. Още във встъплението към текста научаваме, че около хилядната година от въплъщението на Спасителя са се умножили събитията, чието увековечаване би подпомогнало хората в стремежа им към благоразумие. В тази връзка по-нататък се повествува, че с идването на новото време настъпват пагубни за душите дни, тъй като милосърдието напуска сърцата, а те се изпълват с неправда; че се върви към падение и гибел; че човешкият род се е устремил към изначалния хаос на своята погибел, белезите за което са зачестили около хилядната година след рождението на Господа. Като знамения за всичко това се гледа например смъртта на множество лични духовници и благородници в навечерието на същата тази година; появата на комета, вещаеща бедствия (посочва се едно от тях – пожарът на църква, носеща името на св. архангел Михаил); свръхмерната разпространеност на алчността, безсрамието, разпасаността, порочността, злото. От друга страна обаче ни се казва, че по същото време започва обновата на църкви по целия свят; че се откриват множество реликви на светци и се разгръща почитанието към тях; че към Йерусалим потеглят нечувани множества поклонници; че расте числото на примерите за благочестие (всичко това – в книга III).

За подобни събития по подобен начин се говори и по повод на „хилядната година от страстите Господни“. Отново масово умират достойни и въздигнати люде, а на това отгоре се развилнява глад; случва се слънчево затъмнение; както в духовните, така и в мирските среди растат пороците, налитащи връз човешкия род – рухнал изглежда изначалният порядък, царящ през вековете откак свят светува. Затова именно, подчертава историографът, хората вдигат по това време сърца и ръце към Господа и го призовават за помощ. Но веднага след 1033 г. настъпва урожайно време, изобилие и благоденствие. Възцарява се и общ политически мир. Все по това време обаче отново избуяват грозните страсти, престъпните връзки между роднини, грабежът, алчността и то главно сред най-знатните. Въпреки това само „най-предпазливо“ тези събития биват тълкувани като „знамение за пришествието на изпадналия Антихрист, чиято поява, според Писанието, се очаква в края на този век“. Тук веднага трябва да бъде видяна както неопределеността на понятието „век” (характерна не само за Раул, но и за всички средновековни историографи), така и добавката на нашия автор, че „благочестивите усилия на вярващите ще се увенчаят с награда и печалба, въздадени им от справедливия Съдник“ (вж. книга IV. Цитатите тук са по българското издание: Раул Глабер, „Хроника на хилядната година“, прев. Петя Стоянова, Bibliotheca christiana, изд. Novissima verba, Бургас 1993).

Обобщаващо може да се каже, че въпреки видимите усилия на Раул Глабер да открои особената значимост на 1000 и 1033 година от Рождеството на Христа, той не намира такива факти и събития, които да ги отличат с нещо решаващо от всички други години на обозримата история. И през тях светът и хората са и добри, и лоши; и черни, и бели, и сиви, и шарени. Дори парадигмалният в това отношение текст не може следователно да ни убеди в някакви катастрофични нагласи по време на хилядната година след раждането на Христа.

Откритостта за края в този период на Средновековието – пише Ц. Бояджиев – трудно може да бъде обвързана с някаква конкретна дата. Високите интелектуалци никога не биха се поддали на числово нормиране на неизповедимата воля на Бога, а необразованите пък дори не ориентират живота си „хронологично“, а по-скоро „натурално“, сиреч съгласно природния цикъл. Можем да допуснем, че ако по това време изобщо е имало раздухване на някаква паника, то би могло да идва не от интелектуалците, но не и от неумеещите да броят миряни, а по-скоро от полуграмотния клир и от подобните на него светски лица. Така изглежда резултатът от един поглед към ситуацията в началото на нашето хилядолетие.

Не е необходима особена прозорливост, за да се види, че когато Словото Божие се въплъщава и става човек; когато крачи по земята, проповядва и твори своите чудеса; когато страда и умира на кръста; когато възкръсва, възнася се и сяда отдясно на Отца, тогава и завинаги настъпва една радикална промяна в същината и ритъма на времето.

Свещените книги настояват, че Иисус е дошъл при нас в края на времената. Това не бива да се схваща буквално, в смисъла, видите ли, че е наближил някакъв момент, в който времената са били на свършване и тогава именно Бог от няма накъде се въплъщава, давайки по този начин отново тласък на времето в неговия ход. Това е твърде плоско мислене за природата на времето и отнесеността на Божествеността към него.

Бог е вечност. Той в своето съществуване не е обвързан по никакъв начин с времето. Бог не само не се нуждае от рамката на времената, но е и несъвместим с подобна рамка. Защото Бог е неизменен, той не знае промяна; той не е възниквал, не познава развитие или упадък. Бог е вечен и времето не може да оказва въздействие върху него.

Времето се появява заедно с творението. Наистина никъде в Шестоднева ние не ще чуем Бог да казва: „Да бъде време“ или нещо подобно. Защото времето не е твар, редом с останалите творения, а е вътрешно присъщо на всичко крайно, на всичко сътворено. Времето е свързано с изменението. Там, където има изменение, само там може да се говори за време. Ритъмът на промяната е ритъмът на времето.

Но няма такава твар, която да не се променя. В крайното непрекъснато се извършват някакви движения, във всеки следващ миг то вече не е точно това, което е било в предходния. Всичко сътворено съдържа в себе си времето. Времето е основната характеристика на творението. Затова именно времето възниква още с първия творчески акт на Бога. Когато Бог казва: „Да бъде светлина“ и става светлина, със самото това възниква и времето и се разпространява буквално със скоростта на светлината. Оттогава до днес и чак до изчезването на всичко крайно времето ще има своята реалност и ще определя лика на тази вселена.

Става видимо, че времето и вечността особено отчетливо отделят отвъдното и отсамното. Бездната между божественото и крайното се описва с може би най-безкомпромисна категоричност тъкмо чрез тяхната несъвместимост и чрез невъзможността не само за прехождане на едното в другото, но и за допир между тях. Времето и вечността в своята отдалеченост очертават бездната между Бог и крайното, между Бога и човека.

Въплъщението на Христа радикално преобръща този порядък. В лицето на Иисус вечността влиза непосредствено във времето; то в някакъв смисъл я приютява. Бог става човек по природа, без да губи божественото си естество. Времето престава да бъде просто белег на преходността и се превръща в съществена част от свещената история. Рождеството и Възкресението на Христа са вратата, през която този преход става реалност.

„Краят на времената“, в който идва Иисус не е някакво набелязано унищожаване на крайните творения, а още по-малко е някакво тяхно прехождане към вечността. „Времената“ са именно онази територия, която е предоставена на човека да преодолее своята изкорубеност и отдалечеността си от Бога, следствие от греха. Във времената на историята човекът е имал за свой дълг да преустанови това болезнено състояние на откъснатост. Откъснатост както от Бога, така и от самия себе си. Но човекът не успява да стори това. Нещо по-лошо, кризата на човешкото става в хода на историята все по-дълбока. Нивото на пропадане отива все по-ниско и стига дотам, откъдето човекът по никакъв начин не може сам да преодолее отворилата се бездна.

Това е моментът, в който Бог Слово се въплъщава и приема човешкото естество. Бог, оставайки при своя неизменен план за съдбата на човешкия род, изпраща самия Син Божи, за да отнеме Той греха и да открие пред човечеството входа, през който всеки от човеците би могъл да достигне своето спасение и вечния живот. „Аз съм пътят, и истината, и животът“ казва Иисус и тези думи трябва да бъдат схващани както в тяхното иносказателно значение, така и съвсем буквално.

Рождеството и Възкресението на Христа, както и неговото Възнесение, при което Той – Бог, но и човек – сяда отдясно на Отца, дава нов смисъл на времената и ги прави изобщо смислени. Отсега нататък те не могат да бъдат гледани просто като сбор от повече или от по-малко случайните изменения на крайните неща. Възкресението прави възможно времената на човечеството и света да бъдат видени като една единна история, която има не само ясно фиксирано начало, но и своя строга логика, както и дълбок спасителен смисъл. Времето добива смисъл след заквасването му чрез вечността, снизходила да присъства в него.

Но преодоляването на бездната между времето и вечността, изпълването на времето с вечен смисъл, носи със себе си и една велика съблазън за разсъдъка на човека. Когато за този разсъдък стане очевидно, че времената не са наниз от случайности, а имат необходима връзка помежду си, тогава некултивираният и самомнителен разсъдък дръзва да парцелира времената, да проведе еднозначни смислови и числови аналогии между тях и по този начин не само да разпределя по времеви отрязъци миналото, но и да прогнозира бъдещето чак до деня на съдния ден, до самия край на времената.

Разсъдъкът не си дава сметка, че той е способен да работи единствено с крайни числови пропорции и с тяхната логика, която по никакъв начин не може да оказва влияние върху вечния божествен план или да има някакво значение за него. Оставайки сляп за този факт, разсъдъкът с особено настървение се взира в едрокалибрените, в кръглите числа, мъчейки се да изведе от тях някакъв по-дълбок смисъл или пък направо да ги разпознае като означение за съществените събития в човешката история. Не ще и съмнение, че на особена почит тук се радват закръглените годишнини.

Днес ние сме изправени точно пред един такъв момент. Настъпва не само краят на века, но и краят на хилядолетието. На второто хилядолетие от Рождеството на Христа. По силата на най-примитивните логически схеми разсъдъкът, влязъл в здрав съюз с древни и нови суеверия, опиянено предвещава по този случай края на всичко, което някога е имало начало.

Това отчетливо свидетелства най-вече за нищетата на човешкия разсъдък и на човешкото мислене изобщо. Тази нищета извира от едномерността на човешката мисловност, култивирана с особено настървение през последните две столетия. Печалният резултат от тази дейност е забравянето на елементарното положение, че Рождеството, Възкресението, Възнесението не са просто исторически събития, редом с останалите случвания в историята, и не са факт, който може да бъде изчерпан с неговото емпирично описание и включването му в някакъв исторически ред. Те са тайнство и схемите, чертани от разсъдъка, показват главно това, че той, разсъдъкът, не е в състояние да проумее техния характер, камо ли пък да навлезе в спасителната им тайна. Рождеството и Възкресението не са някаква точка на времевия отчет. Те полагат във времето смислите, съхранявани във вечността, в която обаче аритметичните редици и пропорции нямат абсолютно никакъв смисъл. Тъкмо затова времето на предначертаните събития остава изцяло в ръката на Бога. Всякакво изчисление на неговия план е направо смехотворно. Не някому другиму, а на самите апостоли, питащи го за времето, в което ще възстанови своето царство, възкръсналият Христос казва: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт“ (Деян. 1:7). Такъв тип знание не е достъпно за човешкия разсъдък и няма какво толкова да го тревожи. Достатъчно е за човека да посрещне достойно деня на Рождеството и деня на Възкресението Христово и да живее според техните норми. Защото Иисус се ражда и възкръсва за живи и за мъртви тогава – преди почти две хилядолетия, сега и в бъдния ден.

Нека, разбира се, в този план не забравяме, че новото хилядолетие започва в самия край на 2000 година. То започва с Рождеството на Христа, със самото Събитие, което ни подтиква изобщо да се вглеждаме в това число и в тази дата и което придава смисъл на самото историческо време, давайки му да бъде това, което е.

май 1999 г.

©Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова