Литургия и Причастие при болест и страдания

Литургико-каноничен и духовно-пастирски анализ на Преждеосвещената литургия, използването на предварително осветените Дарове и практиката на Църквата – препоръки и изяснения 

Дълбок размисъл се породи в мен, както вероятно и в голяма част от вярващите християни по света и в България, по повод зачестилите прояви на заразяване с новия коронавирус и притеснението, което започна видно да присъства в самите нас, в ежедневния ни живот и дори в най-свещените моменти по време на обществени богослужения и Литургия. Това ми даде повод, като съвременен богослов и литургист, да отделя внимание на този проблем отвътре: да разгледам някои исторически, литургични, духовно-пастирски и църковно-канонични аспекти, да се опитам да дам отговор на някои зачестили сред вярващите въпроси, които много духовници и практикуващи православни християнин си задават в тези напрегнати дни на безпокойство и паника, както и да предложа някакъв обоснован вариант за бъдещо възможно разрешаване на тези проблеми, с цел  богослужебна яснота  и пастирска утеха.

Да започнем с думите на св. Йоан Златоуст в една от неговите предпричастни молитви, където той осведомява за духовен и физически проблем сред християните и за начина на истинското изцеление чрез причастяване с Тялото и Кръвта Христови:

 

Частицата на пресветото Твое Тяло и на драгоценната Твоя Кръв да ми бъде за освещаване, просветление и здраве на смирената ми душа и тяло, за облекчаване тежестта на многото ми съгрешения, за предпазване от всякакво дяволско въздействие, за прогонване и възпиране на моя зъл и лукав навик, за умъртвяване на страстите, за спазване на Твоите заповеди, за умножаване на божествената Твоя благодат и за придобиване на Твоето царство.

Болестта и нейната проява в духовен и физиологичен аспект е основание за съставянето на над 60 процента от молитвените текстове на Църквата, свързани с духовните и физиологични недостатъци на вярващите в личен и социален план, а понякога тя е свързана с конкретно заболяване, физически или психически и духовен недъг, отразено също в пастирската подготвителна предпричастна практика на св. Йоан Златоуст: „Както не счете за недостойно да влезеш и вечеряш заедно с грешници в дома на Симона Прокажени, така благоволи да влезеш в дома на моята смирена, прокажена и грешна душа. Както не отблъсна подобната на мене блудница и грешница, която беше дошла и се докосна до Тебе, тъй също се смили и над мене грешния, който идвам и се докосвам до Тебе. Както не се погнуси от нейната скверна и нечиста уста, която Те целуваше, така също не се погнусявай и от моята по-скверна и по-нечиста от нейната уста, нито от мерзките и нечисти мои устни, и от гнусния ми и съвсем нечист език“. Езикът на светителя е остър и категоричен – става въпрос за духовен и физически грях, определени от него метафорично, свързано с една от най-разпространените в ранното Средновековие болест – проказата.

Анализирайки думите на един от съвременните богослови и пастири Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел, откриваме един от основните духовно-пастирски и литургични проблеми на съвременното християнско общество: „Чувствам, че не съм достоен, но и от друга страна зная много добре, че ако не се причастя с Твоето Тяло и Кръв, дяволът ще ме разкъса. Какво остава? Покаянието. Търсенето на Божията милост. И светецът е готов да пристъпи, не защото вярва, че е свят, а за да може Бог да го освети. Такива са всички предпричастни молитви. В тях има съзнанието, че сме грешни, израз на покаяние за тази Божия любов и отсъствие на нашето благочестие, доверие в тази любов, защото Бог не е огън, Който ще ни изгори, а наш Баща, Който ще ни вдигне“. Това изречение изяснява и основният мотив за причастяването на християните – единение с Отца, чрез Сина в Светия Дух, постигнато в Евхаристията, като най-висша форма на литургичен акт и реално-мистично претворяване на личността по подобие на Бога и в Неговото име – реално-мистично изцеление.

Така в периода на подготовка за най-великия християнски празник – Великден – Пасха, в периода наречен Четиридесетница, в който тази година по Божие допускане се случи и това изпитание, свързано с разпространяващата се зараза от коронавируса по света, Църквата съставя великопостните особености на богослужението и използва в своята хилядолетна практика една от най-древните форми на Литургия с предварително осветени Свети Дарове, наречена Преждеосвещена.

За незапознатите е необходимо да се изясни, че главната особеност на тази т.н. Литургия се състои в това, че на нея не се извършва същинското тайнство Евхаристия, което е в третата част на светата Литургия – „литургия на верните“, а вярващите се причастяват с Тялото и Кръвта Христови, осветени на предишна Литургия на св. Василий Велики или св. Йоан Златоуст, отслужена съответно в неделни, съботни или празнични дни. Като начало Преждеосвещената литургия се появява още в първите векове на Християнството. От църковната история знаем, че първите християни се причастявали ако не ежедневно, то твърде често, по различни поводи свързани с Христовите празници, неделята, светийските празници, такива от обществен и личен характер, отразени и в съвременната литургична практика. Поради социо-политическите трудности в периодите на масови гонения, убийства и болести християните в древност са правили много елементарно и несложно богослужение, свързано основно с Евхаристията, без сложен ритуал и без особени обществени прояви. Предимно на тайно и скрито поради съображения за сигурност и поради страх от нападения над тях и техните семейства, в катакомби и частни домове, или отдалечени от градската среда имоти. Голяма част от Евхаристийното богослужение е било извършвано дори само във фамилна обстановка (особено в периода от I – IV век, когато още не била оформена цялостната структура на Литургията) и то в дните събота, неделя и свързаните с апостолския пост сряда и петък, за което се откриват десетки свидетелства в изворите от този раннохристиянски период. Наложи ла се практиката на болни и страдащи християни, особено по време на Великия пост, Четиридесетницата, и в другите постни периоди, поради неудобство да се събират на обществени места, или поради социални и политически наложени затруднения, свързани с военни действия, масови заболявания, пандемии, гонения и други, е било неуместно и неудобно в такива трудна обстановка – в дни на пост, на скръб и обществен страх, да се извършва обичайната Литургия и свързаните с нея обществени църковни богослужения.

В периода на постите и най-вече в Четиридесетницата, за да се даде възможност на вярващите да се причастяват и в седмичните дни на поста, без при това да се нарушава характера на великопостното богослужение, било установено в някои дни вярващите да се причастяват с предварително осветените Дарове. Така идва необходимостта в литургичната практика на Църквата да се установи и въведе навсякъде Преждеосвещената литургия.

Като богослужебна структура Преждеосвещената литургия представлява свързано с вечернята последование, на което християните имат възможност да се причастят с Дарове осветени предварително. За тази цел във византийския ритуал, и в много други, при извършването на тези ординарни или всеобщи византийски литургии, се подготвя и освещава не един Агнец, каквато е обикновената практика, а два или повече. Агнецът е най-съществената част от евхаристийния хляб (просфората), която се отделя по специален начин по време на Проскомидията (литургията на приношението) и се поставя на дискоса за освещаване по време на Евхариситйния канон (в Литургията на Евхаристията –  литургията на верните). Богослужебният ритуал изисква след освещаването на Агнеца и допълнителните, те да се потопят в потира с осветената Кръв Христова, след което се поставят в специална кутия (обикновено от скъпоценен метал), нар. дарохранитерница. В нея се съхраняват до деня, в който ще бъде служена Преждеосвещена литургия. Ако през седмицата предстои да бъдат служени две Преждеосвещени литургии, на предхождащата ги Литургия се освещава основният Агнец и още два. Не може Преждеосвещена литургия да бъде извършена с част от осветен Агнец или за тази цел да бъде донесен Агнец от друг храм. Забраната за пренасяне на осветения Агнец от един храм в друг била свързана с практиката на големите манастири във Византийската империя. В тях Вечернята и свързаната по-късно с нея Преждеосвещена литургия били извършвани в централния манастирски храм, а не в някои от параклисите им, което не налагало пренасянето на осветен Агнец.

Днес използвания чин на Преждеосвещена литургия представлява последование на Вечернята според Йерусалимския богослужебен устав, съчетана с част от Литургията на Словото, когато се чете Евангелие или т.нар. Литуригия на оглашените и на просветените, когато Църквата се моли за тях и ги призовава да извършват определени действия, свързани с тяхната подготовка за въцърковяване или кръщение. Тоест практиката на Преждеосвещената литургия дава информация и за периода на Катехизацията в древната Църква, и свързаните с това обредни действия, молитви и последования от I до IV-V векове. От края на византийската епоха до нас са достигнали ръкописи, в които вместо Йерусалимска вечерня, за първа част на Преждеосвещената литургия се използва последованието на Азматична песенна вечерня. Не е много ясно дали Преждеосвещената литургия в древност е отслужвана според катедралния или азматичен ритуал, защото ако се разгледа «De sacra precatione» на св. Симеон Солунски (PG 155, 656C- 660A), за да бъде изучена Преждеосвещената литургия от неговото време, ще се види, че тази Литургия върви точно след Азматичната вечерня, и ни най-малко след манастирските вечерни, които наистина са чествани без всякаква тържественост веднага след Трето-шестия час в дните на Преждеосвещаната литургия (PG 155, 653 D). Това са тези азматични Преждеосвещени Дарове, които са предварително и частично описани в Типикона на Света София от X век. Типиконът на Великата Църква остава верен на 52 правило на Трулския събор: „През всички дни на поста на светата Четиридесетница, с изключение на съботите, неделите и деня на Светото Благовещение, се отслужва Света Преждеосвещена литургия”. Съвременната практика, тази от Типикона на Свети Сава, предвижда това отслужване само в средите, петъците от Поста, най-много в първите три дни на Страстната седмица и в няколко други редки случаи.

В устава на Църквата остава Преждеосвещената литургия да се извършва в сряда и петък през първите шест недели на Великия Пост; в четвъртък на Петата Неделя на Великия Пост, когато се извършва паметта на св. Мария Египетска, ако това се случи в постния период; служи се и в първите три дни на Страстната Седмица (Велики Понеделник, Велики Вторник и Велика Сряда). В определените празници, ако се паднат според календара в периода на Четиридесетницата: на св. Харалампий (10 февруари), Успение на св. Кирил Философ (14 февруари), Първо и Второ намиране на главата на св. Йоан Предтеча (24 февруари), на понякога в деня, когато се чества паметта на св. Севастийски Четиридесет мъченици (9 март), на Успение на св. Методий Славянобългарски (6 април). На Велики петък Църквата възпоменава Господните страдания. Този ден е един от най-свещените на Християнството. Литургия не се извършва, пасхалното Тайнство се прекратява пред великата Жертва, принесена на този ден веднъж завинаги от Господ Иисус Христос, Който „принася и се принася”.

През първото хилядолетие Православната църква извършвала Преждеосвещена литургия. Римокатолиците извършват единствената си Преждеосвещена литургия на Велики петък, когато се причастяват всички свещенослужители и миряни от поставените на съхранение предварително осветени Дарове в олтарния tabernaculum (дарохранителницата в източната практика). Старобългарските писмени паметници като говорят за Преждеосвещената литургия използват термините „непълна“ за разлика от двете „пълни“ византийски литургии, ето един вероятен доказателствен текст: „Перикопите от посланията и Евангелието в чест на Кръста, за този, който искаше да се празнува Литургията в сряда или петък, да бъде тази на Преждеосвещената литургия, да бъде Литургията пълна…”.

Интересно е например защо Преждеосвещената литургия се ограничава само и единствено в периода на Четиридесетницата и Великия пост, ако тя е имала всеобща употреба извън нормалните литургични и евхаристийни чинове, и защо не се извършвя и в сряда и петък на предхождащите постни периоди на другите големи празници, като Богоявление, Успение богородично, Празникът на Светите първовъховни апостоли Петър и Павел, и Успение Богородично.

Историческо развитие

Преждеосвещената литургия се появява около края на III, началото на IV и най-сигурно се констатира в изворите около VІ век. Според литургистите първото свидетелство за съществуването ѝ се съдържа в т.нар. „Пасхална хроника“ от VII век. В текста се откриват следните особености: „Тази година при Константинополския патриарх Сергий, от началото на Първата седмица на Поста, на 4 индикт, започна да се пее след Пс. 140: 2, в момента на въвеждане на Преждеосвещените Дарове в дяконикона (sceuophylacium) на олтара, и след това… се пее по време на входа на Преждеосвещените Дарове, не само през постите, но също в другите дни, всеки път, когато Преждеосвещените Дарове се служат…“. Явно съществува практиката за извършване на Преждеосвещена литургия извън Поста според Типика от X в., но тя се сблъсква със забраната от Въпрос-отговор 57 на Симеон Солунски, който е чак от XV в. Това свидетелство е важно поради особено социален характер на употребата на Преждеосвещената литургия по времето на Константинополския патриарх Сергий († 638), когато тя е била извършвана не само през Четиридесетницата, но и през други, вероятно също свързани с пост дни (срв. 52 правило на Шестия вселенски събор (680 г.). Много пъти обаче в литургичното установяване на тайнствата и обредите на Църквата се получават колизии и разминавания в практиките, които са продиктувани от поместни, локални традиции. Такива откриваме дори до днес в практиката на тайнството Кръщение в обреда на Оглашението, както и в практиката на тайнството Изповед, в различните по произход молитвослови, сакраменталии и  требници на славянската, гръцката и други традиции.

Някои ранни свидетелства отразяват древния обичаи на александрийците, отразени от историкът Сократ през 440 г., да се четат и тълкуват текстове от Свещеното Писание, както през Време на св. Четиридесетница, така и в средите и петъците на цялата година, и че тези синаксарии не били свързани с тайнството Евхаристия. Ако се съпостави това известие с 93-то писмо на св. Василий Велики до монахиня Патриция, където той пише, че ежедневното причастяване е добро и полезно, и че в неговата епархия са приемали Причастие четири пъти седмично – в сряда, петък, събота и неделя, ще разберем, че в постните дни – сряда и петък, в които не се извършвало Евхаристия, християните се причастявали с Преждеосвешени дарове.

Това обръща особено вниманието към нас съвременните християни в моменти на изпитания и заплаха от присъствие на нормалните Литургии, като обърнем внимание на думите на св. Василий, когато споменава за практиката през време на гоненията и за тази на намиращите се в пустинята аскети, според която при липса на свещеник, сами да се причастяват от предиварително осветен Дар, пренесена от свещенослужител – презвитер или дякон, или дякониса, както свидетелстват и изворовите текстове в Йерусалим, Рим и Антиохия от този ранен период. Според свидетелството на св. Теодор Студит от VI век това ставало „като се постави свещена книга и като се разстели чисто платно“ полагали върху него сухото Причастие и „със страх и песнопения го приемали с уста от покривката“ т.е. без да го докосват с ръце. Допълнителни сведения по този въпрос получаваме св. Григорий Назиански, св. Амвросий Медиолански и Тертулиян, според които от края на II и началото на III век извънцърковното причастяване с предварително осветени Дарове било обикновено явление в Църквата. Тази извънбогослужебна форма – extraordinaria  просъществувала през всички християнски векове. И ето как се съчетава с мнението на св. Симеон Солунски, който говори за него в 59-ия си отговор.

В съвремието това се практикува при причастяване на болни, страдащи, при невъзможност да посетят храма и тежко болни, умиращи християни, със сухо Причастие, което се подготвя на Василиевата литургия на Велики четвъртък и се пази, според Устава на Православната църква в дарохранителницата, в случай на нужда през цялата година.

На тази Василиева литургия се освещава повече от един Агнец. Преди приемането на Причастие, свещенослужителят напоява един по един с Христова Кръв от потира и го поставя в специалната кутия. След края на Литургията го нарязва на малки частици, които изсушава върху нагрята мраморна плоча или керемида. (срв. Служебник. Свети Синод на БПЦ, Синодално издателство, София, 1957, с. 152-178, с особености за съслужението – с. 369-370, особености за подготовката на Запасни св. Дарове – с. 430-433.) При необходимост запасните дарове могат да бъдат изсушавани още един или повече пъти през годината.

Специфичният и стриктен начин на подготовка на запасните Дарове е необходим за тяхното съхраняване, без да се допуска да бъдат оставени да мухлясат или да бъдат прегорени, а само леко запечени и по този начин перфектно стерилизирани. Това е основание и при тежки периоди на войни, масови измирания на хора, масови епидемии и болести, Църквата може да използва правото си на освещава допълнителни Дарове, да ги пази и съхранява и да причастява с тях нуждаещите се християни. Що се отнася до използването на светия Потир (евхаристийната чаша) и другите богослужебни утвари (използвани за светата Евхаристия), трябва да се пристъпва с необходимия респект и грижа.

Не трябва да се неглижира фактът, че използването на общата чаша и общата лъжичка се докосва до устните и езика на всички причастяващи се по време на нормалната Василиева и Златоустова литургия. Във всяка поместна практика на Църквата на Изток и на Запад има особености на причастяването, които са общи по литургичната им и догматическа същност – причастяване с тялото и Кръвта Христови, но различни в пастирската и дисциплинарна практика – с един потир, с повече от един потир, с лъжичка, само с ръце, с примастни кърпи или без.

От медицинско-санитарна гледна точка причастяването е сложен процес, който може да бъде извършен успешно, без последствия за здравето на причастяващите се, само ако бъде извършен със силата на вярата в чудотворното и божествено благодатно действие на Христовите Дарове „за изцеление и спасение на душата и тялото“. В периоди на изключители здравоохранителни мерки и предпазване от масови зарази е задължително внимателното почистване на използваните по време на богослужението Евхаристийни съсъди – потир, дискос, лъжичка и причастни кърпи. Добре е след потребяването на Причастието тези съсъди да бъдат обстойно измивани с гореща вода и подсушавани, а причастната кърпа, с която се обтриват устните на причастяващите се, да бъде по-често прана и внимателно изгладена на висока температура. Такива малки подробности по отношение на хигиената не са нещо суетно или ненужна, напротив – грижите към тези най-важни литургични елементи е външната форма на вътрешната вяра и преклонение към Светинята.

Не трябва християните да мислят, че неглижирането на собствената си и обществената хигиена, превръщайки се в съвременни пустиножители, уродливи или мъченици, е проява на силна вяра и благочестие; напротив – изява е на безхаберие, безотговорност и духовна прелест. Поради това Църквата се грижи и за прецизното и специално запазване на осветените Дарове, на което се отделя особено внимание в литургичните особености във всички ръкописи и печатни издания на Служебника.

Трябва да се припомни, че поради бедния ритуал през първите християнски векове нямало строго определено място за съхраняването на осветени Дарове. Нерядко запасните Дарове били съхранявани в частни домове, а след 313 г. в различни части на храма – съсъдохранилището, дяконикона, пастофория, олтар. През епохата на гоненията запасни Дарове или сухо Причастие били носени от някои епископи в закачена на врата им специална кутия – преносима дарохранителница.  Запасни дарове при екстремна нужда на Църквата могат да бъдат приготвени и във всеки друг ден, в който се служи някоя от двете Византийски литургии. В миналото, а и досега в някои старинни храмове, дарохранителницата има форма на гълъб (наречена columbarii) и била закачена на колоните на кивория – балдехина над олтарната трапеза.

Ясно доказателство за връзката на Преждеосвещената литургия с древната Вечерня е основният момент на запалването и възпяването на Светлината, останало от древния юдейски ритуал: „Благославяне на светлината“, който през IV век се практикувал в целия християнски свят, а по-късно се запазил само на Изток, в Милано и Толедо (в Мозарабски ритуал). Древният химн „Свете Тихий“ е бил написан, за да се пее през време именно на това последованне. В съвременната практика, предписана от св. Симеон Солунски, светлината се благославя от архиерей, или презвитер, а дяконът носи светилника и народа се благославя с думите:  „Свет Христов просвещает всех“. Още по-ясно това последование се описва в Синайския кодекс под № 971. Ако се махнат онези части, в които се говори за кадилницата, ще имаме елементите, които съставяли древното благословение на светлината. Освен това, в древната Вечерня, след „Входа“ са се чели откъси от Свещеното Писание, както сега четем само срещу големи празници. Вечернята завършвала с молитви и ектении за оглашените и верните.  След съответните елементи от нормалото последование на Литургията, в Преждеосвещената литургия се прибавя чинът на благодарението след причастяването. И така цялата Преждеосвещена литургия е съставена от съществуващи по-рано древни елементи.

Автентичността на текста и авторството на Преждеосвещената литургия се свързват със св. Епифаний Кипърски († 403), Константинополския патриарх Герман († 740), Йерусалимския патриарх Софроний († 644) , според някои дори се атирбуира с името на св. апостол Петър. Поради нейния древен богослужебен характер и предвид многообразния пастирски опит в раннохристиянския период Преждеосвещената литургия не се свързва с определен автор. И макар да се състои от голям брой молитви на много църковни св. отци и писатели от различни епохи, като завършен и установен богослужебен образец след ХV век, се използва последованието на Преждеосвещената литургия, което се свързва и с името на св. Григорий Двоеслов папа Римски († 604). Историческите извори свидетелстват, че през 579 г. той бил изпратен като апокрисарий на папа Пелагий ІІ († 590), в качеството му на библиотекар на Великата църква в Константинопол или като посланик (апостолически делегат или нунции, според съвременната църковно-каноническа практика), където имал възможността да се запознае с литургичните чинове на Византийската църква, включително с Преждеосвещената литургия, която отдавна съществувала в практиката. Вероятно след като бил интронизиран за папа на Римския престол през 590 г., св. Григорий въвел Преждеосвещената литургия в богослужебна употреба и в Западната църква. Въведената от св. Григорий Литургия лесно могла да се нарече Григориева, а след време и Константинополското ѝ подобие, което по всяка вероятност не е носило име, е могло да се нарича по същия начин. Няма основания обаче да се нарича Григориева, както Златоустовата или Василиевата, защото те са същински литургии, според Византийската, и по-точно Западноантиохийска практика – с освещаване на принесените Дарове, а тя е само Преждеосвещена литургия или Литуригя на Преждеосвещените дарове. Все пак наименованията и авторството на литургиите се идентифицира на основание на основния евхаристиен текст или литургиен текст, а такъв централен, специфичен за Преждеосвешената литургия текст-молитва е: „Иже йеизречеиих и невидимих таин…“, която подготвя християнина към целта на това богослужение, а именно към Причастието, но няма епиклетичен момент на призоваване за претворяване, а само предпричестен и покаен характер.

Ранната редакция на чина на Преждеосвещената литургия била изложена от Псевдо-Софроний (ХІІ в.) в написаното от него житие на св. Мария Египетска. Като нейни елементи там били посочени Символа на вярата, молитвата „Отче наш“, химна на св. Симеон Богоприемец „сега отпускаш твоя Раб…“. За неин автор се считали св. апостол Яков или св. апостол Петър.

Най-древният писмен паметник съдържащ сравнително завършена редакция на текста на Преждеосвещената литургия е Барбериновият молитвослов (BAR 336) от края на VІІІ или началото на ІХ век. Вероятно става въпрос за огласителните проповеди четени от епископа през цялата Четиридесетница над готвещите се да приемат Кръщение. По структура тази част на Преждеосвещената литургия напомня Вечернята извършвана в Сирия през ІV век, състояща се от светилничен псалом, молитва за оглашените и молитва за верните. В един ръкопис на сирийски език съхраняван в Британския музей под № 291 е запазена „Молитва за освещаване на потир“, съставена от Антиохийския патриарх Севирий († 518). Бар Хабреус в своя „Номоканон“ сочи, като автор на Преждеосвещената литургия на сиро-яковитите, Антиохийския патриарх Севирий († 518). Според него по този начин патриарх Севирий заместил практиката християните да се причастяват само в домовете си с практиката всички да се причастяват заедно в храма. Употребата и от сиро-яковитите започнала около началото на V век. Вероятно от Антиохия около 531-536 година тази традиция преминала и в Констинополската църква.

От средата на византийската епоха до нас достигнал чин на Проскомидия, чийто автор е неизвестен константинополски патриарх. В него се казва, че при приготвянето на Агнец за Преждеосвещената литургия, той не бил напояван с кръвта, тъй като на Преждеосвещената литургия била освещавана чашата, в която бил поставян. Същия чин завършва с думите: „Преждеосвещена литургия се извършва само заради освещаването на чашата…“. Това е близко да практиката на Католическата църква, според която освещаването на допълнителните Дарове става по време на нормална Литургия, според Римския обред, в която свещенослужителят при освещаването на Даровете въздига Агнеца, разделя го за причастяване на служещите и поставя част от него в дискоса, като по този начин освещава приготвените дарове и те се съхраняват в табернакулума, и се използват за причастяване в друг период, определен от епископа или на големи Господски празници. Тази практика е близка и до свидетелствата на, „Известие до царя от Вселенския патриарх Михаил“ (Х-ХІ в.), според която подготвения за Преждеосвещената литургия Агнец не бил напояван „с нито една капка на Божествената кръв…“, но когато „преждеосвещеният св. Хляб се влага в тайнствената чаша, съдържаното в нея вино се претворява и освещана в светата Кръв Господня и се признава за претворено…“. Съществуват и други сведения, че до ХІV век в Константинополската църква Агнецът, предназначен за извършване на Преждеосвещена литургия, не бил напояван с осветената кръв. Като разпространена вече практика за това се говори от ХV век нататък. Въпреки това, виното в потира не било считано за Кръв Христова и с него не били причастявани деца под седем годишна възраст (през периода Х-ХІ век).

След задълбочените литургични, исторически и текстокритични изследвания се стига до извода, че Преждеосвещена литургия е отслужвана във вечерите на Великия пост, или друг пост, заедно с Азматичната вечерня, от която тя взема втората половина; и че се откриват други видове Преждеосвещена литургия, предвидени в древните евхологии за особени случаи, както по време на тайнството Венчание (брачното коронясване – стефанома), Императорското коронясване и интронизация, и Ритуалите на побратимяването и братотворението. Забележителнотелно е причастяването с преждеосвещени Дарове в случая на Ритуала на побратимяванети или Ритуала на братотворението, срещащи се в славянското богослужение. В по-голяма част свидетелствата за това идват от Славянския Молитвослов от Синай и славянската версия на тези ритуал, отколкото във византийската практика.

Остават хипотезите, според които причастяването с преждеосвещените Дарове не е по изключение, както то е днес, и също може да се приеме, че съществува във важни случаи, както беше споменато – в ритуалите на поратимяване, братотворение, венчение, коронация на император, а понякога и на патриарх, или даже по желание (ad libitum), както изглежда внушава св. Симеон в отговор 57-ми, или пък в осмислянето на Църквата в социално-културен аспект за постоянното причастяване по време на работа или за война, при сключване дори на договор за приятелство, запечатано чрез Причастието, същото, както при Венчанието, при болести и смъртна опасност, като последен печат и залог за изцеление и спасение в бъдещия век.

В контекста на изследваните проблеми за използването на Преждеосвещената литургия в извънредни ситуации, основен мотив е причастяванета с преждеосвещени Дарове на болни и умиращи. Ясна и категорична е византийската богослужебна парктика с  употребяване на чаша с вино, смесено с топла вода и намокряне на осветения Хляб всеки път. Може да изглежда чудно, че Причастието за болни не е предвидено от никой древен Молитвослов; може да се предполага, че къщата на болния не е била много далеч от храма, и че Причастието е носено на болния през време на отслужването на Евхаристийната Литургия или веднага след нея. Това предположение е може би по-теоретично, отколкото реално, но то ни позволява да дадем едно разумно обяснение защо Причастието за болни не се разглежда като Преждеосвещена литургия. В практиката, обаче, то трябва да бъде, понеже се съхранява за болни и умиращи, нищо, че малко от светия хляб, осветен на Велики Четвъртък е съответно приготвен за едно продължително съхранение. Ние не притежаваме, обаче, никакъв древен документ за този начин на действие, но срв. Симеон Солунски, Responsa ad Ga-brielem Pentapolitanum: Questio 82 .

В практиката на другите източни и западни литургични ритуали се откриват варианти на Преждеосвещената литургия и нейното използване не е свързано само и единствено с Византийския ритуал. В богослужебната традиция на Източната църква са познати значителен брой преждеосвещени литургични чинове, по-голямата част от които днес са извън употреба.  Първите сведения за гръцката редакция на Преждеосвещена литургия на св. апостол Яков дава епископът на Андида Теодор († 1063) и Псевдо-Софронии Йерусалимски (ХІІ в.). Говорейки за Преждеосвещена литургия и двамата имат предвид не популярното вече византийско последование, а именно йерусалимската преждеосвещена литургия на апостол Яков. Свидетелствата на двамата светители могат да бъдат оспорени, ако Синайският кодекс 1040, произхождащ от средата на XII век не съдържа т.нар. „Дяконски възгласи на Преждеосвещената литургия на св. апостол Яков“. Информация за това се открива за първи път във втория том на „Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православного Востока. Киев, 1895. Т. 1: Τυπικά. Ч. 1, на на А. Дмитириевски и от Brightman в първия том на „Liturgies, Eastern and Western, being the texts original or translated of the principal liturgies of the church : vol. 1: Eastern liturgies“ на F. Brightman, от 1896 г. Дяконските възгласи от преждеосвещената литургия на св.апостол Яков, съхранени в Синайския Кодекс 1040 не оставят съмнение, че става въпрос за последование, отразяващо богослужебната традиция на Йерусалимската църква. Нито едно от изброените дяконски прошения не съвпада с дяконските прошения от византийския текст и ритуал на Преждеосвещена литургия. Друг достоверен източник, доказващ същестуването на Преждеосвещена литургия на св. апостол Яков е „Устав“ от библиотеката на храма „Св. Възкресение“, писан през 1122 г. и съхраняван днес край Светия град в библиотеката на манастира „Св. Кръст под № 43. Паралелно с останалите последования той съдържа и реда на последованията през Страстната седмица. Текстът на Преждеосвещената литургия, определена да се служи на Велики понеделник, Вторник и Велика сряда, се различава от текста на византийската Литургия на преждеосветените дарове, а дяконските възгласи съвпадат с тези от Синайския кодекс 1040.

Възстановяването на първоначалния текст на Преждеосвещената литургия на св. апостол Яков се оказал дълъг, сложен и все още незавършил процес. Синайският кодекс 1040 съдържа единствено възгласите на дякона. Текстът от споменатия „Устав“ от Йерусалимския храм на Анастасиса е сравнително по-пълен. Въз основа на него е възстановена основната структура на последованието. Възгласите на свещеника са дадени изцяло, но молитвите, които чете тихо – само с началното им изречение. Изключение правят три молитви, чието съдържание е предадено изцяло. До момента не е открит писмен паметник, съдържащ текстовете на молитвите, които свещенослужителят произнася тихо, което е причина за наличието на много празни места в текста на Литургията.

Йерусалимската Преждеосвещена литургия на св. апостол Яков, както и византийската Литургия на преждеосветените дарове е свързана с последованието на Вечернята. В този случай тя се чете до „сега отпускаш Твоя раб, Владико…“. Поради трудността да бъде точно идентифицирана Преждеосвещената литургия на св. апостол Яков може да бъде отнесена към групата на т. нар. „псевдоапостолски“ литургии. Не е известно кога отпаднала от употреба, но е сигурно, че това не станало изведнъж и изместването и от Византийската литургия на преждеосвещените дарове бил дълъг и сложен процес. Съществуват доказателетва, че употребата ѝ в някои храмове на Иерусалим и в Синай продължила до средата на XII век. Сирийската редакция на  Преждеосвещената литургия на св.апостол Яков днес се използва единствено от сиро-яковитите унияти. Целта на сирийския превод на Преждеосвещената литургия на апостол Яков, направен твърде рано, е била да се даде възможност да бъде извършвана Литургия през великопостния период и за сироговорящите християни от Антиохийската църква.

Сиро-яковитите включили това последование в богослужебната си практика в началото на V век. Бар Хебреус († 1286), говорейки за него, го приписва на Севирий Антиохийски († 518). Подобно на православните мелхити, и сирияковитите използвали преждеосвещената литургия на св. апостол Яков до около средата на ХІІ век. При униятите сиро-яковити, служението ѝ било възстановено от техния патриарх Ефрем Рахмани, който включил текста и в издадения от него Служебник през 1922 година. Служи се всяка сряда и петък през Четиридесятницата, включително и на Велики петък. Във всички тези случаи, Преждеосвещената литургия на св. апостол Яков, както и във Византийските литургии, е свързана с Вечернята.

От кръга на тези псевдоапостолски литургии същестува и Преждеосвещена литургия на св. апостол и евангелист Марк, но не се знае точно кога възниква и кой е точно нейният автор. Засвидетелствана е от коптския александрийски патриарх Христодул († 1077), според когото на Велики четвъртък „на Господнята вечеря да бъде извършена Литургия със страх, благоговение и безмълвие, без целувка на мира и съответните молитви за опрощаване; не бива още да бъде произнасяна молитвата на Анафората или на жертвата, а направо това, което се казва след тях…“.

Друга интересна за изследователите е Преждеосвещената литургия на св. Василий Велики, като една от петте Преждеосвещени литургии, използвани от сиро-яковитите до началото на Х век. По същото време поради намаляването броя на причастяващите се от употреба излезли и други три преждеосвещени литургии. Автороството на св. Василий Велики е спорно. Преждеосвещената литургия на св. Йоан Златоуст и преждеосвещената литургия на св. апостол Петър също били използвани от сиро-яковитите до началото на Х век. Арменската църква също съхранява анонимен чин на Преждеосвещена литургия извършвана около Х век.

Днес използвания чин на Преждеосвещената литургия, според различните видове последования и нейното използване, както и извънредните  случаи  на  причастяване  с  Преждеосвещени Дарове, се съдържа в различни византийски евхологии, като Барберини  336,  Порфирий Успенски – Ленинград  226, Коазлен  213, Гротаферата G b I , Атина  662,   Синай 959, Гоар, 898, : 706. Първото печатно издание „Божествени литургии на св. Йоан Златоуст, Василий Велики и на Преждеосвещените дарове, което се съчетава с публикуването на Златоустовата и Якововата, било публикувано през 1526 година в Рим от Димитриос Дукас, по заповед на римския папа Климент VІІ († 1534).

С времето, и в печатните евхологии – молитвослови, ритуалът на Преждеосвещената литургия става наистина последование (akolouthia) с един педантичен обред, използван единствено и само по време на Четиридесетницата, който в съвременните условия в България например, по някои енорийски храмове или манастири без братство, е напълно занемарен и забравен.

Духовно-пастирската дейност в такива моменти се свързва с канонико-дисциплинарната практика на Църквата, затова смятам за необходимо припомнянето на някои основни, в това отношение, канонически текстове от Вселенските и Поместни събори: Правило 13 на Пъври Вселенски събор „Относно такива, които се намират при свършека на живота си, нека се пази и сега древният закон и правило, а именно  умиращ да не се лишава от последното и най-необходимо напътствие. Ако пък намиращ се в края на живота си и удостоен с Причастие пак остане между живите, такъв да се приема между тия, на които е позволено да участват само в молитва. Изобщо, който и да бил умиращ, който желае да се причасти, нека бъде удостоен със светите дарове след като бъде надлежно изпитан“, тоест Църквата винаги удостоява по милост с Причастие страдащ и умиращ християнин след надлежната изповед, ако човекът е в състояние да я направи.

Творенията на Западните свети отци от VI век нататък, както и решенията на някои от Поместните събори дават много кратки сведения да Преждеосвещената литургия с цел нейното всеобщо и правилно използване в моменти на пастирска нужда. Така например Папа Григорий Велики (+ 604 г.) в своите послания, слова и диалози дава сведения за кръщението, евхаристията, освещаването на храм, ектениите, както и реформирането на литургията (Sacramentarum Gregorianum). Строгите правила на Трулския пето-шести събор (962 г.) за Якововата, Василиевата (правило 32) и Преждеосвещената (правило 52) литургии, за начина на причестяването (правило 58 и 101), също свидетелстват важни, във връзка с разглеждания тук аргумент, както е видно от текста на 52-ро правило: „През всички дни на светата Четиридесетница, освен в събота и неделя и светия ден Благовещение, става вета Литургия само с преждеосветени Дарове“. Поради факта, че не се указва период, възможно е да се извършва Литургия с предварително осветени Дарове и в други периоди по необходимост; отбелязва се забрана за нейното извършване в събота и неделя, като дни на Христовото възкресение – тъй като в деня, посветен на Господ, в първия ден на седмицата – неделния ден, който е и последният ден, а в есхатологичната перспектива – е осмият ден – в Църквата трябва да има „свещено събрание“, което след Христовата Пасха може буквално да се разбира като Евхаристия. За християните първият ден и седмият ден са неделя и събота – дни, в които Църквата извършва своята Евхаристия – единият ден е посветен на Възкресението, а другият – на починалите в Господ, очакващи възкресението.

Труден за възприемане в съвремието е строгият текст на Канон 101, според който: „Великият и божествен апостол (Павел) нарича човека, създаден по Божий образ, тяло Христово и храм. По такъв начин той, бидейки поставен по-високо от всяка чувствена твар, получил чрез спасителното страдание небесното достойнство, и вкусвайки и пиейки Христа, изцяло се приспособява към вечния живот и с душа и тяло се причастява с божествената благодат за собствено осветяване. Затова, ако някой желае във време на литургия да се причасти с пречистото Тяло и да бъде едно с Него, нека пристъпи със сложени на кръст ръце и така да приема общението на благодатта. Понеже ние по никой начин не одобряваме ония, които, вместо с ръка, приготовят за приемане на божествения дар някакви вместилища от злато или друго вещество, посредством тях да се удостоят с пречистото Причастие, защото предпочитат пред Божия образ бездушното и подчиненото на човешките ръце вещество. Ако някой бъде изобличен, че дава свето Причастие на такива, които донасят подобни съдове, да бъде отлъчен както той, така и оня, който ги донася“.

Разбира се тук се прави алюзия за приемането и пренасянето на осветеното Тяло Христово с приспособени преносими дарохранителници, поради факта, че такива може и има право да използва само Църквата и предтавени от нея свещенослужители, за които беше споменато по-горе. Духовно-пастирската дейност, за която трябва много внимателно да се обърне внимание и в днешните съвременни периоди на масови зарази и болести, е свързана точно с това преимущество, което имат определените свещенослужители на Църквата.

Препоръчитено е, независимо от поместните практики с цел предпазване от зарази и предаване на болести сред християните, да се съобразим с факта, че не всеки може да притежава осветени Дарове в дома си или в обществени сгради, извън църковните такива, каквито са храмовете и официалните места в тях, като дарохранителниците и съсъдохранилищата, а само свещенослужителите – презвитери и дякони, и то със специално право, дадено им от епископите.

Присъствието на народа на обществена св. Литургия (наречена много пъти в изданията „всенародна“) има своето не само литургично и канонично, но и социално и пастирско предназначение, защото целта е единството на християните в Тялото Христово, неразривно свързано с единството на вероизповедта и живота на Църквата. Освен да се причастяваме, да се храним духовно, да се храни нашата душа и тяло, участието ни в Евхариситята е акт на изява и утвърждаване на Тялото Христово – Църквата, в  което всеки е пълноценен член и чиито Глава е Самият Христос. Това е важен аргумент, споделян и от св. Игнатий Богоносец, който ни указва, че когато се събирате за Евхаристия, се унищожава силата на сатаната, независимо от неговите начини на разделение на християните, а също и на всички народи; това разделение се унищожава в Евхаристийното единение.

Единомислието „с едно сърце и една душа“ в Бога е всъщност основният аргумент на Църквата да бъде лечебница, болница и аптека, с нейната строга дисциплина и литургичен живот, който по силата и на духовния и пастирски надзор на тайнството на Изповедта, осъществява истинкото лекуване.

За християнина животът в Църквата е възможен единствено чрез участие в тайнствата, и логично без тайнства не би могла да съществува Църквата. Църквата се реализира реално и мистично в Евхаристията, а от Евхаристията, в която е животът на Тялото Христово, се раждат всички останали тайнства. Независимо от различните теории и интерпретации за произхода им, Евхаристията е в Църквата и следователно – тя е в тайнствата.  Който не участвува в Тайн­ствената Господня трапеза, той онтологически не е свързан с Христос и с Неговата Църква; той е като отсечена лозова пръчка, която не дава плод; тя изсъхва и се хвърля в огъня (Йоан. 15:1-2). Затова и в древност онези християни, които по неуважителни причини не се причастявали редовно и неоправдано са отсъствали от богослужение и участие в събранието на Евхаристията, са бивали изключвани от Църквата, а за да не се налага тази крайна мярка се давало възможност за причястяване с предварително осветени Дарове и тяхното пренасяне до нуждаещите се.  В и чрез Евхаристията се осъществява също и единството на Църквата в множествеността на нейните членове. Това сакраментално единство се постига в началото като единство на вярата (Ефес. 4: 5) чрез еднаквото изповяд­ване на вярата в Символа, който се чете по време на Литургията, а след това и мистически, чрез евхаристийното претворяване и причастие. Св. ап. Павел ясно е изразил това с думите: „Един хляб, едно тяло сме ние мно­гото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17).

За общността и единството в едното Тяло на Христос свидетелстват много от раннохристиянските текстове, основавайки се на евангелския текст за Молитвата на чашата… в Гетсиманската градина, като проява на Жертвата Христова и евхаристийната жертва. В Послание до филаделфийци св. Игнатий Богоносец пише да бъдем привързани към една Евхаристия, да ревнуваме за една Евхаристия, тъй като Господ Иисус Христос е един. „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото” (1 Кор. 10: 17). „Хлябът“, това е евхаристийният хляб, а „ние многото“ се отнася за всички християни, събрани за св. Евхаристия, за да вземат участие в преломяването на този хляб. Ние всички сме едно Тяло Христово: „Вие сте тяло Христово” (1 Кор. 12: 27).

Причастявайки се с Тялото и Кръвта Христови, създаваме общение: „Да бъдат всички едно: както Ти Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Йоан 17: 21).  От тези евангелски думи виждаме ясно тъждествеността на Църквата и Евхаристията, изявена в евхаристийното събрание. В Евхаристия Христос присъства в пълнотата на Своето Тяло и Неговото Тяло е Църквата. Защото „Църквата е там, където се извършва Евхаристията и където се извършва Евхаристията, там е Църквата”.

Тук идва един от задължителните елементи преди Причастие, което в особено тежки и масови заболявания, се изисква от Църквата – т.е. Изповедта.

В този контекст, и предвид защитните ѝ фунции, изповедта пред опитен свещенослужител и пазител на Тайните божии е акт на висша отговорност и филантропия. Това терапевтично (изцелително душата и тялото) тайнство, е не просто необходима, но и задължителна мярка както за верните християни, така и за свещенослужителите, които постоянно пристъпват към Евхаристията. Тя се определя от Канон 102 на Светия Пето-Шести Вселенски събор: „Ония, които са приели от Бога власт да връзват и развързват, трябва да обръщат внимание на качеството на греха и на готовността на съгрешилия да се обърне, и по такъв начин да дават подобаващ на болката лек, за да не би, като не се спазва мярка в едното и другото, да се излъжат в спасяването на болника. Понеже не е еднакъв недъгът на греха, а е различен и многообразен и прави вредоносни разклонения, от които повредата се развива и се простира нашир и длъж докато не бъде спряна със силата на лекаря, за това оня, който приема духовно лекарско изкуство, трябва, преди всичко, да обърне внимание на съгрешилия и да наблюдава към оздравяване ли върви, или, напротив, с нравите си привлича към себе си болестта, да гледа какво поведение държи и ако не се противи на лекаря и изцерява душевната рана чрез изпълнение на предписаните му церове, да му отмерва милосърдие по достойнство. Защото у Бога и у оногова, който е приел пастирско ръководене, цялото старание трябва да бъде насочено към това, да се върне заблудената овца и да се изцери ухапаната от отровна змия“.

Трябва да се подчертае, че въпросът за отделянето на допълнителен Агнец и извършването на Преждеосвещената литургия няма еклезиологически и догматически аспекти, той е духовно-пастирски и литургико-дисциплинарен.

Акцентите, които бяха припомнени тук – важността на отслужването на Преждеосвещената литургия в периоди на духовни изпитания и покаяние, причастяването с предварително осветените Дарове (Агнец), изповедта преди Причастие – са едни от крайните, но не и непознати оздравителни за духа и тялото мерки, които Църквата Христова употребява и ще продължава да използва в нормални и извънредни ситуации от живота на християните и съвременното общество.

Препоръчително е в такива периоди на световна криза, обществена паника и масово заразяване, епархийските архиереи и свещенослужителите в Поместните православни църкви, да проповядват повече за тези необходими духовно-пастирски, църковно-канонични и литургико-богослужебни особености, които подпомагат както процеса на сплотяване на Тялото Христово, така и оздравяването на Неговите членове.

Добре е в карантинен период болните християни да се ограничат от общественото богослужение, за да не заразяват останалите членове на Църквата, защото въпрос на благочестие е опазването на всички, а израз на егоизъм и щестлавие е неглижирането на този проблем. В такава ситуация болните не трябва бъдат изоставени от духовно-пастирска грижа, а да получават по-често Причастие там, където се намират, или в случай на нужда дори да се извършват обществени или частни богослужебни последования на тайнството Елеосвещение.

 

Препоръчително е да се изберат духовници с повече духовен и пастирски опит, които да могат да посещават болните и страдащите християни в болниците и техните домове, без страх и съблазън, съобразно с медицинските изисквания и санитарни норми. За тази цел е необходимо набавянето на повече преносими дарохранителници и по-строг контрол за причастяването от страна на епископите на Църквата.

Препоръчително е, както беше споменато в изложението, в случай на крайно ограничаващи богослужението мерки поради пандемия, да се освещава допълнителен Агнец, освен онзи от Литургията на Велики четвъртък, който може да се използва спокойно и с цел постоянното и базопасно причастяване извън стандарта на нормалните във византийския ритуал Василиева и Златоустова литургия.