Нашето Православие днес – в родилни болки или в агония?!

Източник: сп. Мирна – "Мислите"

Ежедневното, постоянното (срв. св. Никодим Светогорец) причастие не е просто поредната норма, а симптоматика за това, доколко Той е насъщен за нас. Ако днес е модерно да се говори за „въцърковяване”, то защо го правим по законите на този свят, някак си покрай Христа? Истинското съединение и примирение с Църквата е „в Христа Иисуса нашият Господ”, както се казва в разрешителната молитва на Тайнството Изповед, защото няма Църква извън Тялото Христово. Именно Евхаристията е истинското, изконно послание на Православието; винаги актуално и напълно адекватно за всички – както за луди, така и за болни от Алцхаймер, за новородени и дори за „интелектуалци”. Само така можем да спрем подмяната на Христа с думи за Христос. Думи, които заглушават Словото. Само в Него е възможно истинското опрощение, из-целение, оцелостяване, спасение и обожение. В това е същността на „евхаристийната еклезиология”. Цялата ни добродетелност извън Христа е като „нечиста одежда”, като идол, с който Го подменяме. Добродетелите ни не са условие за това, дали можем или не можем да пристъпим към Христа, а средство, с което да Го съхраним по-дълго в себе си. Та не е ли най-голямата ерес това да станем „достойни” за Христа извън Самия Него, дори посредством пост, милостиня или бдение?! Във връзка с това св. Симеон Нови Богослов казва: „Когато се явим пред Божествения Съдия, няма да ни питат дали сме постили, напуснали ли сме света, тоест дали сме приели монашество, давали ли сме милостиня, а ще ни запитат дали се е изобразил в нас Христос?“. Това, за което св. ап. Павел бил постоянно „в родилни болки”. Само в Него е възможна истинската μετανοια, истинското „пре-ум-ление” и „о-личностяване”, само ако сме се „облекли в Христа” и сме „придобили Ум Христов”. Само в Евхаристията, разбира се, доколкото участваме в нея, ние сме „участници в Божественото естество” (2 Петр. 1:4), само като причастници ние от тълпа ставаме Църква и носители на вечния живот и на светостта.

Не е ли светостта другото нещо, за което няма акустика в този свят именно защото не е от този свят? Това, че днес светостта е изхвърлена извън борда на нашия свят, е още един модус на секуларизма, който вече разяжда съзнанието ни. Защо светостта е толкова дефицитна в момент, когато всички ние сме призовани да бъдем святи като своя Отец? Не е ли най-голямата ерес – по думите на св. Симеон Нови Богослов – да не вярваме, че може да има светци, както в древността?! Та нали светостта е самата същност на Църквата, нейната екзистенция и сила?! Не случайно в древността, (а и сега) св. Евхаристия се извършвала върху мощите на различни мъченици; както и това, че непосредствено след празника Петдесетница, когато е основана Църквата, се чества Неделята на Всички Светии. Според светите Отци, именно Църквата е онази жена от Откровението, която е в родилни болки, докле не изроди светостта у всеки вярващ. Ако Църквата е наречена „общност на светии”, то защо тогава, „не изглеждаме малко по-изкупени”? Светостта не е музейна антика, а нещо, което трябва постоянно да преломяваме и вкусваме. Светостта е онтологична, а не морална категория, единствено възможна в Църквата като благодатно единение с Христа, като „изобразяване” на Христос в нас, и то само при условие, че преди това сме разрушили собствения си „имидж”! Едва тогава може да кажем заедно с Апостола: „вече не аз живея, а Христос живее в мене”. Светостта е една ментална смърт, отдаване, самопреодоляване, забравяне за самия себе си. Поради тази нейна специфика, която изисква да разкъсаме усмирителната риза на собственото си самосъзнание и самомнение и да разбием бутафорията на собственото си его, тя е толкова чужда на този автономен, на този така страстно вкопчил се в живота свят. Светостта е твърде семпла, като „тихия ветрец”, в който се беше явил Бог; твърде чужда на афектираната набожност на този суетен свят, за да бъде изкарана на бис. Светостта не е съвършенство, което без Христа е своеобразен нарцисизъм, нито пък, безгрешност – защото, както знаем, целта на нашия живот не е достигането на безгрешност, а на обожение. Тя е по-скоро едно тихо, безшумно умиране и самоотречение, едно съзнаване на собствената си нищожност извън Христа, един своеобразен „κενοσισ” („о-нищ-ностяване”), живот за Едното потребно. Именно в това умаление и кеносис е и истинското възвисяване и обожение. По думите на св. Максим Изповедник: „Колкото повече ние отстъпваме от себе си, толкова повече в нас се помества Светият Дух” и затова „у светиите и у Бога има една и съща енергия”. Ставайки съобразни на Христа и богове по благодат, „през твоите очи започва да гледа Бог и чрез ръцете ти да действа Бог” (св. Симеон Нови Богослов). Това е абсурда на светостта и обожението, „по пътя към които – според св. Максим Изповедник – трябва да се снеме бездната между Бога и човека, света и рая, небето и земята, сетивновъзприемаемото и умопостигаемото”. Именно абсурдността на светостта, така чужда на логиката на този свят, детронираща всички познати ни клишета и условности, е причината за нейната немилост. Поради това без-умие и юродство на светостта тя днес е дума-табу. Твърде „анемични” християни сме ние, а трябваше да бъдем „христоносци”. Твърде глезенички и капризни, копнеещи щото постоянно да бъдем ухажвани и всички, и всичко да гравитира около нас – дори Църквата. И вместо ние да се променим в нея, имаме претенции да сме нейните спасители. Още един белег за секуларизма ни.

Днес обаче Църквата има нужда от светци, а не от реформатори, забравили да променят преди това самите себе си. Тъкмо обратно – само и единствено светостта, бидейки съвършено друг свят и друго световъзприятие, е в състояние да премахне менталната ни шизофрения и диа-боличност и да снеме положеното върху нашето его отчуждение.

Въпреки всичко светостта е налична в Църквата и чрез Църквата в този свят. Въпреки заразата на секуларната и профанна нагласа, отричаща това, все още „има седем хиляди души, които не са преклонили колена пред Ваала”, пред княза на този свят. Тогава защо години наред няма нито една нова канонизация? Нима Църквата, истинският извор на светостта е вече пресъхнал?! Нима не са хиляди убитите по времето на комунистическия режим? Нима не умряха за вярата си митрополит Борис или моят родственик арх. Ириней? Нима не са мъченици всички тези, които съумяват да съхранят вярата си в цялата тази бездуховност? Докога ще продължаваме с такава престъпна циничност и индиферентност да тъпчем земята, напоена с тяхната мъченическа кръв?

И това не е просто някакъв сантимент, а опит за рефлексия върху една изконно православна парадигма.

Дори и тази еуфория около двехилядолетния юбилей е твърде нездрава и отново е белег за секуларизъм. Тази положена в контекстта на западното екстравертно съзнание юбилейност отново заслепява със своята луминесцентна светлина Тихата Светлина на постоянното Христово присъствие в Светите Дарове, стоящи винаги върху светия престол. За Православието вечността винаги е налична в Църквата, иначе нейното очакване би я изродило в бъдеще време. Времето в сакралното, ритуално съзнание винаги се разглежда като момент, т. е. като време, в което краят е като началото и началото като края; време идентично на вечността. Само така се удържа „еклезиологичната есхатология”, в която „идещият час вече е дошъл”. В контекста на тайнствата, в мистическо отношение вечността е вече тук, а „Царството Божие вътре в нас”. Тогава защо продължаваме да инвестираме в поредната ялова илюзия, с която отново ще подменим Христа?!

Нали Христос е с нас през всички дни до свършека на света, тогава кому е нужен този карнавал? Нима имаме основание за празнуване, когато хиляди около нас са все още мъртви за Христа? Допуснали ли сме Го в сърцата си или Той и днес, както някога, няма къде глава да подслони?

Време е всички ние, малко или много заразени от постмодернистката несериозност, да си дадем сметка, че пред нас са животът и смъртта. Трябва да сме наясно, че не можем да имаме едновременно и този свят и Христа, че не може да не „се минем” в този живот, ако сме решили да живеем за Христа. Христос ни иска изцяло за Себе Си, без остатък, иска цялото ни сърце, целия ни ум, цялото ни същество. И ние трябва да Му се отдадем изцяло – без забежки, без увъртания, без никаква задна вратичка. При все, че ние отдавна сме се подсигурили, като сме положили и определили духовността единствено за Църквата и цялото ни Православие – в неделната литургия. И всичко това, само да не би някак си да допуснем Христос по-навътре в себе си и Той да вземе, че да ни изцери. Да ни изцери от нашата раздвоеност, от нашето двоедушие и дву-личие. Едва тогава ще може да премахнем истинския раз-кол, разкола в душите на хората. Христос и Православието не могат да бъдат поредното ни хоби, не могат да бъдат колекционирани!

Още много проблеми стоят пред Православието у нас. Например липсата на елементарна катехизация преди приемане на свето Кръщение, израждаща го, от тайнство на цялата Църква, в напълно формално, семейно тържество; липсата на старчество, а от там и липсата на сериозно тайноводство, което отново да ни приучи да живеем не просто по съвет, а по послушание, на основата на което ще можем истински да се отречем от себе си. Къде е нашата Оптина пустын или Света гора, или май днес ние вече се учим от Холивуд?! Не е ли проблем и това, че поради цялата модност на толерантността, днес ние сме станали вече фатално всеядни, консумирайки по този начин всякакви размити и блудкави „полуфабрикати”, които извращават вкуса ни към истински духовното. Нека сложим край на този стерилен конформизъм и сервилничене на този свят, който в зло лежи, за да не изгубим безвъзвратно Христа. „Ако бях още угаждал на човеци, – казва св. ап. Павел – не щях да бъда Христов раб.” Моето желание обаче беше преди всичко да разгледам само тези проблеми, които разяждат отвътре Църквата и преодоляването на които стои в самата основа на истинския оздравителен процес. Само когато се опълчим против сатаната (макар, че днес да се вярва в съществуването на демоните не е модерно), той ще побегне от нас и само когато се приближим към Христос, Той ще се приближи към нас (Як. 4:7-8). И тогава в Него посятото ще може да покълне и да даде преизобилен плод.

© Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова