Накратко за трансплантацията

Източник: Бачка епархия на СПЦ

Въпросът за биоетиката изобщо, и в частност за медицинската етика, представлява една относително нова, но изключителна важна проблематика в съвременното общество. В целия обществен и научен диалог за предизвикателствата й неизменно трябва да се чуе и уважи действително и религиозната позиция – у нас, както и другаде в Европа – и най-вече християнската.

Въпросът за трансплантацията на човешки органи се разглежда и оценява по един и същ начин от Православната и Римокатолическата църква, а също и от традиционната Реформаторска църква. С християнското становище в случая съвпадат и становищата на юдаизма и исляма. За всички вярващи изходната точка по отношение на темите, свързани с трансплантацията и други сродни медицински похвати, е неприкосновената ценност, свободата и достойнството на човешката личност и светостта на живота като неизменен дар на Божията любов. Това означава, че трансплантацията на орган от един човек на друг е не само позволена, но и заслужава похвала от позицията на християнския морал, доколкото изпълнява следните условия:

• и приемащият, и даряващият да постъпват свободно и доброволно;

• даряващият да е вдъхновен и подтикван изключително от любов към ближния, за когото полученият орган означава здравна помощ, а често и оцеляване; следователно, недопустими са всяка манипулация, принуда, търговия с човешки органи, използването на човешката бедност за купуване на органи от здрави хора и дори от деца; клонирането с цел производство и складиране на резервни органи (впрочем, какво означава брюкселската „банка за органи”?) и всичко подобно;

• чрез пресаждането на органи не бива да се застрашава животът на донора и здравословното му състояние да се уврежда до степен, че той самият да стане нова жертва вместо онзи, на когото е искал искрено да помогне; в изключителни случаи са валидни Христовите думи, че няма по-голяма любов от тази, човек да жертва собствения си живот за своя ближен;

• и накрая, трансплантацията не бива да променя, унижава или застрашава биологическата или духовната идентичност на подложилия се на тази процедура, т.е. идентичността му като член на човешкия род или като личност.

Във връзка с тази последна точка ще цитирам един свой добър приятел, прекрасен лекар и убеден православен вярващ, който задава следния въпрос: „Допустимо ли е да експериментираме, като си играем с живота, знаейки, че промените, които правим, могат неконтролирано да се изплъзнат от канализираната наследственост на бъдещите поколения?”

Днес е възможна и трансплантация на сърцето. Това е, така да се каже, чудо на медицинската наука, спасяващо много животи. Тук обаче не трябва да важи правилото: твоята смърт е моят живот и обратно. Не може един човек да даде сърцето си на друг и да му дари живот, отнемайки го от себе си. Затова сърцето – а също и други жизненоважни органи – се пресаждат само ex cadavere, от умрял човек (труп). Но тук често изниква дилемата: кога човек е окончателно мъртъв телесно?

Традиционната дефиниция за телесната смърт е, че това е състояние, настъпващо в мига, в който напълно и безвъзвратно спрат дейността на сърцето и дишането на човека („кардио-респираторна смърт”). Днешната медицина приема основно становището, че това е състояние, при което настъпва пълна неактивност или невъзвратима дегенерация на мозъка („мозъчна смърт”). При това, да напомним, тук вече не се наблюдава пълен, „човешки” живот, но все още може да бъдат регистрирани известни следи от биологична активност, известен остатък от „телесен живот”.

Именно тук се поражда етическата дилема. Според християнската, библейска антропология смъртта е отделяне на душата от тялото (вж. Пс. 145, 4 и Лук. 12, 20). От това следва, че животът, колкото и да „виси на косъм”, съществува, докато организмът осъществява дейност. Но не би следвало изкуственото, механично продължаване на работата на отделни органи (живот, или по-скоро продължително умиране „на апарат”) да означава някакво особено благодеяние за човека.

Едно нещо е неопровержимо за християнската съвест: трябва да бъде констатирана окончателната смърт, за да се извърши експлантация на сърцето. В този пункт православните и католическите теолози са принципно единодушни, макар че днес някои католически теолози (не всички) смятат, че просто трябва да се приеме преобладаващото медицинско становище за момента на смъртта, т.е. на практика да се приеме тезата за „мозъчната смърт” като окончателна смърт на организма. Въпреки това, православните и повечето католически теолози изискват възможно най-голяма предпазливост при определяне на действителната смърт.

Човекът като боголико битие има право на живот, достоен за човека. Но той заслужава и смърт, достойна за човека – християнски край на живота, непосрамен и мирен, в примирение с Бога, с другите и със себе си, в любовта. Затова и не можем да пресадим сърцето на умрелия – ако наистина вече е умрял – в тялото на живия, ако няма сигурно доказателство, че покойникът е искал това, докато е бил жив. Ако наистина го е искал, то това е посмъртен израз на любов, посмъртно благодеяние.

Ще завърша с думите на вече цитирания мой приятел, вярващия лекар: „Животът е свещен, защото освен земното си начало има и завършек, т.е. биологичен край. Този край не представлява преход към нищото, защото ако е така, тогава нито раждането, нито самият живот биха имали някаква стойност. Смъртта също е свещена, защото не представлява смърт, а начало и възкресение в истинския живот. Животът има дълбок апофатически смисъл, а тази област не принадлежи на медицината”.

Така че, трансплантация на органите – да, ex vivo и ex cadavere (от жив човек и от покойник), а трансплантация на сърцето – условно да (в никакъв случай ex vivo, само ex cadavere).