Възможният декември

Несъзнателно винаги съм искала да ти напиша писмо – да ти дам нещо, което можеш да отнесеш със себе си: и за да не ти липсвам, и за да те пазя, когато си далеч. Не го направих, защото съм практично момиче и можех да ти кажа всичко в очите, а после… после не го направих, защото не виждах вече смисъл. Не знаех какво да кажа и как да излъжа съзнанието си така, че да попречи на сърцето да се пръсне. Не можех да спра болката и да си върна обратно сълзите, с които почти успях да изтрия лицето ти от всеки спомен, макар че точно ти ми беше казвал, че нито една раздяла не е завинаги. После разбрах колко милостиво е постъпил Бог като ми е оставил това утешение, което аз не исках…

Имам много да ти разказвам за разни неща, които не бях казвала на друг. Казвам ти ги сега, в писмо, което знам, че няма да държиш в ръцете си, и с думи, които устните ти не могат да изрекат, защото вече са станали на прах. Искам да спра да усещам вина. Да можеше да ми дадеш сили – да понеса погледите на хората; да не плача, когато трябва да обяснявам; да не се будя от страх и да не се чувствам сама; да мога да се примиря… А сякаш моят декември никога нямаше да свърши. Бях решена, че няма да се предам – борех се с невидим враг, чийто образ виждах всяка нощ точно преди да заспя, и всяка сутрин – точно преди да се събудя; и той беше целият ми живот – размахвах юмруци срещу тъмнината и чаках – да свърши декември и да дойде моята пролет. Дори когато паднех на земята от изтощение, пак отказвах да повярвам, че е възможно да съм толкова слаба и за пореден път си казвах, че няма да се примиря. Заради теб. А докато се сражавах със себе си, не видях как пролетта мина и дърветата прецъфтяха; листата опадаха… и отново дойде декември. Пропуснати празници. Пропуснати сезони и години. Нищо друго не виждах и не исках да виждам, освен декемврийската мъгла пропълзяла и заседнала между блоковете, в която аз се лутах, докато измръзна, и пак нищо не усещах. Декември свършваше и започваше отначало, и времето като омагьосано се въртеше в кръг, а центробежната сила ме хвърляше все по-навътре и по-навътре… Извън моя декември хората живееха съвсем различно – женеха се, кръщаваха се, умираха, раждаха се. Водовъртежът ги откъсваше от мен и ги отнасяше надалеч, докато ги изгубех от поглед, а после веднага забравях за тях, защото болката в гърдите ми ме задушаваше и изцеждаше последните капки светлина, с които декемврийското слънце се опитваше да погали посинялото ми лице.

Капнала съм от умора, не ми останаха сили да чувствам нищо. Сега разбирам колко много съм имала. В колко неща съм вярвала и в колко неща ти ме научи да вярвам. В очите ти можех да се огледам и да видя себе си. Да видя и всички други хора. Милиарди хора. Еднакви в душата си като две капки вода. Една душа. В хиляди различни опаковки. Едно сърце. И сила, която го кара да бие. Сила, за която никой нищо не знае. Носим я вътре, във всяка клетка. Можем да я унищожим, но не можем да я създаваме. Когато сърцето спре, можем да го принудим да бие. Насила… но само за малко. Истината е, че нямаме и никога няма да имаме власт над живота или смъртта. Или любовта. Те са част от нас. От душата ни. Винаги са били там. Не може да ги размениш за нищо. Може да протестираш – но няма никой отсреща…

Един ден отидох сама на гробищата. Стоях дълго, не мислех за нищо, само за сълзите… не бива да плача повече! Не мога да плача повече. Още малко и очите ми ще пресъхнат и никога няма да мога да заплача пак. А когато стане непоносимо, какво ще правя? Ще се задавя, но няма да мога да заплача. Ходих дълго напосоки. Сама. По улиците имаше малко хора – и паметниците, и живите хора – като че ли не ги виждах.

Ето… вървя бързо и въздухът леко мирише на сняг. Стъпките ми са бавни и нестабилни. С всяка минута вървене ставам все по-тежка и дори плочите на тротоара поддават. Виждам само маркировката на асфалта и тук-таме – отдавна опадали листа. Светлината на светофарите ме дразни, примигвам, за да се успокоят зачервените ми и сухи очи. Като че ли в тях има пясък. Това е! Не мога повече. Нямам сили. Не мога дори и една крачка… Виждам някаква пейка и се строполявам върху нея, сядам и закривам лицето си. Очите ми още парят. Странно, но сърцето ми бие толкова бавно, че го чувам как дълго отеква – глухо, далечно, замръзнало от студ. Дланите ми също са студени. Под тях лицето ми е като чуждо, като маска. През процепа между пръстите си виждам само един гълъб. Кълве нещо по земята, снове бързо-бързо. Идва към мен. Накланя си смешно главата на една страна, сякаш наистина ме гледа, ококорва се, приближава се още. Издава един много странен звук. Сякаш е първото нещо, което наистина чувам от много дълго време насам – гукане на гълъб. И то звучи като в пещера, също като ударите на сърцето ми. Гълъбът ме гледа. Гледа ме толкова съжалително, или по-скоро с умиление. Затварям очи. Продължавам да чувам гукането, а ехото започва да изчезва.

Пожелавам си нещо: една минута! Още една минута, за да му кажа нещо. Не искам вече да чувам думата „никога”. Не е възможно да не го видя никога вече, не е честно, не мога без него. Само една минута. Върни се обратно! Чуй ме! Докосни ме! Една минута и ще се примиря, ще се предам, ще живея… Една вейка от близкото дърво ме докосва леко, залюляна от вятъра. Чувам свистенето. Знам, че е дървото, но още не отварям очи. Една минута. Като че ли човешка ръка се отпуска на рамото ми. Като че ли някой ме гали по бузата. Толкова сладко… но топлината не идва отвън, а избухва отвътре, като пара, която намира пътя си през разпуканата земя. Парчето лед се взривява и се разхвърчава напосоки. С всички сили си поемам въздух и откривам, че този път нищо не го спира; топъл въздух, издишан и затоплен в две ръце, които са обхванали моите… и това усещане, което и без да гледам, и в тъмното, и в пълна тишина не може да се сбърка – че там има някой. Дъхът му докосва косата ми – толкова леко и толкова близо… И после всичко гръмва. Камбани. Следобедните камбани, които не помня да са били някога толкова силни и ярки. Гълъбите се разхвърчават: вятър, свистене, клаксони, хора, гласове, стъпки, листа, цветове, скърцане, трясъци, светлина… и оглушително биене на камбани. Толкова е силно, че вибрира вътре в стомаха ми и прогонва застоялия сумрак от всичките ми сетива, едно по едно, кънти и почти до болка ме разтърсва. А навън е било светло… Небето е облачно, но навсякъде е светло. Белите облаци, гълъбите, непоносимо мощното биене на камбаните, отблясъците в прозорците – всичко е както беше. Започва и да вали сняг. Големи бели снежинки се завихрят и падат бавно от побелялото небе. Става все по-светло. Студът вече не е толкова силен. Декември е свършил. Годината също. Времето отново тече…

Пиша ти, за да ти кажа, че не съм забравила нищо. И че все още вярвам. Дишам. В сънищата ми ти си до мен. Имам сили да преживея всеки друг декември. Понякога ме е страх, но не усещам предишния сляп ужас, който ме парализираше и ме задушаваше до смърт. Приемам теб, мили мой, и времето, и живота си, и събитията в него, по-смирено. Колко глупаво от моя страна – да бъркам смирение и поражение! Аз загубих, но, слава Богу, загубих от противник, който беше на моя страна.

От нещастията се раждат най-големите ни радости… Всяка зима има край… Дните лекуват всякакви болки… Писмата носят малки парчета утеха и за тези, които са заедно духом, и за тези, които никога няма да бъдат заедно. Спомени за лица, хора и думи. За лицата – вече забравени, за хората – още несънувани и за думите – премълчани някога… завинаги. До скоро!