Моята изповед

Дали ще мога всичко да разкажа?
За моите обезверени дни,
когато осъзнавах нещо важно –
че цял живот за теб ще ме боли

***
В мен бореха се вечно две стихии –
за всяко нещо имах „да” и „не”.
Но винаги във своето безсилие
зареждах се с енергия при теб.

Обичах те до болка, до безумие.
Ти беше моя вяра и мечта.
И затова – във Русе или в Шумен –
аз гледах през очите ти света.

В лирическия образ най-обичен
превърнах те. Така и не разбрах,
че във живота всичко е различно –
не е литература, а игра.

Игра, в която губим и печелим.
Във времето ли бяхме аз и ти?
За разлика от мен, ти беше земен,
а аз живеех с призрачни мечти.

***
От книгите на своя свят откривах,
че Пеньо Пенев прав е за едно –
човек веднъж се ражда и умира
и нищо вечно тук не е било.

Затъвах бавно в мъката от вчера
и в свойте чувства давех се. Защо
за мен звучеше „Тъжната неделя”,
повторена като зловещ акорд?!

***
Надеждата напусна ме последна.
Притисната от четири страни,
останах при рода си. Не прогледнах.
Затворих се във спомена красив.

И в него оцелях безброй години.
Дочаках те след толкова лета,
за да открия в две очи любими
една пътека бяла през света.