Магдалена

Георги Михалков е роден на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и е един от малкото съвременни български писатели, които творят на два езика – на български и на есперанто. През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, спечелва годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство “Деоксу” в Сеул издава на корейски език сборника му с разкази “Хубав сън”. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на ПЕН-клуба.

Категория: Над 18 години

На моите приятели Мариела и Петър Стойкови

Малката стая изглеждаше огромна, празна и студена. В ъгъла страхливо притихнали стояха хладилникът и печката, до тях беше масата. Върху избелялата от времето мушама лежаха стар кухненски нож, лъжица и потъмняла дъска за рязане на хляб с безброй белези, оставени от острите ножове. Някои от белезите бяха по-дълбоки, други – по-плитки, но всички те жестоко набраздили повърхността на дъската. За миг Магдалена си помисли, че сигурно и нейната душа, ако можеше да се зърне, е набраздена така от по-дълбоки и по-плитки белези.

В съседната стая майка й лежеше и пъшкаше. Опитваше се да сподавя воплите, за да не я тревожи, но болката беше страшна и това тихо, мъчително пъшкане сякаш режеше сърцето на Магдалена на малки кървави късове. Какво ли не се беше случило в живота й.

Баща й почина в един студен февруарски ден преди дванайсет години. Снегът скърцаше под обувките сякаш жесток мъж скърца със зъби. Тогава Магдалена беше в трети клас и този ден не отиде на училище. В паметта й още болезнено се врязваше огромното, притихнало под оловното небе, гробище и белите паметни плочи като кучешки зъби, набодени в черната земя. Вървеше след ковчега вкочанена, вкопчена в ръката на майка си. До тях пристъпваше Кина, сестра й, шест години по-голяма от нея. Лепкавата кал, примесена със сняг се трупаше по износените й обувки, вятърът съскаше покрай ушите й и забиваше в очите й снежинки като иглички. През цялото време й се струваше, че този, който лежи студен в ковчега, не е баща й, а някой непознат, а може би не човек, а същество, което няма нищо общо с хората.

След погребението домът им помръкна. Майка й и сестра й в черни рокли с черни забрадки приличаха на угаснали свещи. От време на време Магдалена вдигаше глава, за да се взре в зачервените им подути очи. Мълчанието сякаш ги беше вкаменило.

Сега, след толкова години, тя се мъчеше да си спомни баща си. Обичаше ли да се смее, носил ли я някога на раменете си, или като малка я водил за ръка. Искаше да си спомни, но не можеше и изпадаше в отчаяние. Той беше висок, слаб като жилаво дърво и мълчалив. Зиме седеше тук, в стаята, на тази същата маса, пушеше и от черните му, лъскави като маслини очи можеше да се разбере, че му е добре.

Годините покриха образа му с прах и забрава. Магдалена завърши, стана учителка и селото, в което започна да учи децата, я потопи в безкрайна тишина и глухота. Изведнъж долетя страшната вест, разтърси я и сякаш я изтръгна от корен, както леден вятър изтръгва и запокитва крехко, безпомощно цвете. Сестра й починала. Катастрофа – и край. Кина вече я нямаше. Останаха двете с майка си. Майка й сама в града, а Магдалена в селото на двайсет километра. Виждаха се само в събота и в неделя. Ходеха на гробищата, запалваха свещи и присядаха на пейката до двата гроба. И сега, след толкова години, белите паметни плочи пак й приличаха на кучешки зъби, забити в черната земя. И баща й беше млад, когато се спомина, но Кина трябваше да живее. Кина имаше една хубава бяла усмивка и когато се засмееше, сините й очи искряха като бенгалски огън. Кина обичаше театъра и играеше в театралната трупа в градското читалище. Даваха й ролите на лудетини, на момичета, които се смеят, тичат по сцената и се задяват. Най й прилягаше ролята на Албена. Йовков сякаш беше написал пиесата за Кина. Красивата Албена. Преди края на представлението Кина излизаше на сцената и цялата зала замираше. Небесносините й очи светеха, а тъжната й усмивка се плъзгаше едва-едва по бледото й млечно лице.

Пътували с микробус към село Пеево, за да играят “Албена”. Декември, шосето замръзнало и хлъзгаво. Микробусът залитнал, завъртял се, като човек, на когото за миг му прилошава и се блъснал в един орех край пътя. Магдалена го знаеше този орех, висок, стогодишен, здрав като камък. Той беше още там, на пътя към Пеево, но Кина вече я нямаше.

Смъртта на Кина стопи майка й. Тя отслабна, почерня като попарен лист. Тръгнаха по лекари. Един казваше едно, друг – друго. Накрая решиха, че майка й трябва да постъпи в болница в София.
– Магдаленче, обади се на чичо ти в София да ни приеме за няколко дни, докато ме изследват – продума майка й.

Магдалена рядко виждаше чичо си. Знаеше, че е някакъв началник в полицията, че има дъщеря и син по-големи от нея и само толкова.

Най-напред чу в слушалката строг мъжки глас, но когато му каза коя е, гласът като че ли омекна.
– О, Магдаленче, ти ли си чичовото? Какво става? Как сте?
Магдалена му обясни защо му се обажда. Чичо й замълча, въздъхна в слушалката и бавно започна да търси думите, сякаш къртеше камъни от скала.
– То хубаво, но нали знаеш, че сме натясно. Бате ти Добрин се разведе и се върна да живее у нас и няма място, пък и леля ти Йорданка, и тя не е добре, болна е, та няма да можем да ви приемем у дома.
А имаха голям апартамент в Лозенец, в който преди години живееха чичо й, леля й, братовчедка й Златка с мъжа си и двете им деца, но Магдалена замълча. Чичо й смънка още нещо и затвори телефона.

Не трябваше да тревожи майка си, само й каза, че в момента чичо й е започнал голям ремонт и не може да ги приеме.
– Обади се на леля ти Веска – въздъхна майка й – тя ми е братовчедка, дано пък тя ни приеме.

И леля й Веска дълго умува по телефона какво да направят, но нищо не можа да измисли. Най-накрая каза, че са притеснени и не могат да ги приемат.

Нямаше кой да й помогне. Изведнъж усети сили, които я изпълниха като водопад от нозете до гърдите. Беше готова на всичко. Ще потърси пари назаем и веднага ще заминат с майка си за София. Ще отседнат в хотел, реши твърдо Магдалена, но ще заминат. Не искаше да изгуби майка си, трябваше да я спаси. Вече беше изгубила толкова близки и обичани хора.

Целия предиобед обикаляше града от познат на познат. Изслушваха я състрадателно. Приятели, познати вдигаха рамене и казваха – ще видим, обади се пак, ела утре. Какво имаше да се вижда. Парите й трябваха сега и нямаше време за губене. Трябваше час по-скоро да заминат за София.

Изморена, стиснала зъби и с поглед, остър като нож, Магдалена се спря на площада на градчето. Наближаваше дванайсет и юлското слънце напичаше безмилостно. Площадът беше голям, но сега й се видя огромен като море, с гладки мраморни плочи, които блестяха ослепително и горещината беше по-ужасна и изпепеляваща от вулкан. В миг усети, че й се завива свят, притъмнява й пред очите. Трябваше да седне, за да не падне, да не се строполи като отсечено дърво. В дъното на площада имаше градинка с пейки. Бавно с огромни усилия повлече крака натам. Едва стигна и се строполи на една пейка до няколко рехави дървета, които хвърляха бледа сянка. Не разбра колко време седя на пейката. Може би половин час или час. Когато световъртежът й мина и започна по-спокойно да диша се огледа. На няколко метра от нея, на съседната пейка седеше момче, а до него стояха наредени картини. Сигурно беше художник и тук, в градинката до площада, продаваше картините си. Кой ли ще се сети да си купи картина в тази жега, помисли си Магдалена.

Момчето стана и се приближи до нея.
-Имате ли огънче? – попита.
Магдалена си обърна главата на другата страна.
– Лошо ли ви е? – погледна я момчето.
– Не! – отговори твърдо тя. Не искаше с никого да разговаря.
Но момчето не се отказа.
– Ако трябва да ви помогна. Ето там продават безалкохолни, ще ви донеса вода.
– Не можете да ми помогнете! – враждебно го прекъсна Магдалена.
– Треперите… Ще ви донеса минерална вода. Само ми наглеждайте картините.
Не вижда ли, че няма жива душа наоколо, помисли си злъчно Магдалена. Кой ли се е затичал да му краде картините.

Момчето бързо се запъти към павилиона с безалкохолни напитки. След няколко минути се върна с голяма бутилка минерална вода.
– Изпийте една чаша, ще се почувствате по-добре. Когато е горещо трябва да се пие повече вода.

Той отвори бутилката, напълни пластмасова чаша и я подаде. Магдалена я пое с треперещи пръсти и я допря до устните си. Когато отпи няколко глътки не издържа и се затресе в конвулсивно беззвучно ридание. Чашата се разклати в ръцете й и водата се разля.
– Какво стана? – уплаши се момчето.
– Нищо – опита се да отговори през сълзи Магдалена. От тази чаша вода сякаш мъката й преля.
– Какво ви е? – питаше то разтревожено и не откъсваше поглед от разплаканите й очи.

Магдалена усети огромна, непреодолима нужда да говори, да излее всичко, което я задушаваше, душеше, мъчеше: за баща си, за сестра си, за майка си, която сигурно нямаше още дълго да живее, и започна задъхано да говори, по-скоро на себе си, отколкото на него. Разказа му за чичо си, за леля си Веска, как е обикаляла от познат на познат да търси пари. Когато свърши момчето още стоеше неподвижно пред нея и я гледаше. После каза:
– Имам апартамент в София, никой не живее в него. Ето ключа.