Божията любов versus Божието наказание

Въпросът за съвместимостта в християнското съзнание на неотменната Божия любов към човека и Божиите наказания представлява голямо изпитание пред вярата му в Бога. Този въпрос е частен случай от по-големия въпрос за т. нар. теодицея. Отговорът му в много отношения може да бъде намерен само при правилно разбиране и възприемане на Свещеното Писание от една страна, а от друга – той зависи от духовния ръст на всеки, който го търси.

Обикновено, подхождайки към Свещеното Писание, съвременният човек не си дава сметка, че той го чете натоварен с различните грешни предпоставки по отношение на него, онаследени исторически от културната традиция, системата на образование, средствата за осведомяване и пр. Пропуска се важният момент, че Свещеното Писание е писано след грехопадението. В своята човешка страна, в своята изказност, като текст, като литература то е обусловено от ограничеността и повредеността на човешката природа, от историческите обстоятелства.

За да се стигне до дълбокия, духовния смисъл трябва да се преодолее човешката падналост, да се отиде отвъд буквата на текста, защото „буквата убива, а духът животвори“ (2 Кор. 3:6). Това само по себе си е дълъг процес, свързан с трудности и може да се случи в пълнота само в рамките на Църквата.

В Стария Завет Откровението е пречупено през погледа на богоизбрания еврейски народ. Свещеното Писание на Стария Завет е предаденият чрез езика, манталитета, добрите и лошите страни негов религиозен опит. Този народ, сам по себе си, въпреки избраността му от Бога, е носил всички слабости на отдалечилото се от Бога човечество. Той е бил раздиран от невероятната си устременост към Бога, желание за близост с Него и силата на заобикалящите го съблазни. Въпреки всичко еврейският народ е изнесъл титанична битка за запазване на вярата в единия Бог. В историята на тази вяра има възходи и падения – отклонения и предателства спрямо Бога. При своите върховни близости с Бога Израил е изпитвал непосредствено Божията любов. Плод на тази близост са най-изявените негови синове – пророците, които свидетелстват за спасението на човечеството от греха, което ще се случи с идването в света на Месия. Техните  пророчества нямат нищо общо с празни предсказания, а имат за цел да предпазят народа от заблудите му, да го изобличат и да го върнат към истинската вяра в Бога.

В Стария Завет много ясно е показано, че наказанията, проклятията и пр. не са нито повече нито по-малко следствие от отклоненията на народа от правилния път, от отдалечаването от Бога. Те свидетелстват за изпадането на народа и на негови водачи в идолопоклонство, т. е. отказ от вярата, от верността към истинския Бог. На езика на библейските автори тези отклонения са били определяни като „прелюбодейство“, т. е. изневяра, смяна на посоката на любовта – към лъжливи божества.

Съответно упованието на лъжливи божества води до прекъсване на връзката с Бога, а оттам и последствията: нещастия както за отделната личност, така и за народа като цяло. Именно тези последствия библейският писател-пророк описва като наказания, проклятия и пр. (Изх. 20:5, 7; Иер. 29:18; 30:11 нат., и др.). Ясно е, че тук не става дума за някаква зла Божия воля, а за грешно избрания от човека път и последиците, които му се случват.

Отклонението от Бога имало много измерения, то прониквало в недрата на народа, отвръщало го от истинската вяра, за което говори самата история на Израил. Истински, правилно вярващият народ постепенно се стопява и накрая остава съвсем незначителна част, която е вярна на Бога. Богослужението и богопочитанието се извършвали формално. За това предупреждават пророците: „Този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене, и благоговението им пред Мене е да изучават човешки заповеди… Горко на ония, които мислят да се скрият в дълбочината, за да утаят кроежа си от Господа, които вършат делата си в мрак и казват: кой ще ни види? И кой ще ни узнае?“ (Ис. 29:13). От думите на пророка ясно личи избора на човека – той избира тъмнината, да е далеч от Бога, а не светлината. Развалата и покварата проникнали сред преките служители на Бога – пророците и свещениците. В това отношение изключително силно изобличение отправя прор. Иеремия: „Горко на пастирите, които погубват и разпъждат овците на Моето паство!… защото и пророк и свещеник са лицемерци; дори и в Моя дом Аз намерих нечестието им, казва Господ… у пророците на Иерусалим виждам нещо ужасно: те прелюбодействат и ходят в лъжа, подкрепят ръцете на злодейците, та никой да се не отвърне от нечестието си… от иерусалимските пророци се разнесе нечестието по цяла земя“ (23:1, 11, 14, 15)[1].

Старият Завет има ролята на подготовка за идването на Спасителя, за постепенно разкриване качествата на Бога и на Неговата воля по отношение спасението на човека и света. В началната история на Израил, за да се запази народа от грях, отношението на Бога към човека има педагогически характер. Съответно тези педагогически методи, в конкретния случай нещастията, които се струпват върху главите на израилтяните се приемат от тях като наказания и проклятия. В Стария Завет любовта на Бога понякога е изразявана по отрицателен път: „Когото Господ обича, него наказва и към него благоволи“ (Прит. 3:12). Това антропоморфно възприемане на отношението на Бога към човека често е изразено като бащинска любов.

Отказът от вярата в истинския Бог води до лоши последици както за отделния човек, така и за следващите поколения. Бог наказва децата заради греховете на бащите им (Изх. 20:5).

Разбираемо е, че става дума, казано в съвременен план, че израстването и възпитанието на децата в едно семейство, носи характеристиките и разбиранията, изградени в него. Тези последици обаче не се пренасят механично върху всеки отделен човек. Неправилното разбиране сред израилтяните на този текст от Закона впоследствие много ясно обяснява и отрича прор. Иезекиил. (Ср. Иез. 18:1-4). Бог не наказва несправедливо заради чужди грехове, макар и на родители, а търси отговорност за личните грехове на всеки: „Всички души са Мои: както душата на бащата, тъй и душата на сина са Мои: която душа греши, тя ще умре“ (4).

Злините, които се стоварват върху главата на човека не са наказание от Бога, а следствие от греха, от отдалечаването от Него и следването на собствената си грешна воля. Пророкът много точно пояснява: „Душа, която съгрешава, ще умре; син не ще понесе вината на баща, и баща не ще понесе вината на син, правдата на праведния при него си остава, и беззаконието на беззаконния при него си остава“ (20). На грешника е дадена възможността да се поправи. Божията любов е неотменна: „Нима Аз искам смъртта на беззаконника? казва Господ Бог. Нали това искам – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?“ (23).

Бог е категоричен: Той не наказва беззаконника, а беззаконникът умира следствие на „беззаконието, що е извършил“ (26). Тук, когато говорим за наказание не трябва да смесваме наказанието със съда. Бог отсъжда кое е правилно и кое не. А наказанието е изобличението, което човек изпитва, изправен пред Божията правда и любов. Бог предлага средството за избягване на нещастията. Те са отказ от греха и обръщане към Него: „Аз не искам смъртта на умиращия, казва Господ Бог; но обърнете се – и живейте“ (32).

В Новия Завет Божията любов заема първенствуващо място. Тя измества страха, наказанието. Самите те се възприемат като страдание поради отсъствие именно на тази любов. „В любовта страх няма“ (1 Иоан. 4:18). Божията любов е засвидетелствана изцяло по време на служението на Иисус Христос, а не само чрез Неговото славно възкресение. Той лекува болни, помага на нуждаещи се (чудото с виното, нахранването с хляба и рибите). Той ясно сочи, че случващите се нещастия не са предизвикани от някаква зла Божия воля, от зло, което се изпраща от Бога. Иисус Христос категорично отхвърля разбирането, че нещастията са наказание от Бога заради греха, но сочи, че те са следствие от греха (Рим. 4:12). Те са прояви на злото в човека или на случая, когато човек е далеч от Бога и не е под пряка Негова защита.

Това много ясно личи от два разказа в Евангелието. Първият е с избитите галилейци (Лука 13:1-5), които принасяли жертва в храма и тяхната кръв била смесена с кръвта на жертвените животни. Питащите Христа явно са предполагали, че това, което става с тях е наказание поради греховете им. Тогава Той им сочи случая със Силоамската кула, когато при падането ѝ загиват осемнадесет души. Нима те „бяха по-виновни от всички жители на Иерусалим?“, пита Той. Напротив, това, което се случва, казва разказът, е следствие от отдалечаването от Бога, отказ от Неговата защита.

Същевременно то е и предупреждение към целия народ – какво ще му се стовари, ако не следва Бога. При втория случай, при изцеляването на слепородения, на въпроса на учениците Му: „Кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?“ Иисус Христос категорично отговаря: „Нито тоя е съгрешил, нито родителите му“ (Иоан 9:2, 3). В своя предговор към „Нравствеността в книгата на Иов“ св. Григорий Богослов казва: „Неочакваното излекуване служи по-скоро за възбуждане на любов, центрирана върху добротата на Спасителя“[2]. Тоест въпросът не е в наказанието, а в поправяне на пораженията, които са следствие от наследената и повредена от греха природа.

За да се избегне възможността дори за случайни беди Иисус Христос е категоричен към апостолите и слушателите Си: „Ако се не покаете, всички тъй ще загинете“ (Лука 13:5). Тоест близостта до Бога отдалечава човека и народа от беди (Ср. Пс. 90). Следователно

приближаването, връщането към Него преминава през покаянието. То обаче не е някаква психологическа, сълзлива, сантиментална проява, разбирана като съжаление за сторените злини, а е преди всичко желание за обръщане на волята към добро, отказ от злото. Покаянието е дълбинно, мистическо разбиране и преживяване на злото, което се е загнездило в човека и стремежът то да бъде отстранено, изхвърлено от него.

Самото преживяване на злото е наказание, но наказание, което не е дадено от Бога, а е придобито от повредената човешка природа и слабостта на волята да се справи с него. Единственият изход е именно обръщане към Бога, покана Той да осветли най-интимните кътчета на човека, сърцето му (Пс. 50:12; Мат. 5:8). Тоест, да очисти духовните му нагласи, да го изведе от тъмницата на греха, да му позволи среща с Него.

Невероятен пример за дълбочината на човешкото покаяние е молитвата на св. Ефрем Сириец, която се чете през Великия пост:

Господи и Владико[3] на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.

Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб.

Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения
и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков.

Амин.

 

Посредством духовния опит на Църквата се вижда как старозаветното разбиране, че Бог наказва този, когото обича (Прит. 3:12) в Христовото учение вече е преобразувано в неотменната Божия любов. Нейната липса, разстоянието от Бога, отделянето от Него чрез греха, се преживява като наказание. Всъщност това е самонаказание. То е следствие от способността, която Бог дарява на човека да разпознава и преживява реалността на греха в себе си, злото и да поведе борба с него.

Потокът на греха е цялостен. Той не засяга само отделния човек, но и човечеството като цяло. Грехът е впръснатата от врага на човека, дявола-човекоубиец (Иоан 8:44) отрова (лат. virus, вирус = змийска отрова). Този вирус заразява не само отделния човек, но и цялото творение. Повредената, отровената от греха природа се пренася от човек на човек. В този смисъл целокупното човечество, което носи заразата, когато не се съпротивлява и отхвърля единствената противоотрова – Иисус Христос и Неговата Църква – потъва в блатото на греха и като се отдалечава от Него попада под властта на враждебните на човека сили. За човека изгубил рая земята вече е „проклета“ (Бит. 3:17). Тя му докарва болести и нещастия (17-19), пряко следствие от отхвърлянето на Бога. Разпространението на греха (заразата) съответно носи още и още страдания (4:12).

Както винаги когато има лични или глобални страдания и напасти, каквото днес е коронавирусът, обикновено човек си задава въпроса: какво толкова направих/ме, че Бог ми праща такова наказание. В светлината на горепосочените библейски основания искам да повторя отново, че не Бог ни наказва, а че ние се наказваме сами – както отделния човек, така и човечеството като цяло. Изборът ни е грешен и това, което се случва, е следствие на нашия избор (ср. Сир. 15:14-17), на посоката. Ние избираме тъмнината, да сме далече от Бога. И когато сме в тъмнината разбираме, че там има много неизвестни, неща в които се препъваме, опасности, които ни дебнат. Там обитават непознати нам същества.

В конкретния случай, с разпространението на тази пандемия (корона вирусът Ковид 19) отново се забелязва именно отказ от Бога. Човечеството разчита изключително на себе си, смята единствено и само на основата на технологията, на науката да реши въпроса. Въпросът е, че след като го реши, вървейки в тази посока, ще има среща в тъмнината с нещо друго, неизвестно – демоните на падналия свят, което е не по-малко опасно и което няма как да се предвиди. И така ще бъде докато не тръгне по правилния път, не потърси светлината на Бога. Отказът от Божията помощ окончателно, безвъзвратно ще потопи човека в глъбините на тъмнината. Защото, казва Писанието, Бог „се не явява на ония, които не вярват в Него“ (Прем. Сол. 1:2), т. е. те не могат да очакват помощ.

Същевременно обаче беше забелязан и неочакван за страничния наблюдател парадокс. Въпреки препоръките на властите, на духовните ръководители да се избягват посещенията на богослуженията, точно в най-трудните моменти хората напълниха храмовете, устремиха се към тях[4]. Много колебаещи се във вярата си или т. нар. номинални християни побързаха да влязат в храмовете. За невярващия човек това е ирационален подход, но той явно сочи, че в човека има заложени дълбинни духовни инстинкти, които му показват правилния път, който трябва да следва и които е загубил, съблазнен от стремежа към easy life, пропагандиран от масовата потребителска култура. Интуитивно човекът, воден от Божията благодат, намира своето място и търси Бога, в Когото е последната надежда.

 

 

 

[1] Това предупреждение на пророка се отнася днес както към висшата църковна йерархия, така и към всеки свещенослужител и редови православен християнин.

[2]  St. Gregory Theologian, Morals on the Job. Preface, 5.12. Ancient Christian Commentary on Scripture. New Testament IV A. John 1-10. Edited by Joel C. Elowsky, InterVarsity Press, Downers Grove, Illinois, р. 310.

[3] В смисъл на Владетел.

[4] https://www.theguardian.com/world/2020/mar/29/church-goers-around-the-world-ignore-social-distance-advice