Евангелският тип духовен живот

Евангелския тип духовен живот е вечен, както е вечно евангелското благовестие. То е винаги живо в недрата на Църквата и ни осиява чрез лицата на светците, а понякога с отблясъка на своя пламък озарява и подвижници, които са извън Църквата. (Тук веднага трябва да направя уговорка, за да не предизвикам добросъвестни или други тълкувания на думите за евангелския религиозен път. Разбира се, той няма нищо общо със съвременното евангелско сектантство, което е взело от Евангелието само някакво количество морални предписания, добавило е към тях твърде своеобразната си и бедна догматика за спасението, за второто раждане, окрилило е всичко това с ненавист към Църквата и е започнало да представя тази своеобразна смес за правилното евангелско учение за Христос.)

Евангелският дух на религиозното съзнание диша където иска, но горко на тези епохи и хора, върху които той не е почивал. И в същото време, блажени са тези, които вървят по неговите пътища, дори без да знаят това.

Най-характерното за този път е жаждата за охристовяване на живота. Този термин донякъде може да се противопостави на съдържанието, което се влага в термина вцърковяване, а също в термина християнизиране. Вцърковяването често се разбира като подвеждане на целия живот под ритъма на храмовото благочестие, подчиняване на личните преживявания на реда на богослужебния кръг, въвеждане в бита на някакви определени елементи на църковност, даже на църковния устав. А християнизирането често се възприема просто като поправяне на зверската жестокост на човешката история чрез присаждане на определени дози християнски морал. Освен това тук влиза проповедта на Евангелието по целия свят.

Охристовяването от своя страна се опира на думите: Не аз живея, но Христос живее в мен. Божият образ, иконата на Христос, която е и действителната, истинска моя същност, става единствената мяра за нещата, единственият път, който ми е даден. Всяко движение на душата ми, всяко отношение към Бога, към хората и към света се определя от гледна точка на неговата способност да изрази съдържащият се в мен образ Божи. Ако пред мен лежат два пътя и аз се съмнявам; ако цялата ми човешка мъдрост, опит и традиция – всичко –  сочи към единия, но аз чувствам, че Христос би тръгнал по другия, то и моите съмнения трябва веднага да изчезнат и аз трябва да тръгна против опита, против традицията и мъдростта; да тръгна след Христос. Но дали освен непосредственото усещане, че Христос ме зове към определен път, има някакви обективни указания, които да говорят, че не просто така ми се е сторило, че това не е моя субективна представа, емоция, въображение? Да, има и някакви обективни данни.

Христос е дал на човека две заповеди: за любовта към Бога и за любовта към човека. Всичко останало, дори блаженствата, само разкрива тези две заповеди, които изчерпват цялото Христово благовестие. Нещо повече: земният път на Христос разкрива тайната на любовта към Бога и любовта към човека, които са не само истинската, но и единствена мяра за нещата. Забележително е, че тяхната истина се съдържа именно във взаимната им връзка. Взета сама за себе си, любовта към човека ни води в задънената улица на антихристиянския хуманизъм, изход от който често се оказва отрицанието на човека и любовта към него в името на човечеството. От друга страна, любовта към Бога без любов към човека, е осъдена: Лицемерецо, как може да обичаш Бога, Когото не виждаш, ако ненавиждаш брата си – човека, който е около теб (срв.  Иоан 4:20 – бел. прев.).

Тези заповеди са два аспекта на една истина; унищожете единия от тях и ще унищожите цялата истина. В крайна сметка, унищожете любовта към човека, унищожете и човека (защото като не го обичате, вие го отричате, свеждате го до несъществуващото) и няма да ви остане път за познаване на Бога.

Бог действително става апофатичен; придобива само отрицателни признаци, а дори и тях няма как да изразите по друг начин, освен на отхвърления от вас човешки език. Той е недостъпен за вашата душа, защото като се отричате от човека, вие сте се отрекли и от човечеството, отрекли сте се от човешкото в собствената си душа. А това човешко е Божият образ във вас, единственият път към Първообраза. Вече не говоря за това, че човекът ви е научил на своя език, на човешките думи за Божествената истина, а че Бог чрез човешки понятия открива Себе Си. Като не обичаме, като нямаме връзка с човешкото, обричаме себе си на своеобразна глухонямост и слепота по отношение на Божественото. В този смисъл не само Логосът, Словото, Синът Божи за извършването на Своето изкупително дело прие човешко естество и веднъж завинаги го освети и предопредели за обожение, но и словото на Бога, като благовестие, като откровение и поука, също трябваше да се въплъти в малките човешки думи, с които хората изразяват своите чувства, съмнения, мисли, добродетели и грехове. Чрез това и самата човешка реч, символ на човешкия вътрешен живот, също е осветена и облагодатствана, а в нея – и целият вътрешен живот на човека.

От друга страна, не е възможно истински да се обича човекът, без да се обича Бог. В крайна сметка, какво обичаме в човека, ако не чувстваме присъщия му образ Божи? На какво се крепи тази любов? Тя става някакъв особен, чудовищно разраснал се егоизъм, в който всеки друг се оказва само известен детайл от самия мен. Аз обичам в него само това, което ми съответства, което ме обогатява, обяснява, а понякога просто само развлича и услажда. Ако това не е така, ако има желание за безкористна, но безрелигиозна любов към човека, тя неизбежно се отмества от конкретния човек в плът и кръв и се обръща към абстрактния човек, към човечеството, даже към идеята за човечеството, и почти винаги свършва с жертвоприношение на отделния конкретен човек на олтара на тази отвлечена идея за общата полза, рай на земята и пр.

В света съществуват два вида любов: любов, която взема, и любов, която дава. И това се отнася за всички видове любов, не само за любовта към човека.

Всеки може да обича приятелите си, семейството, децата, изкуството, науката, родината, своята идея за себе си и дори Бога, от две гледни точки. Дори видовете любов, които по всеобщо признание са най-висши, могат да имат такъв двояк характер. Да вземем за пример майчината любов. Често можем да забравяме за себе си, да се жертваме за децата си – това все още не означава, че любовта към децата ни е християнска. Трябва да се запитаме какво обича майката в децата. Тя може да обича своето отражение, своята втора младост, проявата на своето лично Аз в другите Аз, които стават едно ограничено от целия околен свят „Ние”. Може да обича в тях своята плът, чертите на своя характер, отражението на своите вкусове, продължаването на рода. И тогава не е ясно в какво е принципната разлика между егоистичната любов към себе си и като че ли жертвената любов към децата си; между Аз и Ние. Всичко това е похотлива любов към своето, която ослепява зрението и заставя да бъде забравен останалия – не своя – свят. Такава майка ще мисли, че достойнствата на нейното дете са несравними с достойнствата на останалите, че неговите неуспехи са далеч по-мъчителни в сравнение с другите, и накрая – че може понякога да бъде пожертвана ситостта и благополучието на чуждото дете, за да се осигури ситост и благополучие на собственото. Тя ще мисли, че целият свят (в това число и тя самата) е призван да служи на нейното дете, да го храни, пои, възпитава и да изглажда пред него всички пътища, да отстранява всякакви пречки и съперници. Това е вид похотлива любов. Само майка, която вижда в детето си образ Божи, носен не само от него, но и от всеки човек, но който в детето е отдаден, възложен на нейната отговорност, за да го развие и укрепи за цялата жертвеност, неизбежна за всички, поели християнския път, за предстоящия кръстен подвиг на християнина – само такава майка обича своето дете с истинска християнска любов. От тази любов тя ще стане по-чувствителна за бедите на другите деца, по-внимателна към тяхната безпризорност. Християнската любов в сърцето й ще стане в Христа отношение към цялото човечество.

Това е много силен пример. Не подлежи обаче на съмнение, че любовта към всичко съществуващо се разпада на тези два вида. Може похотливо да се обича родината в стремеж тя да се развива славно и победно, потискайки и унищожавайки всички свои противници. Но тя може да бъде обичана по християнски, със стремеж в нея възможно най-ярко да се яви лицето на Христовата правда. Може похотливо да се обича науката и изкуството, в стремеж чрез тях да изразиш себе си, да се покажеш. А може да ги обичаш, съзнавайки своето служение, своята отговорност за дадения от Бога дар.

Може да обичам идеята на целия си живот за това, че тя е моя идея, и завистливо и ревниво да я противопоставям на всички други идеи. Може и да видя в нея дар, даден ми от Бога, за да служа на вечната Му правда по време на земния ми път. Самият живот може да се обича похотливо или жертвено. Дори отношението към смъртта може да бъде двояко. Към Бога също може да се обърнем с два вида любов – едната да вижда в Него някакъв небесен покровител на Своите или нашите земни въжделения и похоти; другата жертвено и смирено да отдаде в ръцете Му малката си човешка душа. Освен името и външния облик, между тези две любови няма нищо общо.

Какъв трябва да бъде аскетичният подвиг на човека в светлината на християнската любов; какъв е истинският аскетизъм, който се предполага от самото наличие на духовен живот? Неговата мяра е себеотрицателната любов към Бога и към човека.

А аскетизмът, който поставя в центъра собствената душа, за да я спаси и огради от целия останал свят, в своя предел стига до духовния егоцентризъм, до страха от себеразпиляване, от разточителство дори в любовта; този аскетизъм не е християнски.

С какво можем да съизмерваме и определяме човешките пътища? Какъв е техният първообраз, първосимвол, предел? Това е Богочовешкият, Христовият път на земята. Словото стана плът, Бог се въплъти, роди се във Витлеемските ясли. Дори само това е напълно достатъчно, за да говорим за безпределната, жертвена, себеотрицателна и самоунищожителна Христова любов.

Тук е заложено всичко, което предстои. Цял Себе Си, цялото Свое Божество, цялото Си Божествено естество и цялата Си Божествена ипостас Синът Човешки низведе под свода на Витлеемската пещера. Няма двама Богове и двама Христосовци – единият да пребивава в блаженство в недрата на Светата Троица, а другият да приеме образа на раб. Единият Син Божи, Логосът, стана Човек, умали Себе Си до човечеството. И целият Му по-нататъшен път – проповедите, чудесата, пророчествата, изцеленията, гладът и жаждата, чак до съда на Пилат, до кръстния път на Голгота и до смъртта – това е път на униженото Негово човешко естество и на снизходилото заедно с Него към човечеството Божество.

Каква е била Христовата любов? Събирала ли е тя нещо за себе си? Съобразявала ли е и пресмятала ли е духовните си дарове? Какво е запазила, за какво се е поскъпила? Човешката природа на Христос, човешкото у Него, е било оплювано, унизено, разпнато; Христовата Божественост цялата, докрай е въплътена в това оплювано, оскърбено, унижено и разпънато Негово човешко естество. Кръстът – оръдието на позорно наказание – е станал за света символ на себеотрицателната любов. И никога, и никъде – от Витлеем до Голгота – нито в беседите и притчите, нито в извършените чудеса, Христос не е давал никакъв повод да се мисли, че Той не жертва Себе Си докрай, че в Него има някакъв резерв, някаква светая светих, която Той не иска и не трябва да пожертва. Своята светая светих, Своята Божественост Той принесе за греховете на света. И именно в тази пълнота е цялата сила на Неговата Божествена съвършена любов. Това е целият път на Христос на земята.

Може би Божествената любов има толкова голяма сила, защото и когато отдава Себе Си, Бог си остава Бог, тоест не се разпилява, не се губи в това страшно жертвено раздаване? Може би човешката любов не може всецяло да се определя от законите на Божествената любов, защото така човек може да опустоши себе си и да загуби най-важното – пътя за спасение на душата си. Но тук трябва само внимание към това, което Той ни е учил. Той казваше, че ако някой иска да върви след Него, трябва да се откаже от себе си и да вземе кръста си. Отричането от себе си е главното, без което е невъзможно да се върви след Него, без което изобщо няма християнство – да не придобиеш нищо, да отхвърлиш не само външните богатства, но и духовните, да претвориш всичко в Христова любов и да я приемеш като свой кръст.

Още нещо казваше Той – не за Себе Си и за Своята съвършена любов, а за любовта, която човешкото несъвършенство може да вмести: Никой няма любов по-голяма от тази, да положи душата си за своите приятели. (Иоан. 15:13 – бел. прев.) Твърде пестеливо и пресметливо е да мислим, че думата душа тук се използва в смисъл на живот. Не, Христос говори именно за душата, за отдаването на нашия вътрешен свят, за пълното и безусловно самоотдаване, като за предел на дължимата християнска любов. Отново някак не остава място за пазене на своите духовни богатства; отдава се всичко.

Учениците на Христос също са вървели по Неговия път. Това особено ясно, почти парадоксално, е изразено от апостол Павел: Молил бих се и сам да бъда отлъчен от Христа, за да видя братята си спасени (срв. Рим. 9:3 – бел. прев.) Това са думи на човека, който казва за себе си, че не той, а Христос живее в него. Такова отлъчване от Христос за него означава не  само загуба на живота в преходния му светски смисъл, но отлъчване от вечния, нетленен живот на бъдещия век.

Тези примери са достатъчни, за да знаем накъде ни води християнството. Тук любовта действително не търси своето, дори ако това свое е спасението на собствената душа. Тя отнема от нас всичко, от всичко ни лишава и сякаш ни опустошава. И към какво ни води? Води ни към духовна нищета. И заради духовната нищета ни е обещано блаженство.

Този закон е така чужд и неприемлив за човешкото съзнание, че едни се стремят да обяснят думата „дух” с някаква по-късна добавка, и тълкуват текста като проповед на материалното обедняване, на отказа от земни богатства; други пък изпадат в своеобразен фанатизъм, подразбирайки тук интелектуалната нищета, отказът от мислене, от всякакво мисловно съдържание. Но колко просто и ясно се разшифроват тези думи в светлината на другите евангелски текстове. Нищият духом е този, който отдава душата си за своите приятели; който в любовта отдава този дух, без да се скъпи за своите духовни богатства.

Ето че тук се разкрива и духовният смисъл на давания при монашески подстриг обет за нестяжание (отказ от придобиване на блага – бел. прев.). Разбира се, той не се отнася само до материалното нестяжание, само до елементарното отсъствие на сребролюбие. Става дума за духовното нестяжание. Каква е неговата противоположност? Кои пороци са корелативни на добродетелта на нестяжанието? Те са два; и в общежитието често се смесват. Това са скъперничеството и алчността. Може да си алчен, но в същото време да не си скъперник, а дори да си разточителен. И може да си скъперник, който не се стреми алчно да придобие нещо от чуждото. И едното, и другото са еднакво неприемливи. И ако са неприемливи за материалния свят, още по-малко приемливи са за духовния.

Нестяжанието ни учи не само да не търсим алчно полза за душата си, но и да не се скъпим за нея, в любовта да я раздаваме постоянно, да стигаме до духовна голота и опустошение, да нямаме у себе си нищо толкова свято и ценно, че да не сме готови да го отдадем в името на Христовата любов на тези, които се нуждаят от него. Духовното нестяжание е юродство, безумие в Христа, противоположно на мъдростта на този век. То е блаженство на нищите духом, предел на любовта, която отдава душата си до отлъчване от Христа в името на своите братя, отхвърляне на самия себе си. И на това ни учи истинският християнски път с всяка дума, с всеки звук на Евангелието.

Защо мъдростта на този век не само въстава срещу тази Христова заповед, но изобщо не е в състояние да я разбере? Причината е, че светът винаги е живял като се е съобразявал със законите на материалната природа и е склонен да пренася тези закони в областта на духовната природа. В съответствие с материалните закони би трябвало да твърдим, че ако съм подарил някому парче хляб, съм станал по-беден с едно парче хляб. И ако съм дал известна сума пари, моите пари са намалели с размера на тази сума. Разширявайки този закон, светът мисли така: ако съм дал любовта си, обеднял съм с някакво количество любов; ако пък дам душата си, то окончателно ще се разоря и няма да има какво повече да се спасява. Но законите на духовния живот в тази област са напълно противоположни на материалните закони. Според тях всяко отдадено духовно богатство не само се връща при този, който го дава, но нараства и укрепва. Който дава, той придобива, който обеднява, става по-богат. Отдаваме човешките си богатства и в замяна получаваме велики Божествени дарове. Човекът, отдал душата си, получава в замяна вечно блаженство, Божествения дар на Царството небесно.

Как човекът получава този дар? В акта на пределното себеотрицание на любовта, отделяйки се от Христа, той отдава себе си на хората. Ако това действително е акт на християнска любов, ако себеотрицанието е истинско, то в този, на когото отдава себе си, човекът среща Самия Христос. В другия човек, в общуването с него, той общува с Христос, отново получава това, което е отлъчил от себе си в любовта, в действителното Богообщение. Така тайната на човешкото общуване става тайна на Богообщението, отдаденото се връща обратно, любовта, която се излива от нас, никога не изчерпва източника си, защото този източник в нашето сърце е самата Любов – Христос.

Тук не става дума за добрите дела, не за любовта, която мери и изчислява своите възможности, която отдава проценти, а пази капитала си – тук става дума за истинско изчерпване, за някакво подобие на това, как Христос изчерпва Себе Си в акта на въплъщението. Точно така трябва да изпразним себе си и ние, въплъщавайки се в друга човешка душа и отдавайки на тази душа цялата сила на скрития в нас Божи образ.

Ето това, точно това е било отхвърлено от мъдростта на този век като някакво нарушение на нейните закони; то направи символа на Божествената любов – кръста – за елините безумство, за юдеите съблазън, а за нас – единствен път за спасение. И няма, и не може да има никакво съмнение, че когато в любовта отдаваме себе си на друг човек – беден, болен, затворник – в него се срещаме лице в лице със Самия Христос. Той Сам говореше за това в разказите за страшния съд, когато казваше, че ще призове едни към вечен живот за това, че са Му дали любовта си в лицето на всеки обезправен и нещастен, а други ще отхвърли от Себе Си заради безлюбовното им сърце; затова, че в лицето на страдащите Му човешки братя, в които им се е явил, не са помогнали на Самия Него.

Ако имаме съмнения, основани на неудачния ни ежедневен опит, единствената причина за тях сме самите ние – бедните ни на любов сърца, скъперническите ни души, неумелата ни воля и маловерието в Неговата помощ. Трябва действително да станем юродиви в Христа, за да извървим този път докрай и в края отново и отново да се срещнем със Самия Христос. Това е нашето единствено, всепоглъщащо християнско призвание.

Мисля, че християнският път на благочестието е такъв. Но би било неправилно да смятаме, че той ни е открит в четирите Евангелия и пояснен в апостолските послания веднъж завинаги. Това благочестие постоянно се осъществява в света чрез Евхаристията – най-скъпоценното благо на Църквата, главното нейно действие в света. Евхаристията е тайнство на самоотдаващата се любов – в това е целият й смисъл, всичките й символи, цялата й сила. В нея отново и отново Христос свободно се погребва за греховете на света, отново и отново поставя на кръста тези грехове. И отдава Себе си – Тялото и Кръвта Си – за спасението на света. Отдавайки Себе си за храна на света, причастявайки света с Тялото и Кръвта Си, Христос не само го спасява със своята жертва, но превръща всеки човек в Себе Си, в Христос, тоест приобщава го и към себеотдайната Си любов към света. Той взема плът от света, обожествява тази човешка плът, отдава я за спасението на света и приобщава света отново към тази жертвена плът – и за собственото му спасение, и за съучастие в тази жертва.

Заедно със Себе Си, в Себе Си, Христос принася в жертва за изкупване на греховете и света; като че изисква от него тази жертва на любовта като единствен път за сливане с Него, тоест за спасение. Той възнася и света на кръста, прави го съучастник в Своята смърт и в Своята слава.

Многозначително звучат думите на Евхаристията: Твоя от твоих Тебе приносяще от всех и за вся. В този смисъл Евхаристията е Евангелие в действие; вечно пребъдваща и вечно извършвана жертва на Христос и охристовените човеци за греховете на света. В нея плътта на света се обожва и обожена отново се слива със световната плът. Затова Евхаристията е действително Богообщение. И не е ли странно, че и в нея пътят на Богообщението е така чудно свързан с човекообщението? Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме… Тя се нуждае от плътта на света като материя на тайнството, тя ни показва Христовата жертва като жертва за човечеството, тоест като Негово човекообщение, тя прави всеки от нас Христос, тоест отново и отново повтаря великата тайна, в която се срещат Бога и човека, отново и отново въплъщава Бога в човешка плът; тя се извършва в името на жертвената любов към човека.

Но ако в центъра на църковния живот стои тази жертвена, самоотдаваща се любов на Евхаристията, то къде са нейните граници, коя е периферията на този център?

В този смисъл за цялото християнство може да се говори като за вечно извършваща се литургия извън храма. Какво означава това. Означава, че безкръвната жертва заради греховете на света, жертвата на самоотдаващата се любов трябва да се принася от нас не само в определено място, на престола в храма, а че целият свят е престол на единия храм. Означава, че, както хляба и виното, ние трябва да принесем сърцата си в тази вселенска Евхаристия, за да се пресъществят те в Христова любов, да се роди в тях Христос, да станат Богочовешки сърца и да ги принесе Той за храна на света, да приобщи целия свят към отдадените ни сърца и да така станем с Него едно. За да заживеем отново не ние, но Христос да заживее в нас – въплътил се в нашата плът, възнесъл плътта ни на Голготския кръст, възкресил я и отдал я като жертва от любов заради греховете на света, приемайки я от нас като жертва на нашата любов. Тогава действително всичко във всички е Христос. Такава е безмерната християнска любов, единственият път на охристовяването, единственият път, открит ни от Евангелието.

Какво значи всичко това в земен, конкретен смисъл? Как ще се прояви то при всяка среща с другия човек, за да бъде тази среща истинска, да бъде действително Богообщение в човекообщението. Това значи всеки път да отдаваме душата си на Христос, за да я приенсе Той в жертва за спасяването на другия. Значи да се съединим с този човек в Христовата жертва, в Христовата плът. Такива са единствените завети, получени от нас в Христовото благовестие и потвърждавани ежедневно с извършването на Евхаристията. Такъв е единственият истински път на християнина.

И в неговата светлина всички други пътища помръкват и се замъгляват. Не трябва да се осъждат онези, които вървят по други пътища – пътища условни, нежертвени, които не изискват самоотдаване и не откриват цялата тайна на любовта. Но и не бива да се мълчи за тях. Може би преди беше допустимо, но сега не бива.

Приближават страшни срокове, светът така изнемогва от своите струпеи и рани, така зове в тайниците на душата си към християнството и едновременно е така далеч от него, че християнството не може и не смее да му покаже образа си изкривен, умален, забулен. Християнството трябва да запали човечеството с целия огън на Христовата любов, трябва да отиде на кръста за него, да въплъти в него Самия Христос.

И нека, нека този вечно възправящ се кръст да бъде за новите елини безумство и за новите юдеи – съблазън. За нас той ще остане Божия сила и Божия премъдрост. Нека сме призвани към духовна нищета, към юродство, към гонения и оскърбления – ние знаем, че това е единственото призвание, дадено ни от Самия гонен, оскърбяван, приел нищета и умалил Себе Си Христос. И ние не само вярваме в обещанието и бъдещото блаженство, но сега, в този момент, сред унилия и отчаян свят, вече вкусваме това блаженство – когато с Божията помощ и по Божие повеление се отречем от себе си, когато имаме силата да отдаваме душата си за своите ближни, когато в любовта не търсим своето.

1937

Превод: Илиана Александрова