За двата типа смирение: нетварно-божественото и тварно-аскетическото

Смирение – това ни е заповядал Господ, за да Му се уподобим (вж. Мат. 11:29). Смирението, в противоположност на гордостта, отваря сърцето в движение на любов към цялото творение. Смирението блаженства, когато гледа другите в слава. То наистина прави човека богоподобен; то привлича нетварната Божия Светлина да снизходи до него и го изпълва с жаждата да се уподоби на Господа във всичко.

Някаква отсянка на смирението на Божията любов е любовта на майката към плода на нейната утроба. Тя служи на детето, поробвайки себе си, без да чувства при това никакво унижение. Така и в любовта на Христос не е имало унижение, когато Той ни е дал „пример” чрез Себе Си (вж. Иоан 13:15), като е измил нозете на апостолите на Тайната вечеря.

Христовата любов иска да служи на слабите и „малките” в този век. Господ нямаше да ни даде заповедта: „да не презрете едного от тия малките” (вж. Мат. 18:10), ако Той Самият не бе постъпвал така.

Истинската духовна любов целува мястото, на което са стъпвали нозете на Христос, дарил ни това небесно състояние. Носителка на вечността, непознаваща смъртта, Христовата любов отдава себе си на служение и дори на унищожение за другите.

Тази Светлина на вечността, разбира се, е чист дар. Ние нямаме нищо, което „да не сме получили от Него” (вж. 1 Кор. 4:7). Но този чист дар ние усвояваме чрез труден подвиг, чрез нашето разпятие. И това е така, за да може Господ на последния Съд да ни припише онова, което Той Самият е извършил в нас чрез Своето идване.

От друга страна, аз не мога да съзнавам себе си свободен в акта на любовта, ако тя бе само услаждане. Когато съм „разпнат”, тогава имам дръзновението да кажа на Отца: „Обичам Те”, и сърцето знае, че тази любов е истинска и свята. Така Бог търси „повод” да ни припише всяко наше добро действие; а ние – всичко приписваме на Него. Ние не намираме в себе си нищо, достойно за вечното Царство, но въпреки това ставаме в пълнота наследници на това Царство и негови притежатели.

Преди блажената си кончина старец Силуан каза: „Още не съм се смирил”. В писанията на стареца непосредствено откриваме два типа смирение – едното е аскетическото, а другото е божественото.

В аскетически план смирението се изразява в това да съзнаваш себе си „най-лош от всички”. А на божественото смирение не е присъщ елемент на сравнение. То е онтологически атрибут на Божията любов. В тази любов има простота; тя съвсем не е горда, надменна. Бог е смирен; Той е противоположност на гордостта. „Бог е Любов” (1 Иоан. 4:8), а гордостта е противница на истинската любов.

Смирението на Бога е в това, че Той отдава Себе Си безгранично, в цялата Си пълнота. Писано е: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6; 1 Петр. 5:5). Бог се „противи”, т. е. не влиза във вечно единение с гордите; Той ги оставя да се терзаят в гордата си изолираност, в своята лишена от любов откъснатост от Бога и от другите разумни твари.

Като казва, че „все още не се е смирил”, старец Силуан има предвид божественото „неописуемо смирение”, което бе познал чрез явяването на Христос. „Все още не съм се смирил”, т. е. познах смирението чрез Светия Дух, но не можах да го придобия в пълнота. Самопринизяването на стареца не бива да скрива от нас това, което той самият ми каза, а именно, че „ако видението на живия Христос било продължило още миг, той би умрял”. И така човек не може „да достигне това смирение” и да остане жив.

Помня, веднъж старецът ми каза: „Нашата природа не може да понесе съвършената благодат… По-лесно е да пренесеш горящи въглени с голи ръце, отколкото да удържиш този небесен огън”. Този огън изгаря всичко, което по принцип подлежи на тление: „Плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление” (1 Кор. 15:50). Необходимо ни е претворяване в друго, духовно тяло, подобно на Тялото на възкръсналия Христос – Тяло, в което смъртта вече няма място.

Християнското аскетическо действие има кенотичен характер. „Кеносисът” (себеумаляването) е необходимост за нас в сегашното ни състояние поради падението в гордост. Бог заради нашето спасение отива несравнимо по-далеч – ние по никакъв начин не Го достигаме в Неговото умаляване. На Него, като на Абсолют, е присъщо във всичко да отива в безкрайността – там, където ние не се решаваме да отидем.

Литургията по най-тесен начин е свързана с мироизкупителните действия на Христос. Чрез това най-свято тайнство ние се научаваме да живеем вечния характер на себеумаляването на Словото на Отца.

Кеносисът на нашия Бог и Спасител Иисус Христос богословски може да се мисли в рамките на Посланието до филипяните (Фил. 2:4–11); допустимо е обаче да се отиде и отвъд тези граници, когато съзерцаваме Бога Сам по Себе Си, т. е. в Неговото безначално Битие. Кеносис е също и това, че Творецът на всичко съществуващо е приел тварен образ, „образ на раб” – въплъщаването-въчовечаване. Ние Го познаваме като реален човек, Който обаче не престава да бъде Бог. Ние отхвърляме вредните идеи на „докетизма”. Той наистина е Богочовек. В акта на Неговото Възхождане-Възнесение няма акт на развъплътяване.

И така: понизяването-кеносис не е завършило нито на Кръста, нито с гроба и слизането в ада, нито с възкресението и възнесението. Кеносисът трябва да се разбира не само в тези граници, а също и в това, че Той, Носителят на същото Битие, което има и Отец, т. е. равният на Отца, отдава всичко на Своя Отец.

Оттук виждаме, че и Отец в предвечното Раждане на Сина е излял цялата Своя пълнота и я е вложил в Раждащия се: това е Кеносисът на Отца. Следователно на Бога на любовта е присъща абсолютност на тази любов. У Бога по непостижим за нас начин се съчетават две крайности – пълнота на Битието, от една страна, с пълнота на себеумаляването-смирение, от друга. Нашият Бог е абсолютен във всички Свои движения: Той е абсолютно „великото”, Той е и безкрайно „малкото”. На нас ни се е открила Любовта, която е безмерна в своето единство и също толкова безмерна в своето смирение.

В смирението е величието. Заради това, че се е смирил, на Христос е било дадено Име, по-високо от всяко друго име: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лук. 14:11). Затова нашите отци са били склонни да вярват, че ако едната гордост е била достатъчна за падението, то може би и едното смирение е достатъчно за спасението.

Откъс от Раждането за Непоклатимото Царство на св. Софроний Атонски, Омофор, 2009, превод: Мила Игнатова