Семейството в секуларната култура

Бог няма едно лице. Бог е Бог на любовта и троичното общение. Човек не би бил наистина образ Божий, ако остане една затворена в себе си монада, без да отразява специфичното общение в Своя Творец (1). Това е основният мотив, заради който Бог казал: "Не е добре за човека да бъде сам" (Бит. 2:18). Той създал Ева от Адам, за да го пази от самотата – "мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име "човек" в деня на тяхното сътворение" (Бит. 5:2). Човек представлява пълно единство, защото единството се осъществява в личностната двоична еднаквост, поставена между мъжа и жената. "И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори" (Бит. 1:27) Или както казва свети Кирил Александрийски, "Бог е сътворил съ-съществуващ" (PG. 62, 135).

Бракът като естествена връзка между мъжа и жената се основава на факта, че мъжът и жената само когато са заедно образуват пълното единство. Това библейско учение било възстановено от Спасителя Иисус Христос, когато казва "поради вашето жестокосърдие ви е позволил Мойсей да напускате жените си; но отначало не беше тъй; Аз пък ви казвам: който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодейства; и който се ожени за напусната прелюбодейства" (Мат. 19:8-9) и "което Бог е съчетал, човек да не разлъчва" (Мат. 19:6)

Това учение на вярата намира дълбоко отражение в източните култури и е упражнило дълбоко влияние сред православните вярващи. Благодарение на духовното си съдържание то е пуснало дълбоки корени в сърцата на християните от нашите Източноправославни църкви. Папа Йоан Павел ІІ казва в пастирското си писание, познато под името "Orientale lumen", че Източноправославните църкви притежават особени качества, родили специфичната култура на народите, които обгрижвали. Така те създали модел за подражание, актуален и днес.

В свят, в който човекът е подложен на процеса на дезинтеграция, прочутите ни предшественици начело с Думитру Станилоае говорят за възстановяване на човека в Христос и за дълбокия религиозен и духовен смисъл на брака. В този ред на мисли за истинския християнски живот можем да посочим три основни аспекта на духовния смисъл на семейството.

Първо, Православният Изток вярва, че семейството отразява в себе си мистерията на Светата Троица според думите на Спасителя "Аз съм в Отца, и Отец е в Мене" (Йоан 14:11). Подобно на това мъжът и жената чрез брака образуват едно същество. Така както Отецът и Синът остават две различни лица, въпреки че участват в единството на Божествената същност, мъжът и жената съставляват чрез брака едно същество и въпреки това остават двама. Чрез брака, семейството цели да превъзмогне естественото разделение между хората и така да задълбочи общението между членовете си, подобно на Светата Троица. Православната култура е успяла да запази в ума и душата на човека мисълта за семейството не само като естествена необходимост, а като разкриване на тайната на Светата Троица. Чрез несътворените енергии източната култура превъзмогва процеса на секуларизация, ориентиращ човека единствено към земната действителност. Така семейството бива представено като природен феномен с духовна тринитарна основа. Тайнството на брака започва с призоваване на Светата Троица и завършва с благославяне на даровете в името на Светата Троица.

Църквата в Христа е друга основа на семейството, тъй като цялостта на тялото се предполага от Църквата и от семейството. В светлината на троичното общение семейството представлява една малка Църква, тогава когато Църквата представлява едно голямо семейство. Ако разглеждаме семейството само като обикновена връзка между тези, които се задомяват, а не го отнасяме към Троицата, Църквата, обществото, никога няма да разберем, че семейството носи в себе си тайната на Божията любов. Може да се каже, че семейството е връзката между Църквата и обществото. Въпреки че не се разтваря в социалния или църковен организъм, семейната клетка трябва да бъде във връзка с другите подобни на себе си клетки чрез "общата си кръв" – децата. Източноправославната култура не е смесила Църквата с обществото, но не ги и разделя, тъй като целта не е да се доминира над обществото, а да се допринесе за неговото преобразуването чрез взаимоотношенията в семейството.

Православният Изток остава достатъчно реалистичен по отношение на семейството и обществото. Тук не се подценява физическото желание между мъжа и жената. Като се започне от твърдението на свети апостол Павел, който съветва мъжа и жената, че ако не могат да се преодолеят, e по-добре да се оженят, отколкото да "се разпалват" (1 Кор. 7:9), източната култура смята, че плътското желание става грях тогава, когато е извън семейството и брака. Този, който поглежда жена извън семейството, я вижда като плътски обект за удоволствие. Задоволяването на плътските желания в рамките на семейството помага за поддържането на любовта, за единството между съпрузите и за здравето на семейството. Само бракът и семейството издига връзката между мъжа и жената до дълбоко и чисто приятелство и до взаимна отговорност, в която всеки един е длъжен да се ангажира напълно.

Семейството има творческа и естествена основа, тъй като Бог е направил човека мъж и жена, за да живеят заедно и да господаруват над творението и всичко онова, което се намира в него. Тази естествена основа на семейството не е никога разделена от свръхестественото, от Божията благодат, която помага за запазването му дори когато единия от съпрузите е изневерил, погазвайки връзката на любовта в семейството. Църквата не приема повече от три брака, а церемонията на втория и третия брак е изпълнена с покаяние и носи възпиране от причастие за две години. Съюзът между мъжа и жената не е само физически, а и духовен. Той е съюз на любов, който се укрепва чрез раждането на деца и отговорността към човечеството, подобно на поръката Божия към първите хора. Децата, родени и отгледани според волята Божия, задълбочават общението между съпрузите и отварят семейството за обществото. Поставянето на венци на главите на младоженците показва, че с Божията помощ те излизат от покровителството на родителите си и приемат отговорността за собствения си живот, отговорността на един към друг, общата отговорност към собственото си семейство и бъдещите деца. Човек не е цял и пълен, докато не приеме такъв вид отговорност към себе си и другите. Ако човекът съществува благодарение на Бога като "цар на творението", той приема това достойнство чрез отговорността към семейството, обществото и творението (3). Семейството е богатство за цялото творение.

В течение на двехилядолетната си история християнството познава много заплахи спрямо цялостта на брака – изневяра, развод, изоставяне на децата в нездравословна среда и т.н. Това са неща, които подкопават живота на семейството. Тайнството на брака удостоява младоженците с благодат и помощ от Бога, за да могат да се борят с проблемите, с които животът ги сблъсква. Трябва да се подчертае, че посочените заплахи винаги са били идентифицирани от Църквата като грехове, които трябва да се отстраняват. Семейството се разглежда в светлината на естествените и свръхествествените отношения на основата на висшето общение в Светата Троица, представена от Христос.

Ще видим, че нещата са представени в една друга светлина, когато става въпрос за секуларизирано общество.

ІІ

Заедно с християнската култура, базирана на синтеза между естественото и свръхестественото, или по-точно казано на присъствието на нетварната благодат в рамките на сътвореното човечество, съществува и секуларна култура, която се появява през ХVІІІ век. Секуларната култура ориентира човека към света на обикновените човешки отношения Като всеки човешки продукт, секуларната култура има толкова позитивни аспекти, колкото и спорни ефекти. Трябва да признаем, че тази културна епоха покровителства развитието на научения и технически прогрес. Това позволява на човека непрестанно да експлоатира макрокосмоса, микрокосмоса и да обогатява познанията си за вселената, в която живее.

Благодарение на този прогрес човешкото страдание намалява чрез терапии и хирургични интервенции, удължава се живота, подобряват се условията, цивилизацията достига до установяване на демокрацията и правата на човека. Кой би могъл да изброи многобройните аспекти на секуларната култура?

Секуларната култура е се основава на разрива между естествения и свърхестествения свят. Вследствие на това християнското семейство губи трансцедентната си подкрепа и смисъла на духовното си общение в Христос и Църквата. При тези условия не е чудно, че съществуват желаещи да отделят Църквата от обществото и да я заместят със секуларната култура. Така тя ще си присвои сотирологически качества. Секуларизираният човек иска да замести вярата в Бога с лична вяра. Лишено от трансцендентна подкрепа, секуларизираното семейството се превръща в автономно същество, което смята, че може да съществува единствено чрез себе си, без помощта на Бога.

Отец Станилоае казва, че присъщия на семейството грях днес не е преди всичко развода, липсата на "приспособяване" или "духовна жестокост", както често се смята, а самообожествяването на семейството, отказа да се приеме семейството, ориентирано към Царството Божие. Съществува склонност да се прави "всичко за семейството", ако трябва дори и да се краде (3). Истина е, че автономното семейството има известни положителни аспекти, но разбирано само като основано върху чисто естествена и индивидуална основа, то остава изложено на дезинтеграция от страна на външни или вътрешни фактори. В този ред на мисли искаме да припомним самотата на съпрузите, прекалено погълнати от семейните си задължения и лишени от помощ пред кризата, в която изпадат. Основните неща, причиняващи разпад на секуларното семейството, са маргинализирането на жената, задължена да се посвети изключително на домашната работа и грижата за децата, отсъствието на социално пространство за тях, което причинява комплекси от самото началото на живота им, честото отсъствие на възрастните, проблемите в живота на семейството (4).

Автономното семейство било подкопано по–дълбоко от две тенденции, които се появяват в пейзажа на секуларната култура. Първо, става дума за оспорване на авторитетността на родителя (бащата) в рамките на семейството. Зает с ежедневните си задължения, той често е далеч от семейството си, като така престава вече да бъде модел за подражание за децата. Разкъсването на връзката между майката, която е била задължена да се посвети изключително на дома, и бащата, който се е посветил на професионалните си задължения, води неизбежно до криза в семейството като изолирано, компенсаторно и авторитарно ядро (5). На второ място става въпрос за еманципацията на жената, която няма предвид само равенството между половете, изцяло легитимно, а се опитва да превъзмогне брачната съпружеската роля на жената. По този начин мъжът среща в жената не само съпруга, партньор в ежедневието, а и другар в живота. Извъндомашната дейност на жената представлява прецизен инструмент, който предава на съпругата нови позитивни измерения. Не по-малко вярно е, че обществената дейност на жената улеснява признаването на автономността и много често поражда бунт против брака.

Ние сме за еманципирането на жената, но еманципацията основана на индивидуални критерии, се обръща против семейството, тъй като всеки член на семейството поставя индивидуалните си интереси над всичко и води самостоятелен живот. Личните интереси придобиват такава важност, че децата са разглеждани често като спънка по пътя към успеха, а спадането на раждаемостта вече не представлява изненада. Не е чудно, че разводът, абортът, содомията, дрогата или конфликтът между поколенията и много други неща се смятат за израз на пълната свобода, на която трябва да се радва всеки член на семейството. Друг вид свобода, която обърква доброто и злото, допринася за разпадане на семейството. То не съществува вече за слава Божия, а само като резултат на обикновен естествен процес, лишен от святост. Вследствие на това то не издържа на натоварванията на живота и лесно се разпада.

ІІІ

В светлината на двехилядогодишния опит на Православната църква можем да кажем, че ако съвременната човешка култура не превъзмогне разрива между естествената и свръхестествената действителност в Светлината Христова, която е като брачна халка между небесното и земното, в Божията добротворност и човечност, семейството не би могло да открие истинско духовно единство. То ще бъде задължено да съществува в едно двусмислено и пагубно състояние за Църквата и обществото. Лъч на надежда за преодоляване на разединението между видимото и невидимото започва да се появява там където най-малко очакваме – от страна на големите учени като Айнщайн, Максуел или Давид Бом. Те са стигнали до заключението, че в целия видим и невидим свят съществува иманентен ред, който държи всичко заедно, независимо то царящото безредие, срещано на всяка крачка. Те са почувствали, че във вселената "съществува много дълбок и невидим ред, който работи срещу безпорядъка с ясно великодушие. При произхода на творението не съществуват случайности, няма хазарт, а висш ред във всичко, което можем да си представим – висш ред, който регулира физическите закони, началното състояние, поведението на атомите и живота на звездите. Силeн, свободен, жив във безкрайността, таен, изпълнен, невидим, чувствителен, той (редът) вечно е там, в простора на висшите феномени, надвселенски, но явяващ се във всеки един случай" (8). Айнщайн казва, че "Бог не играе на зарове". Вътрешният ред на вселената представлява доказателство, че науката е започнала да чука на портите на трансцедентното и да преодолява разрива между небето и земята.

Забележителен е фактът, че новата визия на съвременните физици за вселената потвърждава космологичната реконструкция, описана от св. Атанасий Велики. В тази грандиозна перспектива на откровение, св. Атанасий Велики доказва общението между небето и земята в Христа, т.е. между естествения и свръхестествения свят. Той доказва и общението между Сина и Отца, което е в основата на Църквата и цялото творение и се потвърждава и от прочути съвременни физици, чиито занимания са в тази област. "Науката, която се опитваше да отдели човека от Бога в миналото, днес, напротив, търси да го доближи до Бога", казва един католически свещеник (10).

Разбира се, трябва да мине време докато откритията на учените проникнат по-дълбоко в съвременната култура. Това ще се наложи постепенно, тъй като за първи път естественото откровение се свързва с свръхестественото, за да докажат заедно идеята за ред и общение, основа на творението и здрава основа на бъдещото семейство. Хармоничният ред във видимия и невидимия свят, за който говори свети Атанасий Велики, е от особено значение за православната култура, тъй като доказва изключителната роля, която Христос има в тайнството брак, а и в живота на семейството.

Тайната на брака не се извършва само от свещеника, който е само видим символ на Спасителя в Църквата. Присъствието на Христос в Църквата ни помага да предотвратяваме причините, поради които членовете на семейството могат да изпаднат в индивидуализъм и то да се разпадне, тъй като липсата на Божия помощ води до деспотизъм, отменящ индивидуалността на жената и децата. В Бога семейството се представя като общност, призвана да одухотворява отношенията между мъжа и жената, да задълбочава любовта им, която не е възможна без потискане на егоизма във всеки един от тях. Ако семейството се отдалечава от Христос, отслабва и семейната връзка и общение. Както казва отец Станилоае: "Христос е Този, Който извършва Тайната на брака, но я извършва съединявайки съпрузите в Себе Си като среда за обединение, съюз и общение между тях" (11). Той остава гарант на верността, запазва ги в уникален съюз помежду им и с Твореца им. Семейството издига социалната сплотеност на индивида.

Това присъствие на Христос показва, че смисълът на семейството не е само в земния живот на членовете му, а и в Царството Божие. Пътят на семейния живот не е прост земен маршрут, а води към центъра на вечността.

В заключение можем да кажем, че в един секуларен свят, който поставя материалните ценности над духовните, семейството трябва да открие духовния си и истински смисъл в Христос като Богочовек, за да задълбочи сплотеността си и да стане фактор за морален прогрес в живота на обществото. Историята ни показва, че липсата на духовни ценности разрушава не само семейства, а и империи.

Бележки

1. Pr. Prof. Dr. Dumitru Staniloae, Teologia Dogmatica Ortodoxa, IBMO, Bucuresti, 1997, vol. P. 130.
2. Papa Ioan Paul al II-lea, Orientale lumen, Scrisoare pastorala, Paris, 1995, p. 11.
3. Pr. Prof. Dr. Dumitru Staniloae, Ibidem, p. 133.
4. Waler Kasper, L’Assoluto bella storia nell’ultima filosofia di Schelling, Milano 1968, p. 370.
5. Valescchi, Famiglia, Dizionario Enciclopedico di Teologia Morale, Edizioni Paoline, 1987, p. 394.
6. Ibidem, p. 395.
7. Ibidem, p. 398.
8. Jean Guitton, Dumnezeu si Stiinta, Harisma, Bucuresti, 1992, p. 57.
9. Sfantul Atanasie cel Mare, Cuvant catre elini, Colectia Parinti si Scriitori Bisericesti, IMBO, Bucuresti, 1987, partea I, p. 79.
10. Rene Laurentin, Dio esiste, Ecco le Prove. Le scienze erano contro, ora conducono a Lui. Ed. Piemme, Casale Monteferrato, 1997, 190 p.
11. Pr. Prof. Dumitru Staniloae, Ibidem, p. 132.

Превод: Камелия Константинова