Второто поколение въцърковени

Гледайки някои тийнейджъри, които присъстват на св. Литургия, спокойно можеш да нарисуваш картината „Умиращият лебед". А ако срещнеш по-голямо дете, внимателно следящо службата, то тогава изникват две възможности – или то е отскоро в храма и иска да прави всичко само или е от строго църковно семейство и иска да му купят нов телефон. Какво е да си тийнейджър във въцърковено семейство? Какви проблеми възникват между тези деца и родителите им? Размисли на семейния психолог и многодетна майка Екатерина Бурмистрова.

Децата, които наблюдавам и за които пиша сега, са между 16 и 24 години – възраст, в която могат коренно да променят живота си. Но какво виждаме – тези деца, израснали в така наречените въцърковени семейства, се отнасят към вярата и църквата много по-спокойно, да не кажем равнодушно, отколкото техните връстници, които сами са дошли в храма. Техните връстници, откривайки всичко отначало, се интересуват от всичко, от богослужебните книги, от Тайнствата, от реда в църквата. А онези, които са израснали в църквата и са били на стотици литургии, ако все още са в храма, то тяхното присъствие е някак вяло и индиферентно.

Децата често бодро и весело общуват и то по време на литургия. За тях храмът е клуб, тук са техните приятели от детството. И това не е лошо, ако у тях не възникваше твърде делнично отношение към литургията, като към нещо добре познато от детството.

Съдя не само по своите деца. Всеки човек, даже най-младият, има своя мярка за вярата. Но има нещо трудно доловимо, което ме безпокои именно във връзка с второто поколение въцърковени. Можем да го формулираме така: вярата, която за родителите е станала собствено лично откритие (дар Божий), за второто поколение е нещо, което му се полага по рождение. За всеки човек, а особено за по-младия, е трудно да оцени това, което е получил априори. Например родителската любов, майчините грижи, бащиното внимание се възприемат като въздух, те са естествени и незабележими. Много неща стават видими, когато започнат да липсват. Материалното благополучие е абсолютна норма и неговото влошаване е причина за много проблеми.

Това е груба аналогия, но у децата, които живеят в семейство на вярващи и редовно посещават храма, може да се създаде чувството, че вярата, ходенето на църква, е нещо рутинно, нещо, което се разбира от само себе си.

Как да направим така, че водейки децата в храма от най-ранно детство, да съхраним у тях възможността сами да открият своята вяра?

Възпитанието е изкуство и няма универсални рецепти. А религиозното възпитание е много специален процес. Възможно е свещеникът, който познава вашето дете, да може да даде полезен съвет, но е много важно да се вслушваме в собствената си интуиция и да се обръщаме с въпроси в самата молитва. И обезателно ще стигнем до отговора. Ще имаме собствено решение какво може да се направи, така че детето да намери собствена пътека към храма. Възможно е това да е лагер или поклонническо пътуване с приятели без родители или участие в реставрацията на храм. Или негово, но не ваше запознанство с истински вярващ човек.

„Родителите държат всичко под контрол" – за зоната на родителската отговорност

Ако семейството в течение на много години ходи на църква и никакви глобални събития в живота му и в живота на детето не се случват, може да възникне усещането, че по въпросите на вярата и отношенията с Бога всичко е под контрол. За тях, както и за пазаруването, отговарят родителите. А за какво точно отговарят, няма значение.

Често детето изобщо не знае къде се съхраняват документите му или риболовните му принадлежности, за това отговарят родителите. Запомнете – колкото повече контролираме децата си, толкова по-вяла е тяхната инициатива и самостоятелност. Чудесно би било, ако детето има свой кръг, свързан с вярата и несвързан с родителите: например, община или православен детски клуб, връстници, споделящи подобни ценности.

Как да направим така, че когато детето расте вярата и участието в Тайнствата да не остава в зоната на родителската отговорност?

Ако вие продължавате да го будите, то това е зона на вашата отговорност. Ако подтиквате детето към опашката за изповед и му подсказвате какво точно трябва да каже – това е зона на вашата отговорност. Ако му напомняте, че вече месец не се е причастявало и че е време – това е зона на вашата отговорност. Често съвременните деца са крайно несамостоятелни. Не носят отговорност за нищо в живота си, нищо, че изглеждат възрастни. Свидетели сме на тотална инфантилизация на подрастващото поколение. Родителите все по-дълго време водят децата си за ръка и контролират всички области на живота им. А това е особено вредно в областта на образованието и вярата, защото детето започва да се съпротивлява днес на това, което ще му бъде необходимо и важно в бъдеще. И не може да не се съпротивлява. А ние, потискайки тази съпротива, рискуваме да сломим тотално личността му.

Техни величества крал Недоспиване и принц Претоварване

За много градски, добри и учещи се прилично деца именно тези две митични фигури определят отношението им към богослужението. Често в ежедневния поток от училищни задължения, извънкласни дейности, частни уроци, животът на детето се превръща в непрестанна работа – без почивен ден. Няма нито един ден, когато да може да се наспи, а сънят е насъщна потребност за растящия организъм, особено при днешните учебни натоварвания. Често възможността да се наспиш в неделя е шанс да предотвратиш нервния срив през следващата учебна седмица. Не твърдя, че не трябва да водим децата в църквата в неделя, а да бъдем снизходителни. Простичкото: „Разбирам, колко ти е трудно и в неделя да ставаш рано" – може да направи чудеса.

Да бъдем ли настоятелни?

Само вие знаете отговора на този въпрос, защото всяка ситуация е уникална. Представете си, че сте били настоятелни. И какво ще стане? Отегчена физиономия и: „Постигнахте своето, но аз пак не съм тук. Не ми е интересна вашата църква, защото всичко в нея е едно и също всеки път.".

Съществуват различни тактики – да водим децата един път месечно, но с желание, да използваме ваканциите. Но винаги трябва да помним, че преодолявайки нормалното юношеско съпротивление на нашия родителски импулс на всяка цена да го заведем в храма, можем да провокираме пренасяне на съпротивата вече не върху нас, а върху всичко, свързано с вярата.

Порасналото дете трябва да влезе в храма само, на своите крака, без да бъде подтиквано в гръб с каквито и да е средства. Може да мине време, преди това да се случи. Тогава младежът ще дойде сам, по вътрешна своя убеденост и потребност.

От семейната вяра към личната вяра

Има и случаи, достатъчно печални, когато порасналите деца въобще престават да посещават храма. Но в повечето случаи младежите спират да ходят на църква временно. Получава се един вид пауза, когато младежът не само че не ходи в църквата, но и може да се изказва твърде критично по всички въпроси, свързани с нея. Но след известно време, което никой не знае колко ще продължи, той се връща. Това време му е необходимо, за да отхвърли откритото от родителите и да натрупа собствен опит на вътрешни преживявания, които неминуемо съпътстват порастването му, и да открие собственото си колело – възможността да се обърне към Бога със собствена молитва. По същество става дума за установяване на лични отношения с Бога. А на нас ни остава да вярваме и да се надяваме, че това ще се случи и с нашите деца.

За щастие или за съжаление, участието в Тайнствата от най-ранно детство не е гаранция за личната вяра. Растящият човек трябва да направи сам своя избор и своята крачка напред.

Как да преживеем паузата

Най-полезното е да обменяме опит с други семейства, където има по-големи деца и да дискутираме как е било при тях. При много от нас помага мисълта, че това е именно нашето дете, нашето прекрасно дете, което се молеше така трогателно в детството. Или мисълта, че, видите ли, големият син на съседите беше металист, носеше обеци и на ушите, и на носа, а стана такъв прекрасен баща. А при някои може да е полезна и мисълта, че тези младежки забежки ни се изпращат, за да можем и ние да разберем и да простим най-накрая на собствените си родители.

Живата памет за собствения опит

Случва се, родители, стигнали до вярата в тийнейджърска възраст, да започват да наставляват децата си: „Аз на твоите години…". Във всяка популярна книжка по психология можете да прочетете, че колкото в повече е морализаторстването, менторският тон, нарежданията, нетърпящи отговор, толкова е по-силна съпротивата на подрастващите и тяхната негативна реакция.

Принципно не е важно срещу какво е съпротивата – срещу хигиената, математиката, домашните задължения, посещаването на храма и участието в Тайнствата. Важното е да се противоречи, да се изразява собствено мнение, да се опровергава родителското.

Аз лично предлагам да се извади темата за посещаването на храма от зоната на детско-родителския конфликт, който може да продължава с години. Не трябва да драматизираме ситуацията – това може само да я затвърди. Ако започнем да обсъждаме наляво и надясно проблема на детето ни, което временно е престанало да ходи на църква, дали му помагаме? Моят отговор е един – не помагаме, а пречим!

Младежите са особено раними и при най-малката заплаха се покриват с бодли, за да защитят за всеки случай онова, което никой не е искал да напада. И ако детето чува, че с леля Галя мама обсъжда неговите съкровени тайни, жалва се от него и от неговия неделен мързел, то това е много вредно и опасно за всички.

Спокойно, без натиск, родителите могат да повикат порасналото си „котенце", което съска и показва нокти. „Хайде да тръгваме! Ела с нас!". Но за да се случи това, всичко в семейството трябва да е наред. Да са изградени отношения, да има топлина, интерес и доверие.

Нашите родители дойдоха в църквата след нас. Те не бяха по-опитни водачи с натрупан опит. И ние, първото поколение въцърковени нямаме и понятие какво е да имаш вярващ в семейството и то с едно поколение по-възрастен. Смятам, че е полезно да се четат автобиографични книги и спомени, където е описан опитът на семейства, където вярата се е предавала от поколение на поколение. Важно е също да се общува с такива семейства, защото живият опит се приема по-добре от книжния.

Вярата на бабите и прабабите

Някои от нас все пак имат опит от срещите си с вярата на представителите на по-старото поколение в нашите семейства. Някои, които самостоятелно откриват вярата са имали баби или прабаби, преживели периода на гоненията от съветската власт. Тяхната вяра — явна или скрита, е могла да не бъде осъзната от нас в детството ни и да сме я преоткрили след нашето собствено влизане в храма. И често единствено със задна дата са ни ставали понятни някои думи, действия и обичаи. Но това е опит през поколение, при него натискът е много по-малък. Той е като старинна кутия за бижута или като приказка, тихо разказвана вечер до огъня. При него в повечето случаи няма изискване да го споделим.

Този опит не предизвиква съпротива, напротив – иска ни се да се върнем към него, за да завържем скъсаната нишка, да пренапишем историята, защото вярата на родителите ни най-често е неофитска. Макар че са ми известни няколко случая, когато хора са били отблъснати от вярата от своите активни и неофитстващи баби.
Но в повечето случаи през поколение отношенията са по-меки и натискът е по-малък, разбира се, само когато бабата не е приела ролята на майка в семейството.

Личните отношения със свещеника и връстниците

Ако във въцърковената среда у младежите се изграждат лични, независими от родителите отношения със свещеника, шансовете за оставане в църквата рязко се увеличават. Защото тогава това е собствено, лично изградено пространство, новоусвоена територия. А това е важно за растящото дете. Ако имате възможност, понякога можете леко да режисирате подобен род отношения, като винаги помните за мярката и за добрия тон.

С кого е ходил и разговарял Господ? С правилните хора, които са се хвалили със своята правилност? Или с тези, които са осъзнавали своята греховност? Отговорът е известен вече две хилядолетия.

Остава ни само да се молим?

Безусловно, налице са случаи, когато са необходими действия – при откриване на зависимости, попадане в лоша компания. Но ако с детето всичко е наред, учи се добре, не изпада в депресия, нашите твърде активни действия за завръщането му в храма могат да провокират излишно усилване на съпротивата.
Пристанище, връщане в родния дом. Да бъдем добри родители на блудния син

На порасналото дете, което е започнало да се връща в църквата в никакъв случай не трябва да натякваме: "Нали ти казах, видя ли…". Това може да предизвика вълна от протести с неочаквани размери. Търпение и такт – това са необходимите качества при общуването с тийнейджърите. Жалко, че рядко ги притежаваме и използваме.
Разбира се, притчата за блудния син е краен случай, защото степента на разкаяние там е огромна. Но си представете баща или майка с ръце на кръста и: "А, дойде ли на моята?" Съгласете се, че историята в този случай би била съвсем друга и с твърде печален край и за двете страни.

А молитвата никога не вреди…

Въпроси към себе си

Възможно е, на някого да се стори полезно да си зададе на самия себе си следните въпроси:

С какво конкретно аз отблъсквам детето си от Църквата?

С изражението си, когато в неделя тръгваме към храма?

С натякванията, упреците и анализите по повод неговото нежелание да дойде?

С крясъците и недоволството от поведението на палавите по-малки деца?

Със собствената си незаинтересованост?

С това, че нашите думи за вярата противоречат на нашия начин на живот?

Децата ненавиждат лицемерието и го усещат отдалеч…

„Греховете на моята младост"

Често съдим подрастващите и често ги съдим строго. И нашите позиции, мисли, думи, могат да им попречат да се върнат в храма като в роден дом. Помните ли, в Светото Писание има отделни изречения за „греховете на младостта"… Струва ли си да съдим строго и да правим прогнози в далечна перспектива заради временно явление, заради протеста на растящите деца? Сами трябва да решим.

С настъпването на определена възраст, борбата и грижата за душите на растящите деца се пренасят в някаква невидима област. Моят собствен жизнен опит е недостатъчен, а професионален още не съм натрупала. Затова и за мен е ново това социокултурно явление, този нов исторически феномен — преживяването на юношеството от второто поколение въцърковени миряни в съвременното общество. Не ни остава нищо друго, освен да бъдем внимателни и грижовни. I www.pravmir.ru

Превод: презвитера Жанета Дановска