Към Новия Завет

Само няколко дни след моето раждане започва да се проявява непонятната ми болест. Както разказват моите родители, малкото същество се топяло пред очите им. Какви ли светила на педиатрията не идвали у дома! Но всички само поклащали глава и давали мрачните си прогнози. Родителите ми вече се примирили с мисълта, че ще ме изгубят, когато се появил лекар, който диагностицирал моето рядко и тежко заболяване, неизвестно по онова време в Съветския съюз. Лекарят предписал лекарства, които, макар и трудно, все пак можело да се намерят. И аз съм започнала постепенно да идвам на себе си. А по-късно се намерила болница, единствена в цялата страна, в която се стараели да наблюдават и лекуват деца с такава диагноза.

Прогнозите на лекарите били най-мрачни. Трябвало, според тях, да умра на пет, максимум на дванадесет години. Беше ми забранено да ходя на училище, защото там имаше голяма вероятност да се заразя от вирус, който при моето състояние да се окаже смъртоносен. Учителите идваха вкъщи. Нямах приятели на моята възраст.

Но въпреки всички прогнози на лекарите аз живеех и растях! Имаше кризи, болестта се изостряше, влизах в болница, но накрая се връщах към живота. Разбира се, трябва да кажа, че моите родители и моят дядо имаха заслуга за това. В условията на съветския дефицит, при липсата на лекарства и необходимостта от диетично хранене те наистина извършваха чудеса – имах всичко необходимо за своето тежко и трудно лечение. Нямаше да оцелея без тях! А може би помогнаха и молитвите?

Моето семейство строго спазваше еврейските традиции. Това беше голяма рядкост в Съветския съюз и ние бяхме принудени да се крием от съседите, учителите и нашите познати. Моят дядо ежедневно посещаваше синагогата и постоянно се молеше за моето оздравяване. Никой не знаеше, че спазваме съботата и еврейските празници. Затова и моите родители не обичаха особено да приемат гости у дома.

Повече от всичко исках да замина за Израел. Струваше ми се, че там ще оздравея и ще заживея като всички. Моите родители знаеха за мечтата ми, но се страхуваха да тръгнат на дълъг път с болно дете. Разбраха, чрез общи познати, че моята болест не се лекува никъде, дори в САЩ и Западана Европа. Оказа се, че в Русия получавам всичко необходимо за нормалното си лечение.

Завърших училище успешно и се записах за задочно обучение. Занимавах се самостоятелно и не мога да кажа, че беше много лесно. Много пъти съм отивала на изпит направо от болницата, с температура.

Колко книги майка ми взе от библиотеките, защото аз не можех да отида там сама! Моят дядо, мъдър човек, винаги ми казваше: “Ако се чувстваш зле и не си успяла да се подготвиш за изпит – повикай лекар, който да те прегледа и поискай да отложат изпита. Здравият човек също може да се разболее и да не отиде на изпит. Не трябва да се акцентира, че на теб ти е по-трудно, отколкото на другите. Напротив, нека хората видят, че независимо от болестта ти можеш да се справяш наравно с тях.”

За съжаление, в университета, както и в училище не успях да се сприятеля с никого. Много от студентите – на около 30-40 години бяха постъпили само защото в тяхната работа бяха поискали диплом за висше образование.

Дойдоха деветдесетте години. Стана невъзможно да се намерят моите лекарства. Вече нямаше къде да се лекувам – в Русия никой не се занимаваше с лечението на хора с моята диагноза. Старите лекари бяха пенсионери, а младите се чудеха защо трябва да се лекуват хора, които са обречени. Нашите немногобройни роднини, които макар и малко ни помагаха емигрираха – в Израел, САЩ. И моето семейство след дълги колебания реши да замине за Израел.

Не се съмнявах, че в Израел всичко ще се подреди: там е по-топло, медицината е на по-високо ниво, отколкото в Русия. Аз се надявах да уча или работя както всички нормални хора, защото до този момент стоях само в къщи. Бях радостна, защото отивах при своя народ. Нямаше как да се чувствам зле. Най-много мечтаех да създам семейство с вярващ човек. Исках да имам истинско еврейско семейство, да имам мъж, деца и в моето семейсто да се спазват всички традиции. Не виждах друг път за себе си. Дядо ми също се надяваше на това, защото за Израел заминаха много наши познати, които някога се отнасяха към него с голямо уважение. Може би някой ще се ожени за неговата внучка…

И ето – настъпи денят, в който пристигнахме на Светата земя. Аз много бързо започнах да говоря на новия език. В първите дни след нашето пристигане отидох в една от най-добрите израелски болници. И с учудване разбрах, че на такива болни като мен тук не гледат като на смъртници. Много от тях създават семейства, имат здрави деца. Всичко това ме изпълваше с оптимизъм: какво ми пречи да бъда като тях?

За да бъда обективна ще кажа, че израелската медицина е наистина на високо ниво. Лекарите правеха за мен всичко, което можеха. И разбрах, че в “изостанала” Русия също съм получавала адекватно лечение. Предписаните лекарства тук се оказаха западни аналози на руските, унгарските и полските препарати.

Очакваното подобрение обаче не настъпи – стана много по-лошо. Стресът, свързан с нашето преселване, както и климата оказаха своето влияние. Трябваше няколко пъти в годината да лежа по 3-4 седмици в болница.

Дядо ми вече не беше жив. Той живя в Израел много малко. Познатите, на които разчиташе толкова много го посетиха по един път, пожелаха ни успешно да се устроим и се скриха от хоризонта. Но аз не губех надежда за по-добро.

Ще ви кажа, че контактите между момичета и момчета в религиозна среда са абсолютно изключени. Обучението в училище е разделно. На сватби и други семейни тържества мъжете и жените седят в отделни зали. Дори общуването между близки родственици от противоположен пол е сведено до минимум. Естествено, в такава обстановка няма как да създадеш семейство без да ти помогнат твоите роднини. Като правило родителите търсят на своите деца жених или невеста, като използват роднини и познати.

Първо се запознават родителите на младите хора, изясняват всичко, което може да се изясни за семейството на потенциалния жених или невеста, решават материалните въпроси. След това организират среща на младите, които за 2-3 виждания трябва да решат дали биха искали да се оженят.

Аз ставах все по-религиозна и изпълнявах всички заповеди. Посещавах и лекции по иудаизъм, за да запълня празнотата в религиозното си образование. Известно време дори водех занятия по еврейска история за емигрантите, дошли от Русия. И реших, че съм готова вече да се омъжа. Смятах, че болестта не може да ми пречи, пред очите ми моите познати момичета, с които заедно лежах в болница една след друга се омъжиха и вече имаха деца. Виждах, че техните съпрузи и семейства ги поддържат във всичко и им помагат, когато болестта им се изостри. Правех всичко възможно, независимо от болестта. Стараех се да водя нормален живот: учех, работех, вършех къщната работа и помагах на моята майка да гледа болния ми дядо. Имахме достатъчно познати, но не знам защо на мен никой не ми предложи да ме запознае, за да създам и аз “еврейско семейство”. Нямах право да проявявам инициатива, защото съм жена и религиозните традиции повеляваха да чакам… Накрая реших да попитам: “Но нали изпълнявам всичко? Защо никой не иска да ми помогне?” Роднините ми отговориха, че съм болен човек и ще бъде много трудно да се намери някой, подходящ за мой съпруг…

Накрая разбрах, че нищо няма да се случи, ако продължа да чакам. И отидох при равина сама. Представих се за майка на млад човек, който иска да се ожени за момиче с моята диагноза. Разказах, че момичето е добро, умно, но физически ограничено, а той заради младостта си не разбира, че поема голяма отговорност. Равинът отговори, че момчето не трябва да се ожени за такова момиче.

След време ми се удаде да разбера, че няколко болни като мен момичета са създали семейство, но старателно прикриват болестта си от мъжете си и техните родители и тайно се лекуват. При леката форма на болестта това се удава за известно време, но ако настъпят усложнения всичко завършва плачевно – с развод, скандал и с рязко влошаване на състоянието. Моето семейство не можеше да лъже и в състоянието, в което се намирах нищо не можех да скрия. Единственото, на което трябваше да разчитам беше брак с инвалид. Не се страхувах – нали и аз съм инвалид?! Но ме плашеха с какви ли не случаи и съвсем се обърках…

Моля читателите да ми простят. Темата ми причинява огромна болка, за да я описвам подробно. Трябваше да приключа с тази среда, да започна да живея самостоятелно, без да обръщам внимание на никого. Но вместо това оплаквах своя живот, мислех постоянно за разочарованието, което ми се случи в новия ми живот. Мислех и премислях за хората, които не ме разбират и не искат да ме разберат. Оказах се ненужна за тези, с които мечтаех да свържа живота си, а нямах други варианти!

Сега след години, когато стигнах до своята зрелост, разбрах, че никой освен мен не е виновен за случилото се. Преди моето заминаване за Израел една добра жена (разбира се, еврейка) настоятелно ме молеше да се кръстя. Тя ми обясняваше, че Бог ще изпрати над мен Своята благодат и това ще ми помогне да се справя с всички трудности в новата страна. Но аз не я послушах. Тогава не ми се струваше логично да се кръстя, да приемам Православие – аз отивах в своята страна, ще бъда обградена от свои хора! Но един ден си купих Новия Завет и коментарите към него. От първите страници на Евангелието разбрах, че пред мен се откри нов свят! За мен се появи нещо духовно, високо и свято, каквото нямах преди. Много ми помогнаха да разбера себе си и своята душа православните свещеници, с които започнах да общувам по интернет. Задавах им въпроси много пъти. В началото ми беше трудно – да разказвам на непознати хора за моите проблеми и да споделям съкровени неща. Но когато накрая се реших да споделя получих от отеца обстоятелен, мъдър и търпелив отговор на всичките си въпроси. И се почувствах свободна! Разбрах, че само тук могат да те разберат истински и да ти помогнат да намериш изход. Сега знам, че в истинската вяра наистина могат да се намерят всички отговори и да се открие решение на нелеки проблеми като моите. Общуването със свещеници ме спаси от нови грешки, които щяха да ми причинят още болки.

Скоро бях в Русия и се кръстих. Сигурна съм, че Господ вижда какво се случва в моето сърце. Във всичко усещам Неговата помощ. Въпреки, че моето здраве продължава да се влошава, престанах да се страхувам за своето бъдеще и разбрах, че всичко е в Божиите ръце и за всичко трябва да се уповавам на Него. Естествено, принудена съм да крия от всички новото светоусещане, раждането ми за един нов живот, но вече не се чувствам сама. Сега знам, че основната ми грешка е била в това, че съм чакала помощ от хората, заети със свои проблеми, а не от Бога. Вече не се сърдя на никого. Разбрах, че умението да разбираш другите и да бъдеш съпричастен, да помагаш също е Божий дар.

Сама не очаквах, че ще се променя толкова много. | www.otrok.ua

Превод: Дария Захариева