Длъжни сме да издържим

свещ. Ясен Шинев

Всички ние, които сме повярвали в Христос, и сме решили да Го последваме, без значение дали сме духовници или миряни, имаме един свят дълг – да Му бъдем верни докрай. Да издържим, каквото и да ни връхлети, и да понесем всичко с духовно мъжество и търпение. Защото сме Неговото воинство и сме облечени в свята духовна власт с привилегията да бъдем призовани под знамето Му – Кръста Господен. Истината е, че сме хвърлени в една надчовешка, гигантска битка със силите на злото. Ако разчитаме само на себе си – ще я изгубим. Ще бъдем разгромени и ще паднем в плен.  Но ако се уповаваме на Него – Възкръсналият Бог, Който победи дявола и строши оковите на ада, ще я спечелим. Това ни е обещано, завещано, и ще ни бъде отдадено, и тук и горе, от Този, на Когото сме се обрекли. Ние сме в ужасна, непримирима война, която се води от создание мира и нейният тътен разклаща цялата световна история. Тя е невидима и непредсказуема, и ни принуждава винаги да бъдем нащрек и да се сражаваме във всеки един миг.

В своя изключителен труд „Невидимата бран“, един от забележителните боговидци на Светото Православие, св. Никодим Светогорец пише, че който се подвизава в тази духовна битка, прилича на воин, който е застанал в центъра на арена и е заобиколен от своите противници, понася удари отвсякъде. Битката е видима и невидима, вътрешна и външна, стихийна и непредсказуема. Но ние никога не трябва да забравяме изреченото от св. ап. Павел: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправителите на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12).

Война на живот и смърт, и най-важното – за нашата душа. Затова си струва да направим всичко. Да превъзмогнем всичко свое и когато силите ни привършат, да навлезем в себе си и да измолим от Бога да ни изпрати Своите ангели пазители, за да ни помогнат. От нас, вярващите, се искат много неща – да вярваме, да се надяваме, да обичаме всички и всичко, дори враговете си. В нестихваща метаноя да умъртвим стария си човек и да се превърнем в „нова твар“, живи икони на Спасителя, но най-важното е да издържим.

Да не напускаме окопа, да не се отказваме от борбата. Въпреки ударите отвсякъде – длъжни сме да не се пречупим. Каквото и да ни струва и както и да пострадаме. Тесният път е единственият за всички, които са се отдали на святата борба, за да получат място в Царството Божие. Всичко друго е илюзия и компромис, проява на лекомисленост и топлохладност. Истинските бойци се сражават без уговорки и влагат всичко в боя. Вкопчени в своите устои, върху които сме изобразили Христовите заповеди, да се молим и да се борим, да се борим и да се молим, но… да не отстъпим.

Натискът върху нас се усилва, ударите стават все по-чести и атаките – по-яростни, но ние трябва да изпълним дълга си на верни труженици и храбри воини. Да напрегнем всичките си сили и сетива, за да посрещнем всичко, което ще ни връхлети, като знаем и помним, че то е най-доброто за спасението на нашите души. В стихията на боя не трябва да захвърляме оръжията, с които ни е облякъл Главнокомандващият, а да стиснем щита, да държим здраво меча и да се сражаваме. Колкото можем и доколкото ни е дадено от Него. А Той ни е обещал да помага. Нещо повече – ако сме искрени в молитвите си и имаме жива, трептяща вяра, Той ще бъде с нас винаги и във всичко. Защото е длъжен да помага. Със Своята жертвена кръв ще изкупи греховете ни, и със Словото Си ще изцери болките и горестите. Ще бъде с нас – Неговите воини.

Изрекъл го е: „който претърпи докрай – ще бъде спасен“ (Марк 13:13).

Ако останем верни докрай, ще постигнем целта. Спасение от призраците на света, отровата на деня и злобата на дявола. Душите ни, вдъхновени от бликащата благодат, ще заличат примката на нашия плен и просветени, възнасяйки се нагоре, ще се устремят към вечното блаженство, където е жилището на всички праведници.

Ние се борим в неравната битка, но Той ще ни даде победата. Ще я подари, така неочаквано и внезапно, както е написано в Неговото Евангелие. И така ще бъдем възнаградени за верността си и ще седнем на трапезата с Христос и Неговите приятели. Нека упорстваме в призванието, в което сме призовани, и да бъдем спокойни. Това, което светът ни отнема, Той ще ни даде. За прегръдката на Спасителя си струва да понесем горчилката на битието и неизбежните разочарования по пътя, който сме избрали да следваме. Затова нека се държим с двете ръце за стихара на Христос и се оставим да ни води, натам накъдето Той реши, с кроткото смирено осъзнаване, че е най-доброто за нашите пламтящи души!