Езерото и неговата тайна

Кристално се редят думите на тази удивителна книга. Блещукат спокойно и тихо – като езерна повърхност.

Прииждат непрестанно една след друга като езерни вълни.

Сякаш самото езеро е създало тази книга и е изляло душата си в нея. Сякаш се е превърнало чрез някакво тайнствено преображение в редовете на Езерни молитви.

И естествено езерото е главният й герой.

Преди всичко, то е топосът на книгата, мястото, където се извършва действието. Душата на езерото се е въплътила в езерния човек – в безименния обитател на езерните брегове, онова неведомо „аз“, от чието име се води разказът.

Не знаем почти нищо за него. Очевидно, той не е някой, дошъл на излет при езерните вълни. Езерото е постоянният фон на всичко, което става с него – вечер, сутрин, по пладне. Хората, напротив, почти не присъстват в неговия разказ. Топосът на книгата е космично-природен – езерото, планината, слънцето – а не ръкотворно-градски. Както се вижда, това е отшелник, който живее на брега. Книгата съдържа вътрешната му реч – той говори със себе си, с езерото и с Бога. Обикаля край езерото си и се вглежда в неговото „око“. Съзерцава го и се моли.

Много дълбини и пластове има в тази невероятна книга и човек би могъл да пътува цял живот през нея. Но поне три плана се открояват още при първо вглеждане. Първият е физическото обкръжение – езерото и планината. Вторият – онтологичният: отшелникът и Бог, човешкото и божественото. Третият – мистичният, съкровеният: душата-Богородица и нейният син – вътрешният човек, тайнственият Христос.

Езерото присъства и в трите – и като природно обкръжение, и като мистична реалност. То пронизва всички неща със светлината на своето „лъчисто око“, вглежда се постоянно в тях: „окото на моето езеро е бистро като на кошута, винаги влажно и лъчисто като елмаз“ (XVIII). В тази светлина, която пронизва всичко, не могат да останат никакви сенки, заблуди; в нея нещата са „голи“ и като „на длан“.

Езерото е в тайнствена връзка с езерния човек, с отшелника. Кой е той? Всъщност никой. По-точно не някой. Авторът ни дава ключа на загадката, когато говори за всечовека. Всечовекът – това е човешката екзистенция като такава, универсалният, обобщеният човек. Отшелникът е Адам, той представлява всички хора (XXIX).

Спрямо героя езерото е многозначно, амбивалентно. То е мистичният еквивалент на душата му, отделена от Бога и жадуваща за Бога, но също и на самия Бог.

Като жива, тайнствена, неуловима стихия езерото представлява душата на героя. Но в своята безпределност, бездн-ост, неразличеност то е и всеобщото, световната душа, в която „няма аз и ти“. Като такова то е „бездна„: „Надвесил си лицето Си над бездната, чието име е Нищо, и бездната се мъчи да изобрази хубостта на Твоето лице (…) Хубаво е и моето езеро, докато мирното слънчево лице стои надвесено над него. И всеки, който мине, хвали хубостта на моето езеро. Но щом слънцето отнеме своя лик, езерото ми става мрак и бездна. И никой от минувачите не хвали езерото ми без присъствието на слънцето и слънчевите светли пратеници. (…) Лицето на бездната опива онези, които не виждат слънцето, надвесено над бездната“ (XXXI, срв. началото на ХV). Смисълът на сравнението е ясен: без надвесилото се лице-слънце на Бога душата-бездна е само един първичен мрак без форми, първично небитие, в което изчезват всички неща.

За да бъде светлина и битие, душата-езеро трябва да се уталожи до пълна неподвижност, да стане гладка като огледало: „Господи триипостасни, очисти огледалото на душата ми и наклони лицето Си над него. Да светне душата ми със славата на своя Господар. Да се изпълни с блясъка на езерото по пладне“ (X). Само тогава Божият Дух ще заплава по него: „До тих език и замислен ум се доближаваш, годенико на душата ми, Душе Всесвети. От говорлив език бягаш като лебед от бурно езеро. Като лебед плуваш по тишината на сърцето ми и го правиш плодно“ (X). В този си аспект езерото сякаш преодолява себе си като дълбочина, отказва се от вътрешния си живот – бурите и вълните, цялото това неспирно, вечно присъщо на водната стихия движение – за да се превърне в чиста повърхност-отражение, „огледало“, „елмаз“, „око“. Тъй парадоксално се преодолява противоречието стихия – твърд; стихията става твърд: твърда и неподвижна; твърдта – стихия: прозрачна и кристална.

За да отрази Божия лик-слънце, окото-огледало на езерото трябва да е напълно про-зрачно, празно, свободно от всякакво съдържание – само чиста рецептивност и прозрачна празнота. Тогава, в своето мистично езерно „пладне“ (срв. „великото пладне“ на Ницше), то ще „светне със славата на своя Господар“ ( X) и ще бъде „езеро от разтопено злато“ (IX).

Езерото е богат и многозначен архетип. То е „око“ и „огледало“, прозрачност, кристалност и светлина, но също и тъмна дълбочина, вътрешна неопределеност и безпределност, мрак и бездна. Тази амбивалентност на значенията поражда безспирна смислова динамика, игра. Безкрайни са смислотворните потенции на езерото, както са безкрайни неговите бликове-отблясъци под слънчевите лъчи: „Има ли край преливането на вода под слънцето? Има ли край преливането на притчи в притчи?“ (XIII).

В своя първичен, пра-митичен и пра-мистичен смисъл езерото-бездна е изначалният хаос, хтоничната бездна преди сътворението: „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Бит. 1:2). Това са космичните води, от които предстои да изплува светът, и по-общо – първичното небитие, без-начално и без-времево, за което говорят древните религии и древните философи. В този аспект езерото е мистичното „Нищо“, в което пропадат всички неща: в него „аз и тварите“ сме „мрак и бездна и тъмен трепет“ (XXXI). Но тук отново се проявява езерната амбивалентност: „Нищото“ е и безкрайна плодовитост и потенция за живот. Божият Дух се носи над водите, оплодотворявайки ги с творческата Си сила. В езерото откриваме не само прабездната, но и праизвора: от лоното на първичните води изплуват всички неща. В този аспект то е битието, словото, светлината, животът. Чистите езерни води са в началото на сътворението, те пораждат и животворят.

Като всяка водна бездна*, езерото присъства по особен начин в нашия сухоземен свят. То е и земен водоем, но и мистична дълбочина. Присъствайки в нашата реалност, то не е напълно част от нея. То е отвъд сушата-твърд и нейните предсказуеми закони. Пред него спират нашите земни пътища и целият ни евклидов свят.

Езерото е нещо друго. В неговата стихия ние сме само гости. Дори и навлезли в него, ние сме само временно допуснати в нещо, което не е наше.

Допуснати във волната стихия, ние сме принудени да изоставим евклидовите си навици на двуноги земни властелини. Не можеш да тъпчеш с ботуши чистото езерно лоно. Не можеш да разореш езерото, да прокараш пътища по него и да разделиш вълните му на „мои“ и „твои“. Тук нямат работа прашните дела на прашната земя.

Единствено Духът-лебед може да се плъзга по езерния кристал; само Христос може да крачи по него.

Такава е и душата. Нима и тя не е трансцендентна, отвъдна на света на тленните земни форми? Нима можеш да влезеш в царството й, тъпчейки я? Тя е недостижима.

Душата и езерото са роднини. Езерото представлява духа, вътрешната реалност, съкровението.

„По-скъпа е душата от света – казва ни сякаш езерото, – по-добре завоювайте душата, а не света. По-верен съюзник е душата от света,– по-добре с душата се съюзете. По-богата е душата от света – по-добре запазете богатството си в нея. По-мощна е душата от света, – по-добре потърсете здраве от нея. По-хубава е душата от света – по-добре нея вземете за невеста. По-плодна нива е душата от света – по-добре се потрудете на нея“ (LXII).

Подобно на езерната стихия, и душата усеща в себе си своята мощ и своя безкрай: „Душата ми е свикнала да излиза от тялото всеки ден и всяка нощ и да се простира до границите на вселената. Тъй порасла, тя усеща как слънца и луни плават по нея като лебеди по езеро. Тя свети през слънцата и храни живота на планетите. Тя крепи планини и морета; тя нарежда на бурите и ветровете. Тя изпълва всяко Вчера, Днес и Утре“ (XX). Тъй езерото се разкрива като символ на божествена мощ. То е душата и онова в душата, което е божествено, което е Бог.

Няма нищо учудващо в това. Не от вчера езерната мистичност е свързвана с Бога. От непостижимия Дух, носещ се като вятър над неподвижните предвечни води, та чак до дошлия в плът на земята Христос, крачещ по Тивериадското езеро – винаги чистото водно лоно е било осенявано от Присъствие, което не е от този свят. Всяко езеро е Тивериада.

Тъй кротко и тайнствено ни носят словата-вълни на езерната книга и ”лъчистото око” на вечното езеро се вглежда в нас, пронизвайки обвивките на плътта и стигайки до сърдечните дълбини. “Вижте, окото на Стопанина на света бди дълбоко във вас. Не вярвайте на измамните си очи; пуснете Окото да ви осветли пътя. Вашите очи са перде на Божието Око” (XVIII). И дано наистина да се окажем способни да “светнем с блясъка на езерото по пладне”. За да не се окаже, че сме излишни върху окото му и да не се изгубим без следа тъй, както се губи призрачната луна от езерните вълни (LVIII). За да не се сбъдне и за нас пророчеството: “Както вятърът духва и отвява мъглата от слънцето, тъй и смъртта ще ви отвее от Божието лице” (XVIII) – от “гладкото лице на моето езеро” (XIII).

Всечовекът и свръхчовекът

“Всечовекът” и “свръхчовекът”. Човек неволно се пита: има ли връзка между тези понятия?

Какво свързва отшелника и горделивия господар на земята? Дали кроткото учение на езерния молител може да бъде отговор на жестоките въпроси и обвинения на Заратустра?

Бъдещият изследовател на тази тема би се замислил върху очевидното сходство на композицията на тези две книги. Техният поетично-профетичен стил; тържественото разгръщане на речта в ритъма на безбройно редящите си поетични фрагменти и афоризми; тайнственият герой, който излива душата си в безкраен монолог – Заратустра в единия случай, безименният обитател на езерните брегове в другия. И двамата имат да кажат нещо върховно-важно на човечеството.

Случайно ли е, че героят на Езерни молитви е почти огледално противопоставен на Ницшевия пророк? Да вземем дори само външните обстоятелства на техния живот: и двамата живеят природен, космичен живот, но в различни топоси – Заратустра е нависоко, в планината, езерният човек – долу, при езерото. Само някъде по средата могат да се срещнат те. Заратустра се вглежда в слънцето, героят на Молитвите – в езерното око. Единият гледа нагоре, другият надолу – каква по-ярка алегория за гордостта и смирението?

“Когато навърши тридесет години, Заратустра напусна родината си и родното езеро и се оттегли в планината”. Тъй започва историята на “свръхчовека”. Още в първото изречение научаваме, че героят е изоставил езерото си – своята родина… Има някаква странна мистика в това римуване на двете книги, в тяхната взаимна огледалност. Заратустра е alter ego на езерния човек, неговата сянка или изкушение – онова, което той би могъл да стане, ако предаде езерото си. Заратустра е езерният човек, който е избягал от себе си, предал себе си.

Покой и мир се излъчват от всеки ред на Езерни молитви. Но Заратустра е неспокоен: “Аз съм пътник и планинар… не обичам равнините и не мога да се заседя дълго на едно място”. Мрачно, горчиво чувство изпълва и най-гордите му планове: “Ах, предстои ми най-трудният път нагоре! Ах, започвам най-самотното си пътешествие!” (“Пътникът”).

Космосът на единия е обърната версия на космоса на другия. За езерния човек водната глъб е яснозрачно око, “бистро като на кошута, винаги влажно и лъчисто като елмаз”. Но за Заратустра тя е “мрачно чудовище”: “Ах, това чемерно, горестно море под мене! Ах, тази чревата нощна начумереност!.. Чуй, чуй! Как стене от лоши спомени! Или може би от лоши предчувствия?”

Характерна черта на Заратустра е езическото прехласване пред слънцето и небето (“О, ти, небе над мене! О, ти, чист лазур! О, бездна от светлина!”). Напротив, за езерния мъдрец величието им е детска илюзия, евтина измама: “Когато вечността се проструи през мен и се усетих чужденец в света, небето и земята се пукнаха в ръцете ми като слаба тресчица. Господи, сило моя, колко немощни са небето и земята! Изглеждат като дворци от желязо, а се изпаряват като вода на длан пред лицето Ти. Само с перченето си крият своята немощ и плашат деца неуки” (IV). Ако Заратустра търси себе си, лутайки се безцелно в пространството – бродейки из “планини и чуки”, мореплавателствайки, бленувайки налудно за полети из “чистия лазур”, то езерният човек изследва страната на душата: “Слизам дълбоко в сърцето си…”, “слизам в ума си…” (XLIV, XLV). “Откак чух царското благовестие, разгръщам душата си… и търся Теб и Твоето царство в нея. Разгръщам я и не виждам ни край, ни дъно. Нито мога да досегна всичките й висини, нито да се спусна във всичките й рудници” (LXXXV). Заратустра дели пещерата си – този символ на душата – с орел и змия, в нея се събират най-чудновати хора, тя се оглася от песни, крясъци и пиршествени звуци (IV част). Но друго иска езерният праведник от пещерата-душа: “Призовавам Те ден и нощ: настани се в моята душа и затвори всички отвори… Направи пещерата на душата ми празна и няма, та никой от света да не пожелае да влезе в нея” (XLIII).

Езерни молитви е християнският отговор на Ницше. Цялата тъмна, трескава мистика на “свръхчовека” се разбива в простото слово на езерния мъдрец като в скала. Всички налудни мечти, опияняващи планове и възторзи на Заратустра се губят без следа над неподвижната шир на вечното езеро. “Волята за власт” на тираните и завоевателите, копнежът за слава, мечтите за величие, суетата на гения и мрачното самообожествяване на диктатора, гордите претенции на стерилния разум, безкрайното ламтене за земни блага и ненаситното желание за господаруване над земята, въплътени в чудовищата на империите и мегакорпорациите – всичко се пръсва като призрак, пука се като сапунен мехур, когато езерният човек пита:

“Какво да искам от Теб, което няма да ме отдели от Теб? Да стана господар над няколко звезди? Няма ли да господарувам с Теб над всички звезди?
Да бъда пръв между хората? Какъв срам за мен, когато ме туриш последен на трапезата Си!
Да ме славят милиони хорски езици? Какъв ужас за мен, когато всички тия езици се напълнят с пръст!
Да се окича с най-големите скъпоценности на света? Какво унижение за мен да ме надживеят и да пръскат лъчи, когато черен мрак напълни очите ми!“ (XIX).

“Късогледите виждат само този живот и казват: това е животът ни и с делата си ще го направим безсмъртен между хората. А аз им казвам: ако животът ви е като река, тогава трябва да има извор; ако е като дърво, трябва да има корен; ако е като лъч, трябва да идва от слънцето. И още им казвам: между смъртните ли сънувате безсмъртие? Палите огън на вода” (XVIII).

Пътят към истинското величие, към свръхчовешкото, богочовешкото – минава не през самообожествяването на крайното “аз”, а през освобождаването от него – през жертвата и смирението. Истинският свръхчовек е все-човекът. Затова езерният обитател няма дори име. Той се е освободил от всичко крайно, случайно, ограничаващо в своя живот, от името си и съдбата си, които го отделят битийно от другите, противопоставят го като “аз” на всички “ти”. Говори човешката екзистенция като такава, универсалният човек – първичният Адам, който още не се е “разтрошил на ситни трохи – на всички вас, неговите потомци“ (VI).

Това, което Заратустра не разбира, е, че за да станеш свръхчовек, трябва да принесеш свръхчовешка жертва – да се натовариш със световната вина, с цялата съдба и страдание на човечеството. Само гигантът може да поеме този товар на всички минали и бъдещи човешки поколения: „За всички хорски грехове се кая пред Теб, Многомилостиви. Виж, семето на всички грехове е посято в кръвта ми… За всички грабители на братята си и събирачи на непотребно богатство плача и въздишам, защото душата си опазиха, а нямат с какво да излязат пред Теб. За всички горделиви и надменни плача и въздишам, защото пред Теб са като просяци с празна торба. За всички пияни и лакоми плача и въздишам, защото станаха роби на своите роби… За всички лъжливи езици; за всички мътни очи; за всички люти сърца; за всички ненаситни утроби; за всички мрачни умове; за всичката зла воля; за всичките черни помисли; за всички гибелни намерения – кая се, плача и въздишам. За цялата история от Адама до мен грешния се кая, защото цялата история е в кръвта ми. Защото аз съм в Адам и Адам е в мен“ (XXIX). Това е покаяние, поднесено от името на съборния човек, на човечеството; така то би могло да се изповяда, ако се съберат на едно място всички поколения, на Голгота, пред Христовия кръст. Но каква сила на духа, каква мощ ти трябват, за да се натовариш пред Бога с цялата им невъобразима и безкрайна вина! Езерният човек усеща в себе си тази мощ. Всъщност, вината за всички грехове е поета веднъж завинаги от Христос и затова героят се отъждествява мистически не само с Адам, но и с Христос: такъв е смисълът на онова тайнствено вътрешно раждане на Христос в душата, за което се говори в Езерни молитви.

За да станеш свръхчовек, трябва да станеш Христос, да родиш в себе си Христос.

Закон на духовния свят е законът на жертвата. За да се издигнеш, трябва да слезеш долу; за да се изкачиш на кристалните планински висини и да заживееш там заедно с ветровете и орлите, както мечтае Заратустра, трябва да слезеш при езерото, да се наведеш смирено и жертвено над неговото лъчисто око. За да станеш бог, трябва да се откажеш от правата на крайното си “аз“, от обособеността на отделното съществуване; да се слеееш с всеобщото, да изгориш в Бога. “Един-единствен спомен не изтрий, но заздрави. Не изтрий, но заздрави спомена за славата, която имах, когато бях целият с Теб и у Теб преди времето и неговите измами. Когато и аз бях целият светлина, и тъмнина нямаше у мен. Когато и аз бях блаженство и мир, и не познавах мъките на неравновесието. Когато и аз Те познавах тъй, както Ти ме познаваш, и не бях размесен с тъмнина. Когато нямах граници, нито съседи, нито делене на Аз и Ти“ (XXX). “Само за онзи не си скрит, който е станал едно с Теб. За онзи, за когото е строшена стената между Аз и Ти“ (IX).

В символно-притчовия свят на Езерни молитви езерото представлява също и това божествено праединство, от което се откъсват всички индивидуални неща и души – откъсват се в своята самоизмама, че са нещо отделно, обособено на “Аз и Ти”, и губят в това мистично грехопадение своята божествена същност и своето битие: “Що е цялото човешко време, ако не една вълна, която наквасила веднъж горещия пясък на брега, па се разкаяла, че оставила езерото, защото пресъхнала?” (I).

Тъй в Езерни молитви прозвучават пантеистични нотки. Впрочем, те трябва да се тълкуват правилно. Езерни молитви е книга-притча, книга-символ. Заедно със книги като Тъй рече Заратустра на Ницше или Пророкът на Джебран тя съдържа поетично-профетичен дискурс, изповед на душата, а не изложение на някаква система от идеи. Читателят, особено православният читател, трябва да разбира това и да не се смущава от места, които изглеждат дръзки и не-догматични в богословския смисъл на думата: те просто не трябва да се възприемат буквално. Това са поетични образи, а не богословски категории. “Троицата“ или “Триадата“, за която говори езерният човек, е в повечето случаи не Пресветата Троица на християнското богословие, а образ-алегория на живота на душата, която е бременна с божественото начало, носи в себе си Бога. Това е притчово понятие – и онази женствена “първа ипостас“, за която се говори или се намеква в книгата, не е нищо друго освен самата душа.

Много пластове и дълбини има в книгата-езеро и нейната гладка огледална повърхност може да се окаже подвеждаща за твърде простодушния читател. Трябва да умеем да плуваме из нея. От една дълбочина стигаме до друга, всеки символ препраща към друг. Но ако се опитаме все пак да направим едно най-грубо обобщение, ще трябва да кажем, че в крайна сметка всичко, което се казва в нея, се казва за душата, за нейното преображение и за присъствието на Бога в нея.

Също и езерото е в крайна сметка символ именно на душата – и в нейната стихийна мощ, и в нейното първично праединство. Всички неща трябва да се завърнат в езерото, защото трябва да се завърнат в душата, в единството на творческия дух, който ги създава, осмисля и целеполага. Душата е родината на всички неща – и именно тя трябва да ги върне на Бога, “светвайки със славата на своя Господар“.

Да, смущаващо или не, но езерният пророк има наистина високо мнение за душата… максимално високо мнение. Дали защото ние, Адамовите потомци, сме издребнели като “ситни трохи“, или поради някаква друга причина, но и смирението ни е някак дребно. Съвсем друго е смирението на Всечовека, на Адам. Смирението на титана е титанично смирение: той вярва, че може да роди в себе си Христос. И че душата му е велика душа – душа-езеро, душа-майка, душа-Богородица.

Бележки

* В този план е интересно да направим съпоставка между езерото и морето. От мистико-митична гледна точка морските води са солени (“мъртви”), а езерните – сладки (“живи”), т.е. налице е опозицията “смърт – живот”. От друга страна, езерото има ясни граници и очертания и е центрирано “в” сушата-твърд; морето е извън всичко това, което го прави много по-родствено на архетипа на хтоничната бездна, хаоса.