Законническият тип религиозен живот

Законническият тип религиозен живот в сравнение със синодалния тип е архаичен. Той никога не е умирал; вплетен е в синодалното благочестие, противостои му, но без да се бори с него. В момента на своето възникване синодалното благочестие го завари в Църквата, защото цялата Московска Рус беше пропита с неговия дух. Старообрядчеството израсна от него и всмука в себе си неговите сили. Видоизменяйки се и усложнявайки се, той доживя и до наши дни и може би е най-страшното и изостаналото наследство, което ни остави Московска Русия.

Не подлежи на съмнение изключително ниското творческо и богословско равнище на московското благочестие. Москва е усвоила много неща от Византия, но някак е подминала нейното творческо напрежение. Москва превърна в неподвижна форма, в култ към буквата, в култ към традицията, в повтарящ се ритмичен жест цялото бурно и антиномично кипене на византийския гений. Москва не само успя да замрази византийското наследство, тя и библейското наследство успя да изсуши и вкостени, да извади от него облагодатстваната и жива душа. По думите на древния пророк, тя започна да трупа заповед върху заповед, правило върху правило. Пищно разливащата се византийска риторика тя възприе като някаква неподвижна мяра за нещата, въведе в нея своето задължително ежедневие, ритуализира всеки порив, облече в законова форма всяка религиозна лирика. Максимален израз на този рутинен, пищен, неподвижен и охраняващ дух, разбира се, е старообрядчеството. И в този смисъл то има зад себе си огромни заслуги: то запази старинните икони, съхрани старите напеви; изобщо то запазваше от потока на живота някакъв веднъж завинаги фиксиран момент от развитието на благочестието. Но заедно с това така обърка йерархията на ценностите в християнския живот, че отиваше на мъки и смърт не само за кръстенето с два пръста, но и заради правото да се пише името „Иисус” като „Исус”. Тук не става дума за обикновена неграмотност; въпросът е за нещо далеч по-сериозно, което в последвалия период се разрасна в цялата си очевидност. Става дума за вярата в особената магия не само на думите и имената, но дори и на всяка буква, от която те се състоят. И колко очевидно е страшното наказание, постигнало такова старообрядческо отношение към Христовата истина. Влезте в старообредческо място за молитва. Там е събрано всичко, което те са тачили в течение на цялата си история: там са иконите от старинните школи, които са безценни, там са древните книги, специалното уставно пеене с множество сложни извивки – всичко, за което те са е борили и са отивали на мъченичество – липсва само едно: великолепният иконостас, целият в икони с тежък обков, не съхранява нищо, не пази нищо. Зад него е глуха стена; той е прислонен към тази стена – няма престол и жертвеник, защото няма тайнство. Всичко е опазено, освен живата душа на Църквата, освен нейния тайнствен богочовешки живот. Останала е само прекрасната форма. Струва си да се замислим над това явление. Тук хората са били наказани в самата си победа, в самото постигане на своята цел. Извращавайки Христовата истина, те са останали с мъртвата й обвивка. Върху това си струва да помислим всеки път, когато на пътя ни изникне съблазънта да предадем духа на формата, а любовта – на закона. В тази съблазън ни дебне същата опасност да останем с формата и закона и да предадем духа на любовта. И много е възможно символът на безолтарната църква доста често да се осъществява в човешките души.

Загубвайки живия дух на християнството, Църквата на 18 и 19 век в същото време не унищожава в себе си Московския дух на устава и правилата, на дължимото, позволеното и опазваното. Нещо повече: като често се задъхва в официалната, гладуваща, ведомствено-синодална Църква и не намира път към някакъв жив източник на вяра, човешката душа преминава от синодално разбиране за благочестието към законничеството; противопоставя последното на официалната казионност. Законничеството се доближава до църковния естетизъм и аскетизъм, но по същество си остава нещо различно; просто ударението се поставя другаде.

Какъв е нравствения облик на законника? Какво е духовното му съдържание? Най-много от всичко той жадува за абсолютна духовна устроеност, за пълно подчинение на вътрешния живот на един външен, разработен до най-дребната подробност ритъм. Външният ритъм обхваща всичко. Вън от църквата той знае духовният смисъл на всяка подробност от бита; пази постите и преживява ден след ден съдържанието на църковния кръг на богослужението. Той пали свещниците когато е редно и се кръсти правилно. В църквата не допуска никакъв порив, никакво отклонение от установените жестове. В точно определен момент от богослужението застава на колене; в определен момент се покланя и се прекръства. Той знае твърдо, че от Пасха до Възнесение е престъпно да се застава на колене, знае колко пъти в годината ще отиде на изповед и най-главното – до тънкост е изучил богослужебните правила и се сърди и негодува, ако нещо в църковната служба е пропуснато, защото така не е редно. В същото време му е почти все едно, ако прочетеното е непонятно, ако се чете като скоропоговорка.

Такъв човек не предпочита панихидите, молебените и акатистите пред другите служби. Не, неговите любими служби са най-редките; преди всичко великопостните. Той специално отбелязва сложността на службите, когато някой постоянен празник съвпада с подвижен – например Благовещение се пада в последните дни на Страстната седмица. Формата и реда на службите често затъмняват за него вътрешното съдържание на отделните молитви. Разбира се, той е фанатичен борец за запазването на църковнославянския език. Употребата на руски език в Църквата му се вижда почти кощунство. Той обича славянския език, защото е свикнал с него. Не иска дори да бъдат поправени някои неудачни, неграмотни или неразумни преводи. Многочасовото четене от клироса го потапя в някаква атмосфера на благочестие, създава определен ритъм на духовния му живот; и това е главното, към което той се стреми, съдържанието не го интересува особено. Молитвите му са продължителни – той има постоянно и неподвижно молитвено правило, в което често повтаря едни и същи молитви на едни и същи места. Той не отделя Евангелието и Господнята молитва от общия състав на това правило: всички те са само част от веднъж завинаги определеното хармонично цяло. Ако му кажете, че не разбирате нещо – било по същество, било защото четецът говори прекалено бързо, той ще ви каже, че не е и нужно да разбирате, а трябва да се стремите към благочестивата атмосфера, от която понякога долитат отделни разбираеми и нужни за вас думи. Духовният живот на такъв човек е разчетен до най-малки подробности. Той познава техниката и умението да се довежда до определени духовни състояния. Може да ви научи как трябва да се диша, какво е положението на тялото при молитва, дали краката трябва да бъдат студени или топли. Ако много се задълбочите, скоро ще откриете, че всичко това има връзка и дори зависимост от нехристиянските религии на Изтока: чувства се и своеобразен дервишизъм, и отзвуци на индуизма, но най-важното – страстната вяра в магията на думите, словосъчетанията, жестовете и ритъма на жестовете. Без съмнение, тази вяра в магията има много реални корени. По този път действително може да се натрупа много: огромна вътрешна дисциплина, огромна власт над себе си, над целия хаос в човешката душа, даже власт над другите, пълна подреденост и завършеност на външния и вътрешния духовен живот, даже своеобразно вдъхновение от подчинението на закона. Единственото, което не се дава по този път, е разбира се любовта. Тук можеш да говориш на езици човешки и ангелски, но нямаш любов. В действителност любовта и благотворителността са включени в общия ритъм на законническия живот. Законникът знае, че трябва да дава подаяния на просяка, особено по време на пост. Когато му е времето, той изпраща кравайчета на осъдените в затвора, може дори да организира благотворителна дейност, да дава обеди за бедните братя. Но основният мотив на тази дейност е фактът, че тя ни е наредена; тя влиза в общия ритъм на неговия живот като част от съответното законническо разбиране на нещата. Законникът има много силно развито чувство за дълг и послушание. И отношението към човека се определя от поетото послушание, а не от непосредствената любов към него.

В момента този тип благочестие има по-скоро тенденция да расте и да се разпространява. И това разпространение е лесно обяснимо, ако отчетем цялата онеправданост, изоставеност, безпризорност и изтощеност на съвременната човешка душа. Тя не търси подвига; тя се бои от неговата непосилна тежест и повече не може нито да търси, нито да се разочарова. Суровият и разреден въздух на жертвената любов не е по нейните сили. Ако животът я е подминал, без да й подари никакво външно благополучие, никаква външна устойчивост, тя с особена жажда се стреми към вътрешно благополучие, към пълна определеност и законосъобразност на своя вътрешен свят. Тя мята върху хаоса здравото покривало на определеното и позволеното и хаосът престава да я измъчва. Тя знае за силата на магическите заклинания, често изразявани с непознати думи; владее силата на жеста и позата, подобно на дервиш. Тя е оградена и спокойна. Всички тези особености на законническия тип определят неговия ръст в наше време. Много възможно е да му предстои още дълъг период на разцвет.

Нашата епоха обещава разцвет на законничеството и от една друга страна. Виждаме, че сега в целия свят има жажда за някакви определени и конкретни директиви – как да се вярва, за какво да се води борба, как да се държи човек, за какво да говори и да мисли. Виждаме, че светът жадува за авторитетни вождове, които да поведат сляпата и предана маса след себе си. Познаваме най-страшната от всички съществували някога диктатури – диктатурата на идеите. Непогрешимият център – партията или вождът – повелява да се мисли и действа еди-как си и човекът, който вярва в непогрешимостта на директивите, лесно, изумително и непонятно лесно пренастройва своя вътрешен живот в съответствие с тази директива. Познаваме съществуването на държавно задължителни философии и мирогледи. Ако допуснем, че Църквата бъде ако не покровителствана, то поне търпима, и в нея дойдат нови кадри, хора, които са възпитани в духа на задължителните директиви, то законничеството веднага ще ги научи какъв път трябва да следват: там, където са по-малкото съмнения, където директивите са най-точни, най-регламентиращи целия човешки живот, където най-накрая целият хаос на човешката душа е укротен и вкаран в определени клетки. Този успех на законничеството е напълно предопределен. Разбира се, че не може да се говори за творчески възможности у него след всичко това. Самият принцип на безкрайно повторение на правила, думи, жестове изключва всяко творческо напрежение. От древни времена законничеството е противоположно на пророчеството и съзиданието. Негова работа е да пази и повтаря, а не да мисли и строи. Ако то наистина победи, това означава замиране на творческия дух и свободата в Църквата за много години.

Но главният въпрос, който ми се иска да бъде поставен пред законничеството е как то отговаря на двете Христови заповеди – за любовта към Бога и любовта към хората. Има ли в него място за тях? Къде е мястото на човека, към когото снизходи Христос? Дори ако предположим, че в законничеството често се изразява някаква своеобразна любов към Бога, все пак е трудно да видим по какъв път върви то в любовта към хората. Христос, Който се отвращаваше от книжниците и фарисеите, Христос, Който отиваше при грешниците, блудниците и митарите, едва ли е Учител на тези, които се боят да не изцапат ризите си, които се предани на буквата, които пазят единствено закона и мерят целия си живот с него. Те се чувстват духовно здрави, защото изпълняват всички предписания на духовната хигиена, а Христос казва, че не здравите се нуждаят от лекар, а болните.

В крайна сметка, сега имаме две цитадели на такова православие – традиционното, уставно, светоотеческо и отеческо православие; това са Атон и Валаам. Това е светът на отдалечените от нашата суета и грехове, светът на верните Христови слуги, светът на богознанието и съзерцанието. От какво боледува сега този свят на светостта? Как гледа той на раздиращите ни съвременни беди, на новите учения, може би ереси, на нуждата, на гибелта, на гоненията срещу Църквата, на мъчениците в Русия, на потъпкването на вярата в целия свят, на оскъдяването на любовта? Какво тревожи повече от всичко тези острови на избраните, тези върхове на православния дух? Пред тях най-главното, най-насъщното, най-злободневното е въпросът за стария и новия стил в богослужението. Това е, което ги разделя на партии, това е, за което проклинат инакомислещите, което определя мярата за нещата. Трудно се говори за любовта в рамките на този основен въпрос – тя някак остава извън стария и извън новия стил. Макар че може, разбира се, да се каже, че Синът Човешки беше Господар на съботата и нарушаваше тази събота именно в името на любовта. А там, където не могат да я нарушат – не могат, защото няма в името на какво; няма я любовта. Тук законничеството се разкрива като робство на съботата, а не като път на Сина Човешки. Наистина има нещо заплашително и зловещо в това, че именно на Атон и на Валаам, вековни центрове на истинската православна духовност, човек може да намери отговор само на един от всички въпроси, които ни поставя животът – по стар или по нов стил трябва да живее Църквата. Вместо с живия Бог, вместо с Христос разпнатия и възкръсналия, нямаме ли тук работа с нов идол, който в новото езичество разкрива себе си в споровете за стилове, устави, правила, забрани – не е ли това тържество на съботата над Сина Човешки? Страшно е идолопоклонството в света, когато то предава Христос в името на държавата, нацията, социалните идеи, дребния буржоазен комфорт и благополучие. Но още по-страшно е идолопоклонството в Църквата, когато подменя Христовата любов с пазене на съботата.

Превод: Илиана Александрова

Из книгата „Типове религиозен живот“, Мария Скобцова

Поръчай книгата >>>