За лишенията

Когато бях на осем години, моята баба ми подари за Коледа красива тетрадка в синя сахтиянова подвързия и ми каза: „Ето ти албум, записвай в него всичко, което ти се стори умно и добро; и дай на всеки от нас да ти напише нещо за спомен…” Колко разочарован останах! Толкова исках оловни войничета, дори ги сънувах… И ето нà – албум. Да си умреш от скука… Но дядо взе моята сахтиянова тетрадка и написа на първата страница: „Ако искаш да си щастлив, не мисли за лишенията; научи се да преживяваш без излишното…” Да, лесно му е да каже: „не мисли…” А на мен ми беше обидно до сълзи. Но какво можех да направя…

Тогава и не забелязах колко много ме засегна този досаден житейски съвет на дядо. Най-напред не исках и да чуя за него: това си беше жива подигравка над мен и над моите войничета. Но по-късно… И след още много време… Толкова много лишения съм изпитал през живота си… И винаги, когато нещо остро ми е липсвало, или когато ми се е случвало да изгубя нещо любимо, си мислех за сахтияновата тетрадка и за изречението на дядо ми. Аз и сега го наричам „правило на щастието” или „закон на оловния войник”. Струва ми се, че тук е забъркана и приказката на Андерсен „Храбрият оловен войник”: храбро момче било: минало през огън и вода, без да му мигне окото…

А сега този закон ми се струва израз на истинска житейска мъдрост. Животът е борба, в която трябва да побеждаваме; а победител става онзи, който сътворява добро и справедливост. Разбира се, при това се пораждат изкушения и опасности; и всяка опасност всъщност е заплаха. Ако разгледаме всички тези заплахи, ще видим, че вещаят приблизително едно и също: лишения. Защото така наречените „унижения” са също лишения от независимост, от признанието на другите и от житейски успех; тези лишения без съмнение често са най-неприятни. Не можем да се примирим със загубата на достойнство и уважение към себе си, но не трябва да се радваме на неуспеха на другите, а също така на хулите и клеветите спрямо тях. Трябва да умеем да преживяваме без житейския „успех”, без „почитта” и без така наречената „слава”.

Тъй като ако се страхуваме от такива и тем подобни лишения, ще трябва да се откажем от главния конкретен успех в живота и от победата в житейската борба. А ако искаме конкретна победа, трябва да пренебрегнем лишенията и да презрем заплахите. Това, което понякога се нарича „здрави нерви”, не е нищо друго, освен мъжествено отношение към възможни или вече започнали лишения. Всичко, което ни заплашва, и при това често само ни заплашва и не се осъществява, е своего рода лишение – лишение в яденето, пиенето, облеклото, топлото, удобствата, имуществото, здравето и т. н. И затова човек, който си е поставил сериозна житейска задача, който има велика цел и се стреми към конкретен успех и победа, не трябва да се страхува от лишенията; мъжеството пред лишенията и заплахите вече е половин победа или поне „издържан изпит за победа”. Онзи, който трепери за своите удобства и наслади, за имуществото и „спокойствието” си, показва на врага слабото си място, открива му „ахилесовата си пета” и скоро ще бъде пронизан в нея: ще бъде наранен, изтощен, вързан и поробен. Предстои му житейски провал…

Цял живот ни заплашват лишения. Цял живот ни безпокоят мисли и грижи за евентуални „загуби”, „щети”, унижения и бедност. Но именно в това се състои житейската школа: в подготовка към успеха, в закалка за победа. Тази школа изисква от нас духовно преодоляване на заплахите и лишенията. Способността лесно да се справяме с грижите и лесно да преживяваме без онова, което ни липсва, е част от изкуството да живеем. Никакви щети, загуби, лишения не трябва да ни изкарват от душевно равновесие. „Не стига ли?” – „Нека да не стига. Ще мина и без него…” … Не трябва да губим възвишеното и същественото в живота; не трябва да се отказваме от основното, за което се борим. Несъщественото, всекидневното и всевъзможните житейски дреболии не трябва да ни заслепяват, да ни обвързват, да ни омаломощават и поробват…

Изкуството да се понасят лишения изисква от човека две условия.

Първо, той трябва да има висша, всичко подчиняваща ценност, която действително обича повече от всичко и която наистина заслужава тази любов. Тя е тъкмо онова, с което той живее и за което се бори; онова, пред което всичко останало бледнее и отива на заден план… То е съкровеното и утвърждаващо слънце на любовта, пред чието лице лишенията не са тягостни и заплахите не са страшни… Именно такъв е пътят на всички герои, на всички вярващи, изповедници и мъченици…

И второ, човек има нужда от способност да съсредоточава вниманието си, любовта си, волята си и въображението си не върху онова, което му липсва, от което е „лишен”, а върху това, което му е дадено. Който весден мисли за липсващото му, винаги ще бъде гладен, завистлив, зареден с омраза. Постоянната мисъл за щетите може да подлуди човека или да го вкара в гроба [1]; постоянното треперене пред евентуалните лишения го унижава и го подготвя за робство. И обратно: онзи, който умее с любов да вниква и да се вживява в това, което му е дарено, ще намира във всяка житейска дреболия нещо значително и красиво, сякаш тя е врата, водеща към духовните простори; вход към съкровената Божия градина; кладенец, който щедро излива пред него изворна вода от дълбините на битието. На такъв човек му стига и едно простичко цвете, за да се проникне от божественото творение и изумен да се преклони пред него; достатъчно му е, както на Спиноза, наблюдението над един обикновен паяк [2], за да разбере строежа на природата и неговата закономерност; необходим му е обикновен слънчев лъч като на Диоген [3], за да почувства яснотата и да потъне в преживяването й. Някога учениците попитали Антоний Велики как вижда Господа Бога? Той им отговорил приблизително така: „В ранно утро, когато излизам от моята землянка в пустинята, аз виждам как слънцето изгрява, чувам как пеят птичките, тих ветрец облъхва лицето ми и моето сърце съзира Господа и пее от радост…”

Какво богатство притежава беднякът, ако умее да бъде богат…

Това означава също, че лишенията ни подканват към съсредоточено съзерцаване на света; сякаш някакъв задушевен глас ни казва: „В това, което вече ти е дадено, е укрито истинското богатство; вникни в него, овладей го и преживявай без всичко останало, което не ти е дадено, защото не ти е нужно…” Във всички неща на света налице е измерението дъл-бочина. И в тази дълбочина има потайна врата към мъдростта и блаженството. Колко често зад „богатството” се крие истинска нищета, жалка посредственост; а бедността може да се окаже богатство, ако човек е овладял духовно оскъдното си състояние…

Затова не е добре човек да живее без лишения; те са му необходими; те могат да му донесат същинското богатство, което по друг начин не може да спечели. Лишенията изковават характера, по суворовски възпитават у човека стремеж към победа, учат го на самовглъбяване и могат да му открият врата към мъдростта.

И аз не роптая срещу лишенията и загубите, постигали ме през живота ми. Но за моята синя сахтиянова тетрадка, която някога ме научи на „закона на оловното войниче”, си спомням с благодарност: някога тя ми отне желаната играчка, но ми откри пътя към истинското богатство. И тъкмо от нея не бих искал да се лиша…

Бележки

1. Срв. разказа на Чехов „Цигулката на Ротшилд”.
2. Може би И. А. Илин е смятал, че наблюдавайки един обикновен паяк, Спиноза е стигнал до създаване на учението за единната субстанция (т. е. за онова, което е в основата на всичко), която е за него Бог или природа.
3. Диоген Синопски (ок. 404 – ок. 423 г. пр. н. е.) – древногръцки философ. Практикува краен аскетизъм. Според преданието живеел в бъчва, подчертавайки с това ненужността от удобно жилище, а на въпроса на Александър Македонски какво Диоген би си пожелал от него, отговаря: „Отмести се, закриваш ми слънцето.”
Превод: Мария Хаджиева
Из книгата на Иван Илин “Пеещо сърце”, ИК “Омофор” 2009